Неотдавна имаше предложение депутатите да дарят 12-ата си заплата, за да бъдат гарантирани коледните добавки за пенсионерите.
Почти по същото време Сметната палата оповести, че за предизборните кампании за местния вот през 2023-та година партиите са получили над 2.2 милиона лева дарения.
Няма да сравняваме конкретни суми и конкретни кампании след това, защото, акцентът тук не е политически, а принципен. Защото истинският жест не се прави само когато е празник, когато ще изглежда добре в медиите или когато е удобно. Истинският жест се прави, защото е редно и правилно. И не еднократно – а системно.
В края на годината, когато хората очакват бонуси, добавки и чудеса, подобни идеи естествено попадат във фокуса на общественото внимание.
Една дарена заплата безспорно е добър жест.
Но ако изградим цяла система върху подобна логика, това вече има съвсем различна тежест.
При евреите, например, дарението не е просто акт на спонтанно великодушие или жест на настроение, а утвърдена традиция, подпечатана със закон. Там 10% от дохода не са "по желание", а по задължение.
В исляма съществува така наречения зекят – задължителна система за взаимопомощ, продиктувана от морален дълг.
У нас обаче подобни действия по-често напомнят на временни кампании, отколкото на утвърден модел на поведение. А всъщност никак не би било лошо това да се превърнат в навик. В култура.
Защо щедростта да не придобие ново измерение?
Точно сега, когато обществото е гневно, разделено, огорчено от решения, системи и бездействие.
Точно сега е времето за добри примери. Защото за тях не трябва да се чака "удобен момент" и би трябвало да действат по логиката на детския любимец Мечо Пух:
"Колкото повече – толкова повече".
Защо даряването да не се случва всяка година? От всяка власт? И това да не е новина, а норма?
Може би така би се изградила нова форма на обществено доверие, изгубена във времето.
Може би това е начинът да се облагороди поне малко уродливото лице на родната политика – и без да е насочено пряко към нея. Без да има нужда от популизъм.
И със сигурност това би било промяна за обществото – много по-голяма от еднократната щедрост или от временния дивидент.
Тогава и жестовете няма да изглеждат като геройства, а като нормална проява на отговорност.
А за да излезем от познатото клише за "късата памет", с което мнозина услужливо жонглират, докато хулят този или онзи, е нужен ярък контраст. Действие, което истински да обърне и тенденцията, и картинката.
Във властта често се напомня този смисъл – и не без основание.
Истината е, че хората нямат къса памет. Просто стават все по-недоверчиви към системата и властимащите. И причините за това не са една или две.
Прекалено често са виждали как добрите намерения се изпаряват като дим.
Затова думата тук е за навика, който малко по малко прераства в култура. А култура, която се гради бавно, служи като стабилна основа – така, както се гради и репутация.
И не, не си представяме нищо революционно. Вероятно защото големите промени често започват от ето такива прости, малки стъпки.
Не можем да въведем зекят в България. Конституцията не го позволява. Нито пък маасер, защото сме светска държава, в която религиозните задължения нямат сила на закон.
Няма как.
Но има как да има личен избор, неподвластен на законово задължение.
Не е нужно дори да се обвързва с религията – достатъчно е да бъде добре шлифована морална норма или ясна форма на социална отговорност.
Еврейската традиция за даване на 10% от доходите и ислямският зекят от 2,5% са успели да превърнат дарителството в устойчива система. Създали са култура на структурирано даряване.
У нас такава култура практически няма.
Затова, ако политици, партии и общественици започнат да даряват системно и прозрачно, общественото мислене наистина може да започне да се променя.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
