Днешните деца живеят в свят, в който стойността им се измерва с гледания в социалните мрежи, брой последователи и с шум. Много шум – на всяка цена.
Никой вече не говори за добродетели - за възпитание, за характер, за постижения, за труд, за чест, за съвест. А именно те градят истинския човек. Не виртуалния, който иначе доминира днес.
Примерите от реалността станаха толкова грозни, че вече задушават всяка нормална мисъл. Затискат всяко съзнание. Пречат дори на дишането.
Няма общество, което да понесе това без да поиска промяна.
Няма държава, която да го търпи, без да се разруши.
Не бива да има човек, който да го приеме с равнодушие.
И все пак то се случва. И ние го приемаме. Гледаме. Коментираме. Споделяме. И така узаконяваме новата валута, която убива живота!
Насилието днес вече не е изключение, а стратегия. Случва се в училищата, в градинките, в парковете, в моловете – пред очите на всички. То е една от най-ефективните стратегии за "вирусно съдържание".
Ще попитате защо се случва?
Едни вероятно ще си спомнят своето детство и границите, които са имали тогава – от родители, учители и собствената си съвест. Други ще обвинят времената. Трети – технологиите.
Всички ще имат право. Но най-точната диагноза е дефицит. Дефицит на внимание, на възпитание, на време. Дефицит на любов.
И този дефицит вече е клиничен. Но вместо да му обърнем внимание, ние го лекуваме с… мълчание. И губим – всеки ден – още и още…
Търговията не е на стоки, а на животи.
Лампата отдавна свети в червено, но ние не реагираме. Сигналите стават все по-опустошителни, а ние все по-безмълвни.
Прочетете го пак, моля – търговия на животи!
Всяко дете днес държи телефон. Това не е престъпление. Престъплението започва, когато насочи камерата му не, за да заснеме нещо хубаво за спомен, а за да унижи. За да запише побой, крясъци, кръв, а после да го сподели за лайкове в мрежата.
Най-страшното в случая е, че вече не виждаме срам в детските очи. Липсва онова простичко чувство на разкаяние, което ни прави хора. Липсват угризенията. Няма и страх, защото е заменен с виртуална надпревара за измислено внимание.
Такава смяна на ценностите е апокалиптична. Защото така възнаграждаваме насилието с внимание, а вниманието – с идентичност.
Истината е, че изтървахме положението още при първия случай, когато дете удари дете, а други снимаха.
Този алгоритъм е толкова могъщ, че няма аналог!
Говорим за чутовна празнота! Защото децата днес не искат да бъдат добри, а гледани. Искат да оставят следа. Да влязат в тренда.
Поколение без съвест.
Поколение, в което болката носи популярност и се монетизира, а добротата е заменена от смърт и престъпна тишина. Тогава е ясно, че обществото е изгубило границите си и трябва спешно да ги начертае отново, да ревизира всичко.
Популярността е изкривена до неузнаваемост. Придобила е чудовищни измерения, но не защото е нещо лошо по силата на смисъла си. Не.
Лошото го допускаме ние – при това с престъпна лекота.
Лошотията я поднасяме всеки път, когато неглижираме децата си. Всеки път, когато нямаме време за тях. Всеки път, когато не проявим емпатия. Винаги, когато подминаваме важните разговори за важното в живота с тях.
По-плашеща от агресията е единствено апатията.
Но тя не е в тренда, нали?
Само че е точно там – с всеки лайк, даден под клипче с насилие между деца!
Може да не сте съгласни с това? А може и да сте. Но и в двата случая статистиката ще затисне здравия разум с ужасяващите примери от реалността.
Говорим за съдържание, пропито с кръв. И това не е хипербола, а престъпление!
И всички сме част от него. Защото децата не се бият, за да доминират – а за да бъдат видени. Те не се тормозят от злоба, а от празнота.
Тези деца не са "лоши", а празни. Изоставени – в един виртуален и бездушен свят.
Деца, които са научени, че ако не бъдат гледани във виртуалното пространство, значи не съществуват и в реалното.
Деца, които са заменили съвестта с камера.
Но нека не говорим пак за "изгубено поколение", защото по-точната формулировка е търговия с животи. Да признаем: децата не са изгубени – ние ги изгубихме.
Докато спорим кой е виновен – училището, семейството, държавата – алгоритъмът възпитава нова генерация, в която емпатията е слабост, а смъртта – просто още един "контент".
И преди да осъдите тези думи, дайте си сметка, че днешните деца не ни показват просто себе си, а света, който ние сме им построили.
Не сменим ли тази валута, ще продължим да броим не гледанията, а жертвите.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
