Не сте ли забелязали нещо? Достатъчно е общественият гняв да достигне точката на кипене и мерките, които допреди ден са отнемали седмици, месеци, дори години, изведнъж започват да се случват за часове.
Думата за кой ли път е за войната по пътищата. Защото на нас друга война не ни трябва, ако погледнем черната статистика и липсата на кардинални мерки въпреки нея.
Кардинални мерки!
Кое не е ясно за управляващите?
Колко още хора трябва да загинат, за да разберем, че половинчатите решения раждат трагедии?
Дават се постоянно – хиляди примери – как се прави по света, как го правят съседите ни, ако щете. Как рязко се променя родният манталитет, когато минем границата.
И какво от това?
Какво последва?
Поредният министър пред камерите. Поредните обещания и поредният срок… до следващата катастрофа.
А инцидентите с фатални последици, за жалост, станаха ежедневие.
Същите тези политици и министри, които целогодишно пътуват по света – и какво привнесоха от чуждия опит у нас?
Колко от тях се върнаха, влязоха в Народното събрание и предложиха нещо, което доказано работи в чуждата страна?
Отговор не търсим, защото въпросите са риторични.
Наскоро стартира специализирана акция срещу тежкотоварните автомобили, а МВР вече поднесе стряскащите резултати. Проверени са вече над 160 камиона, съставени са десетки актове и над 60 фиша, а по думите на зам.-началника на "Пътна полиция" към СДВР комисар Мартин Цурински
"ако не всеки втори, то поне всеки трети шофьор на камион е в нарушение".
Сред нарушенията са износени гуми, технически неизправности, липсващи документи, ползване на телефон зад волана, непоставени колани, както и водач без право да управлява, останал без всичките си контролни точки.
Нека спрем за миг.
Казват всеки трети, а според първоначалните оценки – почти всеки втори.
Какво значи това? Че вече отдавна не става дума за статистика.
Това е диагноза, но не на транспорта, а на държавата.
Държава, която години наред е гледала как по пътищата се движат десетки тонове метал с компрометирани гуми, неизправни спирачки, претоварени ремаркета и изтощени до крайност шофьори.
И държавата се събужда, но след сирените, линейките и черните ленти на снимките.
Да, има и достойни професионални шофьори, навъртели хиляди километри зад волана. Хора, които вероятно са спазвали задължителните почивки на всеки 4 часа за по 45 минути, имат изрядни документи и изправни камиони.
Само че те днес изглеждат все повече като изключение от правилото.
Самите водачи признават друго.
Говорят за натиск от страна на работодателите си. За графици, които нямат нищо общо със закона и опити да се заобикалят часовете за почивка.
Говорят за икономии от гуми и ремонти.
Говорят за скорост, която трябва да бъде достигната "на всяка цена". И най-страшното е, че тази цена често се оказва нечий живот. Понякога и техният.
Водачите на тежкотоварни превозни средства масово са зад волана по чехли или джапанки. Някой ще каже "Голяма работа" – и ще сбърка.
Има значение как си обут, когато управляваш машина с тегло десетки тонове – тогава всичко има значение – и обувките, и състоянието на гумите, и часовете сън, и скоростта.
Защото безопасността започва от личната дисциплина, а не от умението да заобикаляш правилата така, че да не те хванат.
Често казваме, че държавата трябва да бъде по-строга. И ако погледнем дори за малко далечен Сингапур, ще ни стане лошо.
За опасно шофиране в Сингапур се предвиждат глоби до 20 000 сингапурски долара, ефективен затвор, отнемане на книжката.
А когато се стигне до отнемане на човешки живот, наказанията са изключително тежки – присъди до 15 години затвор за всяка причинена смърт.
Държавата не преговаря със закона. И точно затова законът работи!
Да, Сингапур е известен и с наказания, които Европа никога няма да приеме – телесни наказания и смъртно наказание за определени престъпления. Това е несъвместимо с европейските ценности и правото. Но е огромен урок!
Там никой не си позволява да мисли, че може "да му се размине".
Защото знае, че няма да му се размине.
Не, не призовавам България да стане Сингапур. Не казвам да въвеждаме бой с ратанови пръчки или смъртни присъди, въпреки че постоянно срещам в мрежата подобни предложения. Европа има своите ценности и никой разумен човек не би поставил това под съмнение.
Но има нещо, което можем да заимстваме – неизбежността на наказанието.
Не използваме телесни наказания, но това не означава, че трябва да толерираме пътните убийци!
Не е нужно да стигаме до Сингапур, за да видим как работи държавата.
Достатъчно е да прекосим една граница.
А ако отидем и по-далеч – в Австрия, например, могат да ви конфискуват автомобила още на пътя, ако превишите брутално скоростта. Същото важи и за Италия. А във Финландия и Швейцария глобите се изчисляват според доходите и достигат стотици хиляди евро.
Във Великобритания опасното шофиране, довело до смърт, може да се накаже и с доживотен затвор!
Там никой не се страхува, че строгите санкции ще бъдат "непопулярни". Страх ги е единствено от това утре някой да не се прибере у дома.
Разликата между България и държавите с ниска смъртност по пътищата е именно в страха от закона.
Ние се страхуваме от катастрофите. Те се страхуват от закона.
И точно заради това там има по-малко катастрофи.
Държавата спешно трябва да се събуди. Да отвори тълковния речник. Да намери думата "спешно" и да прочете значението й.
Защото очевидно някой я бърка съществено. А време повече няма – нито за прехвърляне на вината между институции, нито за междуведомствени писма, нито за работни групи, стратегии и анализи.
Стига оправдания!
Когато на асфалта остава човешки живот, няма "чужда компетентност". Има само една обща вина – че отново сме чакали да заключим обора, след като конят вече е избягал.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
