"Поредна катастрофа с тежкотоварен камион стана на пътя Плевен - Луковит, където загина 12-годишната Сияна."
Това е заглавие от новинарските емисии на 15 април – точно две седмици след трагедията, която отне живота на едно дете!
За 15 дни: още катастрофи. Отново с ТИР-ове. Отново в същия участък. Дори по време на репортаж за инцидент – още един ТИР поднася и едва не излиза от пътя.
За 15 дни: планове, обещания, заседания. Но не и промяна. Не и реакция, която да спре опасността. А тя не чака.
Въпреки протестите в цялата страна. Въпреки общественото възмущение, което за пореден път избухна като вик на отчаяние. Сякаш дори най-силният обществен глас вече се сблъсква със стената на институционалното мълчание. Поне засега.
На един от най-опасните пътища в страната бяха подменени пътни знаци с ограничение на скоростта. Указанията върху тях бяха променяни няколко пъти… в рамките на едва 72 часа.
Асфалтът обаче е все така компрометиран. Маркировката все така липсва. Осовата линия е изчезнала безследно. А опасността е единствената сигурна непроменлива към днешна дата!
Само през последните 5 години в отсечката Плевен-Луковит има 34 катастрофи с 10 ранени и 3 загинали, по данни на МВР.
Но ние сякаш продължаваме да живеем в безвремие, в което проблемите отекват като глас в пустиня, а решаването им се превръща в хронична "ахилесова пета" на институциите.
Керванът си върви, кучетата си лаят… Нали това си казваме често в такива моменти?! Защо ли? Може би защото народопсихологията ни е тежка.
А може и защото тези, от които зависи практическата промяна, така и не са си тежали на мястото!
Войната по пътищата у нас отдавна не е метафора. Това е буквално бойно поле с цивилни жертви. И в него светлоотразителните жилетки не са символ на безопасност, а на отчаяние.
Време повече няма!
Нищо, че някои управляват времето така, сякаш разпределят личен ресурс.
Нищо, че докато се бавят, черната статистика расте.
Нищо, че за пореден път ще бъдат под обстрел от обществено възмущение.
Свикнали са.
Плюят ги, а те си мислят, че ги вали дъжд…
Само че на народа вече му писна!
И с всеки следващ ден българинът започва да се учи как да отвиква от инерцията. Как да контрира безтегловността, в която страната живее през последните 30 години. Как да бъде реалната промяна, за която се бори!
Времето изтече!
И "нямането" вече стои заплашително на фона на добрите намерения нещо да се промени. Само че намерението не е действие, а бездействието води до фатални последици!
На този фон бащата на убитата 12-годишна Сияна наскоро каза:
"Държавата няма никакво време! Действия са необходими незабавно!"
И думите му звучат като присъда. Присъда, каквато не се чува в родния съд, където вратичките на закона се отварят удобно и точно навреме.
Неговата равносметка дойде мъчително – на мястото на най-ценното в живота му. На неговото дете. И въпросът вече не е дали, а кога ще се реализира всичко обещано!
И не – не са нужни огромни суми за малките крачки, от които започва голямата промяна. Не и когато един пътен знак – на стойност около 50 лв. – може да спаси човешки живот!
Асфалтът помни трагедиите, независимо колко управници се сменят. Без значение колко е къса паметта им. Помнят добре и хората. Особено онези, които излизат на улицата и протестират. Особено онези, които вярват, че "никога повече" трябва да значи точно това.
Всяка дупка в асфалта е дупка в морала на тази държава.
А всяка жертва – кръст, забит в нейната съвест. Само че тя, изглежда, отдавна не боли.
Сияна вече няма бъдеще. Но ние имаме настояще, което или променяме сега, или губим завинаги.
И ако днес, в поредния ден след поредната трагедия, някой отново реши да подмине случилото се с дежурното "Такъв ни е манталитетът", нека има предвид този коментар, защото той е тук, само за да напомня.
На институциите – че тяхната работа не е пожелание, а по дълг.
И на хората – че промяната не идва сама, а започва, когато всички я изискаме. В един глас. Докрай!
Петнадесет дни по-късно сметката не се води в ремонти, а в животи…
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
