Може да сте прави. Може да сте честни. Може да сте доброжелателни. Няма значение.
В ерата на новия "национален спорт" – хейта – никой не е в безопасност.
Достатъчни са няколко думи, няколко секунди, един пост.
Оттам нататък върху вас се стоварва лавина – не от аргументи, а от жлъч, присъди и назидание.
Малцина правят разлика между откровено възмущение, обективна критика и целенасочен хейт – особено в свят, в който всеки има достъп до интернет и може да се изкаже по всяка тема. Но не всеки има мярка.
Границата между критика и линч е изтъняла до невидимост.
Днешният хейтър не идва с лице, а с профилна снимка на котка, цвете или пейзаж.
Не влиза в диалог – влиза във виртуален съд.
Не ви поправя – изтрива ви.
В неговата приказка той е рицарят, а вие – злодеят, чиято "вина" е статус отпреди пет години.
И някъде там – между липсата на мярка, свободата да кажеш всичко, без да се съобразяваш с нищо, и възможността да го правиш безнаказано – се губи символичната идея за умението да преценяваш.
Да бъдеш разумен.
Да знаеш кога да замълчиш.
Точно това умение, уви, все по-рядко се среща. За сметка на всичко останало, от което има в изобилие.
Изобилстват и примерите, в които хейтърите се превръщат в своеобразни палачи.
Често е достатъчен само един коментар в социалните мрежи, за да се разбие човешка психика на хиляди парченца – не заради инакомислие, а под тежестта на агресията, омразата и назидателния тон.
С тях не просто се изразява мнение. С тях се заличават хора!
Cancel-културата у нас не идва с идеологическа тежест. Не е академичен дебат, както звучи по западните подкасти.
Тук тя е шоу – с лайкове за аплодисменти, анонимни профили за оръжие и коментари за куршуми.
Новата екзекуция е публична. И се случва в реално време.
Новата народна заб/р/ава!
Сценарият е прост:
Да бъде разобличен. Изринат публично. Без съд. Без разследване. Без факти.
Без апелативна инстанция.
Само с възмущение, шум и безкрайни лайкове.
Това не е просто модерен термин. Това е реалност, която все по-често диктува границите на общественото мнение, на политическата коректност – ако щете – и на свободата на изразяване.
Говорим за онова неизбежно зло, което сякаш идва по подразбиране. За да напомни, че живеем повече в слободия, отколкото в свобода.
Във време, в което преценката е изчезнала, а моментният изблик е издигнат в добродетел.
Хейтърът не търси диалог – той търси унижение.
Не иска да поправи – иска да накаже.
Заради самата идея за наказание.
И не го прави от стремеж към справедливост, а от вътрешна нужда да се почувства значим – дори за секунди, на гърба на някой друг.
Парадоксът? Най-яростните врагове на цензурата често са първи в редиците, когато някой трябва да бъде "отменен" (ако следваме буквалния превод на cancel culture).
Не заради справедливост, а заради тръпката от наказанието.
От секундната илюзия за власт над нечий живот.
А хейтърите – те рядко се припознават като такива. Даже напротив – виждат себе си като герои. В собствената им версия на приказката те са рицарите на светлото слово, а този, когото атакуват – лошият, който преди три години е харесал шега, която днес вече.. не звучи приемливо.
Ирония? Не. Нетолерантност, маскирана като борба за обратното!
Ако всички крещят – кой ще слуша?
Ако всички съдят – кой ще прощава?
Ако всеки ден някой на някого трябва да доказва защо е "достатъчно добър", колко време ще мине преди да се откаже изобщо да бъде такъв?
И колко време ще мине, преди всички да млъкнем – не от мъдрост, а от страх?
Примери не липсват:
- Премиерата на Джон Малкович в Народния театър (2024) – почти провалена от протестиращи, които блокираха входа и нападнаха физически аниматора Теодор Ушев.
- Законът срещу „ЛГБТК пропагандата“ в училищата – учители, дръзнали да възразят, бяха заплашвани и публично заклеймявани.
Мълчанието се оказа по-безопасно от искреността.
Това вече не е култура. Това е война за "правилното" мнение, в която победител няма! Няма как да има и по-голяма форма на безгласие!
Cancel-култура днес е превзета от агресивно малцинство, което крещи най-силно и най-грозно – докато мълчаливото мнозинство гледа отстрани.
А после се чуди защо "никой не казва истината".
Да, тази "култура" понякога се представя като форма на социална справедливост – начин обществото да държи отговорни публични фигури за думите и действията им.
Но в българския контекст тя твърде често е инструмент за политически натиск и за потискане на инакомислието.
Пишем всичко това не с илюзия за утрешна промяна. А с надеждата, че поне някой ще се замисли днес.
Не е трудно да НЕ сме част от тълпата с факли – особено когато пожарът гори само, за да има пламъци.
Не е невъзможно да защитим правото на мнение – дори когато не сме съгласни с него.
Не е сложно да се противопоставим на хейта – когато говорим с факти, с аргументи и със спокойствие.
Хейтът е новата цензура.
Ако днес му позволим да ни диктува, утре няма да остане никой, когото да "канселираме" – защото ще сме се изяли сами.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
