Годината е 1988. В Чили, след дългогодишна кървава диктатура, предстои референдум, от който зависи дали Пиночет ще остане още осем години на власт. Световното внимание е приковано към изстрадалата южноамериканска държава. Раздробената опозиция – комунисти, социалдемократи, десни – се обединява в коалиция и започва кампания за „Истината“.

Смятат, че като разкажат в клипове и дебати истината за диктатурата, за безследно изчезналите, за терора, мнозинството чилийци ще се вдигнат и ще пометат с гласовете си Пиночет. Това пише д-р Борислав Цеков, председател на Института за модерна политика, в свой анализ специално за "Труд".

Опозиционната кампания започва с такива мрачни краски и травматични послания. Но за всеобща изненада всички социологически изследвания, в т.ч. чуждестранни, които работят за опозицията, сочат, че мнозинството не подкрепя опозицията – управляващите водят с повече от 20 пункта два месеца преди референдума.

Тогава един от старейшините на опозицията, доскорошен политически затворник, си дава сметка, че подходът им ги обрича на загуба. По негово предложение канят за съвет един рекламист, който симпатизира на опозицията. И той им разгръща съвсем друга кампанийна концепция – която носи надежда и вдъхва увереност, че идват добри дни.

Останалите опозиционери са възмутени – какви са тези усмивки и захаросани „кока-кола“ послания, това е гавра с нашите страдания, казват те. Но мъдростта на старейшината надделява. И кампанията на опозицията се обръща наопаки. Приема за основен слоугън „Чили, щастието идва“. И стопява преднината на управляващите и печели референдума с 56 процента. Пиночет пада не с викове „долу диктатора“, а с нова надежда за бъдещето.

Колкото и екстремен и далечен за днешна демократична България да е този исторически пример, това е само на пръв поглед. Защото той е христоматиен за това какви послания печелят доверието на общественото мнозинство за промяна в условията на дълголетно установено управление.

Не тоталното отрицание и радикалните изблици, а кампания, която дава на гражданите увереност, че промяната ще бъде за добро. Когато повече от десетилетие управлява една политическа сила, голяма част от хората, независимо дали симпатизират или не на това управление, намират своя житейски модус. Едни са устроили децата, други имат работа или въртят бизнес, трети просто искат спокойствие, а не кризи и напрежение.

Това е огромното мълчаливо мнозинство на хората, които не крещят по улиците и във фейсбук, а градят живота си. Тези хора биха прегърнали промяна, която предвещава по-добри дни, но по правило не подкрепят самоцелното „долу“. Политическото изкуство в такава ситуация е да облечеш идеята за промяна в надежда и да убедиш мълчаливото мнозинство, че идват по-добри дни.

Онези политици, които са адресирали ценностите и проблемите на мълчаливото мнозинство, винаги са успявали, независимо, че по улиците понякога е имало истерични протести срещу тях. Така направи на два пъти Ричард Никсън на времето, въпреки че на улицата истерясваха хипари, анархисти и либерали (от типа на родните соросоиди). Така победи и Доналд Тръмп през 2016 г.

У нас също сме виждали как безотказно сработва тази закономерност. На първите демократични избори през 1990 г. в кампанията на СДС надделяха радикални и реваншистки гласове – „за да има мир, БСП в Сибир“, картата с черепите и пр. Това беше умело хиперболизирано от червената пропаганда със заглавия в „Дума“като „Синьо насилие заля София“ и „Идва син екстремизъм“. И така в България, за разлика от останалите източноевропейски страни, бившите комунисти спечелиха изборите.

Понастоящем сме в ситуация, в която една легитимна партия – ГЕРБ, член на водещата партия в ЕС – ЕНП, управлява три мандата. Общественото мнозинство е настроено критично към властта и това има много основания.

Но въпреки това вече три пъти поред – в парламентарни, европейски и сега в местни избори, опозицията губи. Защо ли? Защото прави стратегическа грешка. Свежда своята реторика и послания до надпревара кой по-рунтава попържня ще избълва и кой по-озлобено ще атакува управляващите.

Огнените хули към властта може да са добра белетристика, но са калпава политика и сигурна рецепта за изборни провали. Както става с БСП и останалите. Критиката трябва да е само страничен фон, на който партии и кандидати да откроят своята компетентна визия за утрешния ден и да убедят, че имат капацитет да я осъществят.

Така се дава увереност на общественото мнозинство, че има смисъл да гласува за промяна във властта. Вместо това какво се предлага? Омраза и откровени политикански простотии. Срича се, например, абсурдната теза, че сме били живеели в „диктатура“ и затова било страшно важно да изберем „борците“ с тази имагинерна „диктатура“.

Това е мисленето на червените Елена Йончева и Иво Христов, на „десния“ пловдивски адвокат Екимджиев и тем подобни. И то, за съжаление, стана основна поанта в кампаниите на БСП в последните три години и на Мая Манолова в София. Защото е най-лесното. И, разбира се, това ги обрече на провал. Може да е ефектен кръчмарски лаф да обявиш днешна България за „диктатура“, но по същество това е обида за интелигентността, защото няма нищо общо с действителността.

Държава в ЕС била диктатура. Защо? Защото някакви партийни агитки не са кадърни да се докопат до власт по пътя на изборите. Хайде, де! С такова „опозиционно“ мислене в Чили още щеше да управлява Пиночет. Да не говорим за глупавата теза, с която се нахъсваха партийните агитки, че паднела ли София, падал и Борисов. Ердоган изгуби Истанбул. Случайно да е паднал от власт? Орбан изгуби Будапеща, да не би да се е разклатило управлението му? Друго е нужно, но родната опозиционна мисъл не го разбира.

Статистиката на изборните резултати е безпощадна. ГЕРБ запази доминацията си в местната власт. И това след десетгодишно управление на национално ниво и с кметове, които имат зад гърба си по 2-3 мандата. Увеличените гласове на БСП и пробивите в някои областни градове са факт, но той има значение главно за вътрешнопартийна консумация. Не размества политическите пластове и не влияе на процесите в страната. Казано на футболен език – когато бяха на дъното след кабинета „Орешарски“, паднаха с 5:0, сега възстановяват нормалния си капацитет и падат с 4:1. Отбелязаха почетен гол. Нищо повече.

В този глух коловоз влезе и Мая Манолова, към чиято работа през годините не съм крил симпатии. Още преди месеци на страниците на „Труд“ обаче посочих грешките, които ще u попречат да успее, ако не ги избегне с умна предизборна стратегия, ясни послания и силен екип.

Предупредих, че не трябва да се дистанцира прекомерно от своята партия и политическа биография; че в никакъв случай не трябва да превръща изборите в референдум срещу Борисов и ГЕРБ. И още, че не бива да се заблуждава, че подкрепата на костовистите и соросоидите ще u помогне без да отблъсква в пъти повече умерени хора от политическия център.

Повече от очевидно е, че тя допусна и трите грешки. Държеше се хладно към БСП, за сметка на показното умилкване около маргиналната „градска десница“. Отрече се от ключови моменти в своята политическа биография, като позициите u по времето на Орешарски. Основно послание беше голото отрицание, по славитрифоновски. Останалото се разми и потъна в една махленска анти-ГЕРБ истерия с манталитета на обкръжението на банкера-беглец Цветан Василев и неколцина дискредитирани грантови дърдорковци, чието мнение няма никакво значение за общественото мнозинство.

Реши, че онези с лампите пред шадравана на президентството ще u решат изборите и плонжира пред тях. Без да си дава сметка, че така отблъсква умерените хора и огромното мълчаливо мнозинство, от които всъщност зависи промяната, а не от тези с лампите. Да си въобразяваш, че като се отречеш от всичко, за да спечелиш подкрепата на радикални политически малцинства като ДСБ и „Да, България“, е все едно да смяташ, че ще завоюваш Европа, като спечелиш Андора и Сан Марино.

Оставям настрана унизителните плонжове на лидерите на БСП в краката на т.нар. „градска десница“. Да бяха само ръководствата, ами и част от актива зарязаха идеи и принципи и тръгнаха да венцехвалят „десните“, да споделят в социалните мрежи малотиражните соросоидни издания. Посегнаха да се прегръщат със същите, с които довчера спореха, уж непремиримо, за Истанбулската конвенция, „норвежката“ стратегия за детето или за прохитлеристкия авторитарен режим в България преди 1944 г. и пр. С което показаха, че вече не са нито „идейна“, нито „ценностна“ партия; че в името на властта са готови на всичко.

С такава опозиционна политика ГЕРБ е обречен още дълго да бъде на власт. Стига да не допуска тежки кризи и провали. За да има промяна, са нужни съвсем друга стратегия и други идеи. Не голо отрицание, не истерии и омраза. Нужни са вероятно и други хора, защото тези, които са на терена или загряват около него, май могат само толкова.