Вежди Рашидов: Биха ме, за да ме вербуват!

София, България 02 Май 2011, 23:01 1263 прочита 0 коментара

Няма да се отрека никога от приятелството си с Илия Павлов

Културният министър Вежди Рашидов е бил бит и следен, канен от всички партии, както и от бившата Държавна сигурност, това сподели самият той пред Нова телевизия през уикенда. &bdquo;Имах повече свобода преди да стана министър”, отсече Рашидов с тежка въздишка. - Човешката история е низ от радости и кръв, и битка за свободата. Сега усещам, като че ли, че онова усещане за свобода, което имах, когато съм в ателието си, е с пъти по-силно от всяко друго. Когато избрах да правя и други неща, като че ли си само отнех свободата. Сега разбирам, че когато бях свободен и бях &bdquo;бунтар” в смисъла на вечна опозиция, защото работата на един творец е да бъде опозиция във всяко едно общество. Но онова, което разбрах е, че и в свободата човек не винаги е прав. Няма по-голяма власт от това да си талантлив, способен и доказан човек. Това беше огромна власт, сега имам по-малка. Свободата е огромна власт. Но когато един министър-председател каже да излизат танковете, каквито реплики е имало в българската история, това е заповед, а в нея стоят човешки съдби! Сега разбирам, че когато аз не си премеря думите и се държа малко по-свободно, това може да съсипе живота на някого. Защо точно Бойко Борисов? Вежди Рашидов е имал покани от почти всички партии у нас, но прие поканата единствено на премиера Бойко Борисов. Преди това предложение му прави дори Царя. &bdquo;Това беше една случайност, която пак, отново моята неспокойна душа направи тази голяма беля. Канен съм бил наистина много пъти – и от БКП, и от ДС, и от СДС, и от ДПС. Аз искам да бъда голям художник! Ами ако отворите моето досие, ще видите как са ме наблюдавали, имам една много дебела папка, в която пише дори как са ме били и мога да я дам по всяко време, да я види всеки. Как са ме били, за да ме вербуват! Защото съм искал да стана голям художник в едно друго време. И защото във военно време не съм искал да служа на родината, бил съм малко тарикат... и накрая резолюцията на полковника беше - оставете го този идиот намира. Но навсякъде се споменава – &bdquo;обектът се държи добре, обектът владее добре езици, обектът е умен, обектът е дипломатичен, гъвкав, да бъде изпратен в Италия да следва в Академия, след това да бъде внедрен в Германия...”. Така че, ако някой е бил подготвен за разузнавач, това съм бил аз за съжаление. Не съм разбрал, че мога да бъда лидер на една партия и да си взимам от Цанков камък по 4-5 милиона. Какво толкова има да го усукваме, да го говорим??! Ние не сме наемни хора! Аз съм на 60 години човек. Има такива, които купуват, има и такива, които носят гласове. Това е една битка, а в страни от нея се водеше и битка за геноцид на етносите, която щеше да продължи, ако аз не бях останал в правителството. Проявих отговорност, нищо че сега се оплаквам, че малко ми тежи. Поех отговорността пред държавата – да стана заложник, но да не позволя на никого да казва, че България няма управление, етнически турци. Исках да дам един пример.” Оказа се, че привидно грубият външен вид на министър крие ранима душа. Многократните искания на оставката му всъщност са сипвали сол в рана, за която до момента той не е говорил. &bdquo;Приемам болезнено искането на оставка, защото желанието моите събратя да са възможно най-добре и изведнъж получиш това точно от тях, боли. Но те никога не са получавали такива пари, каквито тази година в най-голямата криза аз съм осигурил за българския народ. Затова много ме боли. Защото българската култура не трябва да обслужва интереса на никого! Вече не ми е и толкова лесно, колкото навремето е могло да се случи, да се откажа от всичко това. Това, ако се беше случило, трябваше да стане, когато разговарях с министър-председателя преди да тръгна да се занимавам с каквото и да е било, свързано с политиката. Не е толкова лесно вече, аз не съм и безотговорен човек. Не съм и от хората, които оставят приятелите си. И тъй като винаги се зачеква тази тема – да, бях приятел на Илия Павлов и до ден-днешен не съм се отрекъл от това приятелство. Няма и да го направя. Илия Павлов не беше малолетен, има държава, има прокуратура, има съд и всеки пълнолетен трябва да отговаря за делата си. Аз отговарям за приятелството си, а там никой не може да ми забрани дали да бъда или не нечий приятел. И до днес поставям цветя на гроба на Илия Павлов, но не са малко тези, които приживе ядоха от неговата софра, а след това му станаха врагове, предатели. Напоследък установих това, че аз по-скоро трудно мога да простя на себе си. Защото хората, на които не мога да простя, са така наречените предатели. За тези 60 години съм имал много приятели, но и много предатели. Не мога да си простя, защото когато обикновен човек, приятел направи нещо, което ти не можеш да допуснеш, просто го подминаваш и никога повече не го виждаш, но когато приятел те предаде, болката е много голяма. Поради една проста причина, която винаги споменавам – че в това предателство съучастник си и самия ти! За какво плаче душата ми ли? Промени ми се животът. Аз изглеждам груб и недодялан човек, не съм го крил, няма и да го скрия – оказах се и много раним човек. Това, което искам да го премълча носи много незаслужени обиди, особено когато съм полагал усилие да се случи най-доброто. Но наистина, животът ми много се промени – семейството ми, самият аз. Налегна ме ненужната умора, агресивната посредственост... Женско царство Всъщност винаги съм искал да си имам дъщеричка. Сега какво да кажа – не мога да се оплача. Аз бях много самотен, когато се разделих с първата ми жена. Останах сам със себе си. Синът ми вече беше голям, мина пубертета и така. Имах един период на самотност. Но обичам много дома, домошар съм и започнах да си мечтая за момиченце, да си имам дъщеричка. Господ, като че ли, ме чу и ме срещна със Снежа, която ми доведе едно прекрасно момиче, която днес имам за повече от дъщеря. Синът ми се ожени, родиха се две страхотно симпатични внучки. И като че ли къщата ми набързо се напълни с жени! Това са ми най-красивите моменти. Всяка неделя се събираме всички, става страхотно. Аз съм малко темерут, Снежа е по-приказлива и като млъкна, тя уравновесява ситуацията. Това си е една гаранция за по-дълго съвместно съжителство. Ако бяхме двама художници, щяхме да се караме кой е по-големият гений. Сега си отглеждаме някаква декоративна японска череша, изключително красива е. &bdquo;Той не обичаше цъфтящи цветя, нямаше нито едно съндъче в къщата му” – Сега моята жена, откакто сме заедно ме накара да започна да имам отношение към цветята. Като дете на 11 години на погребението на моята майка имаше много цветя, много народ и аз изревнувах майка ми от цветята. Не съм го казвал. Бях се вкопчил в ковчега й, когато я пуснаха долу, едвам ме откопчиха. Хванаха ме пет-шест човека, не можеха да ме откопчат. Когато я пуснаха в гроба изпитах ревност и отвращение към тези цветя. Намразих ги... много дълги години. Даже не понасях цвят, само зелен, това е самата истина. И сега напоследък нещата се променят, жена ми много ми помогна за тази промяна. Подготви: Анелия ПОПОВА