Всяка майка иска нейното дете да бъде съвършено. И не жали за това нито сили, нито думи. Но дали са верните? Според психолозите малчуганите не заслужават повече от половината „дежурни“ забележки, които ежедневно им повтаряме с повод и без повод. Кои са те?
„Колко си непохватен!“

Не, той никога няма да се научи да ходи „по права линия“, да се храни внимателно, да се облича сам и да не се спъва на равно. Защо трябва да разлива всяка чаша и да си пъха двете ръце в един ръкав. Обидните думи, които ви идват отвътре в подобни ситуации, обаче са абсолютно безполезни. Дори вредни, защото най-често предизвикват обратна реакция – от страх да не сбърка малчуганът прави още повече грешки и вредният навик, ако има такъв, се затвърждава. И ако хлапакът върши това просто действие горе-долу за половин час, а още в следващата минута маратонките се развързват, това съвсем не значи, че го прави нарочно или от инат. От упреци няма смисъл. Ако си ги спестите, ще пощадите не само самочувствието на детето, но и собствените си нерви. В един прекрасен ден ще се изненадате как малкият човек си е изял обяда до трохичка, без да разлее и капка от супата по покривката или по тениската си. Просто е дошло времето и той се е научил, пише "ЖенатаДнес".

„Пречиш, не се мотай в краката ми!“

Това е един от най-често срещаните упреци в отношенията родители – деца. На 4-5 години мълчуганите са твърде несръчни и понякога, особено когато бързате, изглежда, сякаш ви пречат по всякакъв начин. Заради тях разливате чашата с кафе, просвате се в тъмния коридор, спъвайки се в пластмасов робот, сладкишът прегаря, защото точно когато е трябвало да го извадите от печката, то ви е спряло с някакъв нелеп въпрос. Но все пак помислете дали е честно да държите детето отговорно за своите битови неволи. Ако непременно трябва да свършите нещо спешно или просто да отдъхнете, реплика от рода на „Излез и затвори вратата отвън!“ по правило не помага. Всъщност действа, но за не повече от 5 минути. Вероятно има деца, които могат кротко да стоят сами и с часове да се забавляват с играчките си. Не забравяйте обаче, че другата страна на самостоятелността е отчуждеността.

„Момчетата не правят така!“

Момченцата най-често ги хокат, когато се бият, обиждат момиченцата или плачат. Малките госпожици пък редовно търпят критики, когато се изцапат, не подреждат или чупят играчките си или пък се закачат с децата в парка. Някак си се счита за непростимо момчетата да плачат, защото им е тъжно, а момиченцата да надават възторжени викове, когато им е весело. И приказките от сорта на „Ти да не си момиче, че хленчиш“ или пък „Не си момче – не викай така!“ постигат само едно – съвсем погрешно децата от малки приемат за нормално, че на момчетата е простено да се държат грубо, а на момичетата – да се глезят. Като пораснат, те и без това ще имат достатъчно пободи за спорове. Нужно ли е отношенията им да се изострят още от детството?

„На кого се метна такъв?“

Фраза, съвършено невинна според вас. Казана машинално и без много умисъл, но с безусловно негативен привкус. Говорейки така, майката обикновено не обяснява от какво точно е недоволна. От което пък детето разбира единствено, че нещо не му е съвсем наред. И понеже няма друго обяснение, започва да мисли, че е непоправимо лошо.
Повярвайте, много по-сложно става, ако свикне с тази мисъл, ако приеме тази роля!

„Вече си ГОЛЯМ!“

Безспорно полезна фраза. Но само ако се употребява на място и не се натяква за всяко незакопчано копче. „Голямото“ момче няма да обиди по- малкото, „голямото“ момиче ще сложи масата и ще помогне при миенето на съдовете. С „Ти вече си голям“ показвате доверие във възможностите на детето. Не забравяйте тези думи, когато отивате на кино, кониерт или на ресторант. По-сложно е, ако в семейството има още един малчуган. Тогава автоматично първото дете става „голямо“. И улисани в грижите по бебето, не бива да забравяме, че всъщност „каката“ няма навършени 3 години.

„Не ми досаждай!“

Със сигурност нямате предвид буквалния смисъл на тези думи, но ги казвате, факт е, че започваме да говорим по-внимателно на децата, когато поотраснат. Пък и защо да подбираме думите и да обмисляме какво да кажем, като то така и не разбира. „Омръзна ми!“, „Измъчи ме!“, „Махни се от очите ми!“ Все се е случвало да изтървем някое от тези изречения и без сериозен повод. Децата до 6 години всъщност разбират много повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Чуват и запомнят всичко дори да ни се струва, че думите минават покрай ушите им. Един тийнейджър може да подмине лошото ви настроение. Може да се затвори в стаята си и да слуша музика, да излезе с приятели и т.н. Малкото момче или момиче обаче не може, като ви се обиди, да се обърне и да излезе от къщи.

То не знае как да ви отговори, ако не сте прави. Няма доводи и аргументи срещу погрешната ви позиция. Раздразнителният глас и острата забележка го нараняват дълбоко. А няма как да ви обясни, че не заслужава този упрек.

Какво толкова, това са само думи, иначе с пръст не съм го пипнала – е най-често срещаното оправдание за острите реплики, които стоварваме върху децата. Но понякога думите засягат крехката психика много пове че от едно безобидно шляпване.

Вслушвайте се в това, което казвате на детето. Дори и на 3 годинки то разбира много повече, отколкото може да каже. И ви вярва безрезервно.