Повечето от нас си мислят, че насилието непременно е свързано с побой. Но насилието не е само физическо. Насилието може да е психологическо и ментално. Насилие, което не оставя видими следи. Но опустошава душата, точно както нанесеният побой. Заличава самоуважението ни.

Превръща ни в сянка на самите нас. Кара ни да преглъщаме отново и отново гордостта си. А заедно с нея и сълзите си. Кара ни да мълчим. И да търпим. Безкрайно, отчаяно, безнадеждно да търпим. Да се надяваме, че един ден мъжът до нас ще е различен. Че ще спре да ни наранява. Ще спре да ни обижда. И да ни унижава. Защото един ден ще се погледне в огледалото и ще види истинския себе си. Този, когото ние виждаме. Този, за когото вярваме, че е скрит дълбоко в душата му. Този, който ще ни направи най-щастливите на света. Най-обичаните. Най-спокойните. Един ден... който никога няма да дойде. Така започва изповедта си пловдивчанка, станала жертва на домашно насилие.

Жената, която е майка на три деца, се страхува да покаже лицето си. Притеснява се, че чрез нея хората ще познаят насилника й, който заради професията си има доста контакти в града. Затова я представяме единствено с инициали – М. А. Въпреки постоянните заплахи обаче, тя е събрала смелостта да напусне партньора си и в момента е настанена в кризисен център заедно с бебе на 9 месеца и дъщеричка на 11 години. И е готова да започне живота си на чисто, пише TrafficNews.bg. 

„Колкото по-дълго стоиш в такава връзка, толкова повече рискуваш физическото си и емоционално здраве. Може да изпаднеш в депресия и състояние на постоянна тревожност. Може да загубиш вяра в собствената си преценка и в стойността си като личност. Може да започнеш да обвиняваш себе си и да смяташ, че заслужаваш това отношение. А накрая да се почувстваш безпомощна и парализирана. Безсилна...

Хората, които никога не са били жертва на физическо, ментално и емоционално насилие, често се чудят: „Защо стоите?“ Има много отговори на този въпрос. Стоим, защото се страхуваме, какво ще стане, ако се опитаме да си тръгнем. Стоим, защото по някакъв начин си мислим, че „си го заслужаваме“. Стоим заради децата си, стоим от срам, стоим, защото си мислим, че никой няма да ни повярва. Стоим, защото си мислим, че няма къде да отидем... Отричаме реалността и си мислим, че можем да променим насилника. Ако го обичаме повече, ако се променим, ако успеем да го накараме да ни обича повече, ако успеем да го накараме да спре да ни наранява... Но това отрицание е заблуда. Фалш. Ние не сме отговорни за чуждото поведение. Не е наша задача да лекуваме другия от болестта, която разяжда душата му. Единственото, което можем да направим, е да се махнем, да си тръгнем, да обърнем гръб на стария си живот, на болката, и да започнем начисто. Пиша това писмо, защото искам да променя нещо. Искам да променя някого. Искам да се боря! Да се боря за жените, които все още са някъде там. Изоставили сами себе си. Предали се. Изгубили се. Искам да им кажа, че не са сами. Че има кой да им помогне, стига да се огледат около себе си и да потърсят помощ. Има път. Стига да искат да го видят. Има бъдеще. Стига да искат да повярват в него!“ Стани. Заяви себе си. И си тръгни. Заслужаваш да имаш спокоен и красив живот! „Насилниците и манипулаторите никога не си задават въпроси. Те никога няма да се запитат дали вината не е в тях. За тях виновни винаги са другите“, пише жената.

М.А. разказва, че с партньора й се запознали преди 2 години и 4 месеца. Тормозът започнал още щом забременяла. „Аз имах 16-годишен брак и две деца. Той на 42 г. нямаше нищо”, отчита пловдивчанката.

Скандалите се разразявали за най-елементарни неща и винаги били пред децата. Обиждал големия й син и не го искал в дома си, затова момчето останало при баща си. „Физически не ми е посягал досега, може би защото съм го предупредила, че няма да позволя да ме бие. Но дори след като си тръгнах, продължава със заплахи и обиди. Позволих му да види детето, но това не му беше целта. Започна пак с обвиненията. Гледа да ме подчини, да ме смачка. Няма къде да отида, нямам подкрепа от родители. На дъното съм”, плаче жената. В момента тя се чувства в пълна безизходица, тъй като й се налага да живее само с майчинството. Освен това има и заем от 1000 лева. Парите взела преди 4 месеца. След поредния скандал, при който партньорът й крещял, чупел и не можел да се контролира, тя събрала малко дрешки в една чанта, грабнала бебето и избягала. Намерила си квартира и взела кредита. Той обаче започнал да я увещава да се върне. Ходел при нея всяка вечер, обещавал, че ще се промени, че ще пие успокоителни и ще ходи на терапия. Уверил я, че повече няма да й крещи. Веднага след като се върнала в дома му обаче, нещата тръгнали постарому.  

Сега познати са готови да й помогнат със средства за квартирата. „Ще ги връщам, когато си намеря работа. Проблемът е, че майка с бебе да си вземе квартира е мисия невъзможна. Агенциите решават, че няма да си плащаш наема и те отрязват веднага”, казва младата майка. Тя смята, че ще може да плаща около 250 лева месечно. Търси нещо малко - боксониера или гарсониера. Надява се също някой да й помогне с работа – дистанционна или от вкъщи, за да може да я съчетава с грижите по децата.