Преди няколко дни временният треньор на националния отбор на България по футбол Георги Иванов-Гонзо магистрално и фундаментално се обяви за радикални промени. По ирония на съдбата шест години преди Гонзо да се роди, пак в едно лятно утро, българският народ е известен от първа страница на всички официози за радикални промени в българския футбол. Тогава се е наричало изкореняване на недъзите в българския футбол. За по-младите читатели накратко ще спомена, че причината за радикалните промени е била загубата на България от Перу с 2:3 на Световното първенство през 1970 година. Болката е била много голяма, защото всички са смятали, че нашият отбор ще излезе от групата, в която съперници са му били Германия, Перу и Мароко. Имали сме страхотни футболисти, но треньорите нещо сбъркали с аклиматизацията в Мексико и нашите, след като повели с 2:0 на инките, окапали и допуснали пълен обрат. И Партията с главна буква се е самосезирила. И са набили канчетата на всички по веригата от ръководители до най-обикновени футболисти.

Да съпоставим обаче нещата. Тогава просто сме загубили един мач и не сме се класирали за четвъртфинал на световно първенство. Сторихме го чак 24 години по-късно. Но след „срамната“ загуба от Перу и на клубно, и на национално ниво България продължава бъде сериозна футболна сила. Няколко години след това ЦСКА бие Аякс, а България се класира за четвърти пореден път на световно. Дори може да се приеме, че изкореняването на недъзите е дало своевременен ефект, макар че това въобще не отговаря на истината.

И се пренасяме в наши дни, когато пак трябва да изкореняваме недъзи, а по модерному ще правим радикални промени. И тук всякакви прилики приключват. Никакви недъзи не можем да изкореним, защото няма кой да го направи. И приказките на Георги Иванов са тотални безсмислици. Гонзо слага чинии и прибори на масата, ама ястие няма да се сервира!

В Гонзовите радикални промени на челно място е развитието на младите български футболисти. Щяло да има наредби, с които се задължават клубовете да налагат млади български футболисти. Тази изтъркана плоча се върти от много години насам, а реалността, която Гонзо не иска и не му отърва да види, е, че във водещите отбори главните фигури са чужденците.

И тази тенденция се зададе преди 12 години от несменяемия шампион на България. И естествено, конкурентите му копират същия подход, защото иначе съвсем не могат да хванат ръка. Радикалните промени Гонзо да ги започне в Лудогорец, като им спусне депеша, че 80 процента от играчите им трябва да са българи. И същото, естествено, надолу по веригата към ЦСКА, Левски, Ботев Пловдив и другите. Но това не може да се случи, защото е дискриминация. И всеки играч с паспорт от ЕС притежава всичките права на български такъв. А освен това на наша почва сме създали правилото с до петима извън ЕС, за да гарантираме американско и африканско присъствие. И радикалните промени отидоха скоропостижно у реката.

Българите ще играят в Б отборите на клубовете си и като разберат, че доникъде не могат да стигнат, ще се откажат. Могат да си ритат топката по разни стърнища и да си губят времето. А националният от това няма да има никаква полза.

Winbet - на един клик разстояниe! (18+)

Още по-несъстоятелна изглежда радикалната промяна да получават повиквателни само такива, които играят редовно. Ако имаш футболист, който е твърда резерва в Реал или Барса, ще го вземеш, ако ще пет години да не е стъпвал на тревата. Проблемът не е в това колко играят, проблемът е, че в чужбина ги разкриват много бързо, че са слаби футболисти. Или да не ги обиждам – състезатели с много дефицити от всякакво естество. И това се отнася за най-големите ни звезди Десподов, Недялков, Неделев. А какво да говорим за останалите. Проблемът е, че вече 10 години името на нито един български футболист не говори нищо на широката футболна публика в света. За България се говори само в минало време – Стоичков, Бербатов… И тези обещания, че след четири-пет години ще берем плодове, са пълни фантасмагории.

Стигам и до преразглеждането на договорите на треньорите и целите щабове във всички национални гарнитури. Тук пък намирисва направо за чистка с намерение да сложим наши хора. Виждам го като реална опасност за младежкия национален отбор. А е видно, че ако някой нещо направи в последните 10 години с национален отбор, то това е Александър Димитров. И не случайно неговите тимове даваха достоен отпор на реномирани съперници. Сашко Димитров е единственият визионер искрено желаещ да модернизира ретроградните представи за футбола. Но нищо чудно радикалните промени да го отнесат първо него на принципа покрай мокрото и сухото.

Радикалните промени в българския футбол могат да бъдат само в едно направление. И то е смяна на сегашното управление. В това число и Георги Иванов, доколкото се е ангажирал пряко с отбраната на крепостта на Боби и Ко.

Нещата са пределно ясни. Радикални промени, изкореняване на недъзи, ново начало, промяна започва само с различен кадрови състав. Като онази цинична приказка с бардака. И понеже това няма да стане, всякакви обещания за след четири или пет години да се приемат за прах в очите. Да не употребявам по тежкото – лъжи. След пет години, когато България е понесла поредния си футболен срам, някой пак ще се изпъчи с приказки за радикални промени. А през изминалото дотогава време Борислав Михайлов ще е спечелил поредния конгрес с думите, че е много доволен от себе  си. Георги Иванов няма да бъде много доволен от себе си, защото ще е изгорял бушон. България няма да се класира на следващото европейско първенство и треньорът, чието име с близко до максималната сигурност точност ще е Николай Киров – Белия,  ще бъде сменен с думите, че той изобщо и въобще не е виновен. Но какво от  това…

А черешката на тортата съм я запазил за накрая. Сладки приказки и умни анализи могат да се съчиняват с лекота. Но има едни картинки, които говорят по-красноречиво от всякакви думи.

Сравнете сами тези два пейзажа. Стадионът в Разград на мача с Грузия. Публиката от двубоя със Северна Македония кой знае защо отсъства и на стадиона се чуват само стотината грузинци. Тук-там по пейките се вее вяло български байрак. Сардонично в края на мача дори стотина местни патриоти започват да викат оставка, без да се съобразяват с волята на Всемогъщият домоуправител. И се преместваме по на запад в Европа на стадион „Паркен“ в Дания. „Червеният динамит“ играе пред препълнени трибуни срещу Хърватия и Австрия. Няма празно място, 37 хиляди доброволно купили билети по средно 50 евро са искрено щастливи да подкрепят своя национален отбор. България е със седем милиона население, Дания е с 6 милиона. Но в Дания хората обожават своя национален отбор, а в България почти го ненавиждат. Вероятно съществува обективна причина за тази диаметрална разлика. Всеки, който вярва, че картината от „Паркен“ е възможна в България, трябва да отиде  на лекар незабавно. Единствената цел на това БФС и неговите слуги е запазване на властта завинаги. И няма никакво значение дали България ще падне от Сан Марино или Андора следващия път.

Жаклин Михайлов/ТЕМА СПОРТ