Януари 1997 година. Стадион “Българска армия”. Студено и мрачно време. Свиреп вятър фучи, а от небето падат малки снежинки.  Петдесетина фенове са пристигнали, за да видят началото на зимната подготовка на ЦСКА. Тимът е есенен първенец, а в състава му е пълно с имена. Всички погледи са приковани към Ивайло Андонов, Петър Жабов, Илия Войнов и компания. Някъде настрани стоят две млади момчета - сгушени в дебелите грейки, пазейки се от силния вятър. Към тях почти никой не поглежда. Единият се казва Мартин, а другият Стилиян. Носят една и съща фамилия – Петрови. “Братя ли са, братовчеди ли са?!”, питат по-любопитните и малко информирани запалянковци.

 

Когато асовете на тима се показват пред входа на съблекалнята, водени от треньора Георги Василев и помощника му Стойчо Младенов, десетките камери и микрофони се затичват към тях. Един от операторите, бързайки да застане на правилното място, блъска без да иска с камерата Мартин. Но той е толкова улисан, че не се сеща да се извини на невръстното момче, което след дни ще навърши 18 години. “Зайците” пристъпват стреснато назад, докато “старите кучета” дават интервюта.

 

В очите и на двамата се чете плахост, неувереност. Особено в тези на Мартин, който е дошъл на “Армията” от третодивизионния тогава “Ботев” (Враца).

 

Към новобранците с горда стъпка приближава един от най-видните фенове на ЦСКА Васо Пожарната. “Хей, вие кои сте, бре? Да не сте тия, дето ги докараха от Враца и Монтана”, пита Васо. И след като получава положителен отговор, добавя: “Няма да се шашкате. Днес сте на една страна, ама утре може и най-отпред да застанете. Само повечко хляб и кебапчета трябва да ядете и да гоните топката, а не софийските гърли!”.

 

Когато медиите съобщават за трансфера на врачанина в ЦСКА, допускат грешка. Вместо Мартин Петров във вестниците се появява името... Иван Петров. Кой да ти предположи тогава, че същият този Мартин един ден ще стане известен не само в България, но и в Европата – като почнеш от Швейцария, минеш през Германия, прекосиш Англия, та стигнеш надолу – на югозапад в слънчева Испания.

 

По-младите със сигурност не знаят как Мартин се озовава в ЦСКА. Истинската история е следната. Още през есента на 1996 година треньорът на “червените” Георги Василев отива в търновското село Климентово, за да гледа мач от “В” група между Янтра (Полски Тръмбеш) и “Ботев” (Враца). Гочето се възползва от кратка пауза в първенството на майсторите, за да търси млади таланти. Впечатлява го едно младо момче, което буквално фучи по лявото крило. Ударът му е мощен и кинжален. Василев се интересува как се казва младокът и записва в тефтера си името му – Мартин Петров.

 

През декември, същата 1996 година, мобифонът на Евгени Горанов (вицепрезидент на ЦСКА) звъни. От отсрещната страна на линията е неговият братовчед – легендата на “червените” Цветан Йончев. “Ало, Гена, звънкам ти, за да ти предложа новия Стоичков. Не се смей, ами ме чуй. Казва се Мартин Петров. За 20 мача заби 20 гола тоя хлапак, а още няма навършени 18 години. Хич не се ослушвай, ами направо идвай и го вземай”, категоричен е Йончев.

 

Дни по-късно, когато шефовете на ЦСКА и Георги Василев се събират, за да обсъдят зимната селекция, Евгени Горанов уведомява Гочето за Мартин. Треньорът се усмихва под мустак и заявява, че знае много добре кое е момчето, след като вече го е гледал.

 

След това за Враца заминават мениджърите Боби Божинов и Лъчезар Танев. Отиват, за да се срещнат с родителите на Марто - баща му Петьо и

Майка му Мария. Младокът живее в сива кооперация, някъде на горните етажи. Асансьорът не работи и те, щат, не щат, се катерят нагоре по стълбите. Като влизат в апартамента, ахват: цялата стая на Мартин е облепена с плакати на Христо Стоичков и ЦСКА. Постерите са толкова много, че тапетите изобщо не се виждат.

 

“Ляга и става с ЦСКА и Стоичков. Два дни не е спал, след като разбра, че ще дойдете. Не може да повярва, че ще играе в ЦСКА”, твърдят родителите на момчето. А то, цялото сияе от щастие.

 

През шампионската пролет на 1997 година Мартин Петров записва 3 двубоя за “А” група и отбелязва 1 гол. Или по-точно – вкарва първия си гол за ЦСКА в “А” група. Срещата срещу Раковски (Русе) се играе на 24 май и завършва 9:0. Марто влиза в игра като резерва и в 82-ата минута в типичния си стил с левачката изстрелва снаряд, който “взривява” русенската врата. Мартин оформя крайния резултат, а от трибуните започва да се чува това, което Цецо Йончев е казал на Евгени Горанов: “Гледайте го, гледайте го, като Стоичков я вкара!”.

 

Нататък историята е известна. Марто остана в ЦСКА до януари 1999 година, когато бе продаден на швейцарския “Сервет”. С червения екип той печели титла и Купа на България, но сезон 1997/98 и есента на 1998 година не му носят много радост. Мартин има само един мач срещу “Левски” – на 16 август 1998 година. Той играе 90 минути, а “червените” губят с 0:2. Петров е на терена и при най-тежката загуба в историята на ЦСКА – 0:8 в Ловеч от Литекс на 29 ноември 1998 година.

 

В евротурнирите през есента на същата 98-а година обаче Мартин и съотборниците му правят чудеса. Никой не слага “червените” в сметките, но те първо елиминират беларуския Белшина, след това норвежкия Молде, а накрая и швейцарския Сервет. След това отпадат от Атлетико (Мадрид).

 

Мартин е отличник на европейската сцена. Вкарва гол във вратата на Белшина на “Армията” за победата с 3:1, прави страхотен мач на реванша с Молде, спечелен с 2:0, играе блестящо и срещу Сервет. Точно в тези двубои швейцарците го забелязват и няколко месеца по-късно го привличат. Марто чака с нетърпение най-вече сблъсъците с Атлетико (Мадрид). Треньорът на “дюшекчиите” Ариго Саки е разузнал отлично ЦСКА и футболистът, който най-много се е набил в очите му, е именно Мартин.

 

Петров обаче се контузва рано-рано на първия мач в София. Сменен е, а впоследствие пропуска реванша на “Висенте Калдерон”.

 

Какво нещо обаче е съдбата. Тогава Марто не успява да впечатли още повече прочутия италиански специалист, но няколко години по-късно се озова в Атлетико (Мадрид).

 

Накрая ще си позволя да разкажа една интересна история, на която бях свидетел. През август 1998 година ЦСКА гостуваше на Молде в първи мач от турнира за Купата на УЕФА. Срещата завърши 0:0, а Димитър Пенев пусна Марто титуляр. Някъде в края на срещата Бончо Генчев хвърли майсторски пас към Мартин. Врачанинът дръпна рязко и с уникален демараж остави слисаните норвежки защитници да му дишат прахта. Изскочи сам срещу вратаря, но не успя да вкара гол. В последната минута Пената го смени с Букарев (но не заради пропуска, а за да печели време).

 

След традиционната пресконференция и отзвуците всички се запътихме право към пристанището на приказното градче Молде, разположено между спиращи дъха фиорди. Качихме се на ферибота, а около нас – невероятно красивата природа – залив, море, фантастични планински масиви. Всички играчи бяха в настроение, защото резултатът бе в крайна сметка благоприятен.

 

Изведнъж забелязахме в единия край на ферибота Мартин. Стоеше сам и гледаше с тъжен поглед някъде тъмносинята вода. Аз, моят колега Валентин Маринов и Георги Йорданов-Ламята отидохме при Марто.  Очите му бяха пълни със сълзи. Мартин плачеше с глас. Опитахме се да го успокоим, а Ламята пробва да пусне някаква шега от сорта: “Я не се излагай. Заради тоя пропуск ще напълниш ферибота със сълзи. Спирай, че ще се издавим тука!”. Мартин му хвърли такъв смразяващ поглед, че Йорданов загуби ума и дума. “Оставете ме на мира! Искам да остана сам. Провалих ЦСКА. Нищо няма да излезе от мен, знам си го аз! Нищо!”.

Това бяха сълзи на мъжкар, сълзи на момче, което истински обича отбора си. Сълзи, които впоследствие превърнаха бледия юноша в истински войн, за когото чу и Швейцария, и Германия, и Англия, и Испания.

 

Години по-късно, когато вече бе звезда на Волсфсбург, в частен разговор Мартин ми призна: “Помня, естествено, сълзите ми след мача в Молде. Те наистина ми помогнаха много. Калиха ме!”