Грубиян, убиец, безмилостен на терена. Такива и още по-тежки определения лепнаха на Мирослав Манолов от Черно море. Нападателят контузи тежко вратаря на Монтана Веселин Цветковски. Стражът вече претърпя операция на лицето заради нараняванията. Игровата ситуация наглед беше обичайна, на мач се случват десетки такива. Дълга топка, спорна между нападателя и вратаря, стражът излиза, за да я улови, съперникът връхлита срещу него и става сблъсък. Почти винаги и двамата се отървават без сериозни контузии. Понякога става и белята, която се случи преди няколко дни, не я пожелавам на никого, болезнено е. Сериозно нараняване, за което съм сигурен, че Мирослав Манолов ще съжалява до края на състезателната са кариера. Защо съм толкова категоричен ли?! Защото следя от години как играе нападателят. Още от първите му години в ЦСКА, после пратен в девета глуха в Конелиано и след това в Черно море.

Този футболист в никакъв случай не е грубиян, не е от онези, които играят, за да трошат кости по терена. Няма как да е такъв, след като е минал през ада поне няколко пъти, за да играе отново футбол. Единственото нещо, което може да прави добре. Още на 18 години Мирослав е ударен от съдбата за първи път. Подписва първи професионален договор с ЦСКА, след като преди това е играл в школата, пристигнал от родния Металик (Сопот). Трябва обаче да отбие военната си служба и е пратен в ШЗО-то в Плевен. Там още в първия мач от Армейското първенство сигурно някакъв блъскач му чупи единия крак. Оказва се, че това е един от приятелите на Манолов. Каква ирония на съдбата. Да пострадаш от приятел и после да не му се сърдиш, да проявиш голямото си сърце и да кажеш: “Случва се, ще се възстановя.” Така всеки път Миро гледаше на всичките си болки и страдания като знак от съдбата. Нито веднъж не упрекна противника, който го е пратил на операционната маса. След счупването Манолов се върна на терена, но нямаше място за него в ЦСКА. Пратиха го в Конелиано, където се превърна в голмайстор и го класира за “А” група (впоследствие отборът беше закрит и се появи Черноморец Бургас-София). “Червените” си го върнаха, нямаше какво друго да направят, след като юношата блестеше с други екипи, но не и на отбора, който го направи футболист.

Той е тих, скромен, малко говореше. И досега не обича да се шляе по заведения, дискотеки, няма гел в косата, прокъсани дънки и 5 коли в гаража. Съдбата обаче е безмилостно жестока. Винаги страдат най-добрите. През ноември 2009 година Миро понесе втори удар. Получи контузия и през януари 2010-а претърпя операция на менискус. През март още една, сякаш са му били малко до този момент. Дните минаваха, месеците се течаха като години. Футболистът лежеше, прохождаше с патерици и правеше първи стъпки като новородено. И така 2 години...Върна се на терена през юли 2011 година в една контрола. Миро отново се почувства жив, стъпи на зеления терен, на който може да прави единственото нещо, което умее. След три операции, възстановяване, адски болки и много безсънни нощи. Слухове от недоброжелатели, че ще прекрати кариерата си, че вече не става за нищо и тем подобни. Като горделив жител на града на Дядо Вазов нападателят не се отчая в нито един момент, каза, че ще играе футбол и няма да бъде победен от хирургическия скалпел. За да се почувства като захвърлен и изоставен преди няколко дни. Когато той, един от най-изстрадалите български футболисти, прати на операционната маса противник. Каква ирония на съдбата...
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ