2 минути бяха достатъчни на Рафаел Пашамов, за да омагьоса журито на „Гласът на България”. Той не просто пя, а изливаше от себе си болка, трупана с години – по своята майка, с която са разделени. Тя е в Русия, откъдето е родом, а той – в България. Школувал е гласа си при маестро Донка Копринкова. Бил е солист на хор „Славянско единство”, а днес активно твори музика и работи в IT сферата. На старта на формата той се яви със Skin на Rag'n'Bone Man и продължава напред с отбора на Иван Лечев. А в специално видео, изненада след изпълнението му, майка му му припомни нещо много важно: „Помниш ли какво казваше баба Ванга: „Важното е кой си и какво правиш, останалото е без значение!” Продължавай напред, сине, и всичко ще се нареди. И да спечелиш, и да не спечелиш, винаги ще бъдеш мой син, моята опора и гордост!”
- Успя ли да си овладееш емоциите след това невероятно изпълнение? Журито, както видяхме, дълго след това бе във възторг от теб...
- Ще бъда много искрен с теб… Истината е, че не възприемам всичко, което се случва на сцената на „Гласът на България” като състезание. Всъщност участието ми в предаването е много случайно, не планирано. И може би точно тази непринуденост се хареса на хората. Те просто

после така 
силно избухнаха 
във фейсбук, по 
телефона, 
къде ли не...

А аз просто излязох и излях всичко натрупано за изминали години, всичко неизказано. И дори няма значение дали го чува цяла България или го вижда в най-гледаното време и предаване у нас, защото то през цялото време е в моята глава и душа. Не знам… В един момент наистина исках да излея всичко. Затова и избрах много силна песен, която обаче поизмъчих, защото наистина се получи много емоционално изпълнение. Оказах се далеч от своята комфортна зона, тъй като моят глас е малко по-различен от това, което се чу. А оригиналният изпълнител на песента е много изстрадал и всичките му песни са ме докоснали по някакъв начин.

- Как точно? Кое отключва в теб емпатията?
- Идеята за майката, за живота, за борбата… И много ми се иска да съм като тях – като Графа, като Поли Генова, като г-н Лечев. И хората, чувайки нещо, което аз съм измислил или изпял, да се сещат за друго, което те самите са изживели, почувствали, видели. Мисля, че това е най-силното – не да разкажеш, а да съпреживееш една емоция и смисъл. Затова и нямах никакви очаквания преди излизането си на сцената. Нещата се получиха твърде неочаквано за мен. Видях майка си, която не бях виждал страшно много време!

- Какво почувства в този момент, когато я видя?
- Болка. Много, много, много болка… и не знам дали е от щастие или от това, че тази болка я е имало и преди. Защото такива неща обикновено се отключват в точно определен момент. Отприщват се и дават глас на емоциите. Знам, че скоро ще стана на 24 и далеч не съм дете, което е тръгнало да плаче за майка си, но нещата са такива, каквито са – както потръгнат, така се развиват и занапред. Като малък също бях много далеч от нея. Последните 5 години, в които не сме се виждали, са разделени от 1 седмица, в която това се е случвало, а после отново период от 5 години… Затова казвам, че не съм виждал майка си истински от 10 години насам!

- Болката няма възраст, а също и липсата, която се наслоява заради нея. Но пък точно тя понякога дава ход на всичко останало в един човек. Може би това се случва и сега с теб?
- Мисля, че е точно така, да…Трябва да призная, че сега, когато се гледам отстрани, просто не мога да повярвам, че съм аз. Съвсем искрен съм. Даже ми е притеснено и малко странно от това, че много хора ми споделят, че са впечатлени от начина, по който говоря и изразявам себе си. А аз не се старая да бъда нещо конкретно. Казвам онова, което наистина мисля и чувствам. Дори начина ми на пеене се оказа неразпознаваем за хората, които най-добре ме познават…


Талантът със своя ментор Иван Лечев

- В какъв смисъл неразпознаваем?
- Една от най-любимите жени в живота ми – маестро Донка Копринкова – диригент на хор в Горна Оряховица, която дълги години за мен е била еквивалент на майка, също не успя да познае гласа ми, който иначе познава отлично, като на роден син. Каза ми, че в този ден и в този момент с мен се е случило нещо, което е дошло Отгоре… Моят глас е съвсем различен иначе и това ще се види тепърва.

- Ако върнем малко назад житейската лента и тръгнем по пътя на болката, за която ми сподели, и нейното развитие, как осъзна раздялата на родителите си и най-вече причината за нея?
- Все още търся отговор на този въпрос, ако трябва да продължа да бъда честен. И може би още не съм осъзнал всичко, не съм го отсял. И това далеч не е просто фактът, че мама е далеч. Той носи след себе си много болка и натрупване. Постоянно изникват причините, а после и техните следствия, нови и нови, и нови… И всичко се натрупва и в един момент надхвърля по смисъл чисто битовия аспект. Когато един човек го няма, се губи ежедневната връзка. Заради това и музиката ме е спасила. Докоснала ме е и съм се почувствал добре. Не реших да ставам певец само защото е много яко да слушаш музика, да свириш на китара, да чуваш нотите и да си пееш. Не... Това е хубав блясък, но на мен музиката ми е помагала да не избухвам, да не съм агресивен, озлобен, да се съхранявам. Била е моят вътрешен глас.

- Родителите на много деца се разделят и за тях след това следва такъв тип съдба, но малцина създават цял силует на изживяванията си…
- Абсолютно съм съгласен и отстрани нещата изглеждат наистина по много различен начин. За българина и за всеки човек това би звучало така – да, той е страдал и сега пее, и му е тъжно, и т.н. Но нещата не спират само с това, те са комплексни. И присъстват, независимо дали си на 30, на 40 или на 50 години. Пораствам, ставам по-възрастен, работя, уча, като всеки нормален човек. Но всеки има майка, нали… всеки е роден от някого. А това няма как да се опише с думи, ако не е преживяно.

- На колко години беше, когато се случва тази раздяла?
- На около 15. Раздялата се случи в България, а след това с майка ми заминахме за Русия. После се върнахме пак в България. И сега аз съм тук, а тя е там.

- А защо не останахте заедно?
- Така се получи. В Русия са корените на майка ми, родителите, роднините й. Там тя откри своята подкрепа. И нали е възприето, че мъжете са по-силни, само че това изобщо не е така. Всъщност са по-емоционалният пол, по-зависимият.

- Успя ли да си кажеш още нещо с майка си извън излъченото видео?
- След това се чухме отново, да. Тя беше изключително горда с мен. Не можеше да повярва, че се случва всичко това и в процеса на нейното отсъствие детето й се е изградило като личност. Самият аз, когато стана след време родител, мисля, че най-приятна емоция ще изпитам именно от това – да видя, че не съм се провалил като такъв. Мисля, че точно това бе моят подарък за нея. Да види след цялото това време детето си как живее щастливо, самостоятелно и отговорно, с каквото има.

- Как протича ежедневието ти? Опиши ми житейския си ритъм?
- Завърших образованието си преди година и нещо. А музиката винаги съм възприемал като ежедневие, никога не е била просто хоби. Иначе работя в IT сферата и в свободното си време, което е много ограничено, съм се опитвал да се отдавам на музиката, защото тя е това, което ме прави щастлив. За някои хора подобен еквивалент е просто да се приберат вкъщи при любимите си хора, които ще изслушат и подкрепят. При мен това са лаптопът и музиката… така, както човек би споделил нещо на свой близък. И той, докато слуша, не просто чува някаква история, но и я съпреживява. Точно в това е силата на споделянето. Понякога даже не са нужни и думи, само една прегръдка. За мен тези прегръдки са определени песни, групи, изпълнители, които по някакъв начин са ми повлияли и запълнили нещо.

- Мислиш ли, че участието ти в „Гласът...” ще бъде определящо за бъдещето ти? Нерядко такъв тип формати катализират промените…
- Имам късмета и щастието да виждам г-н Лечев и моя дългогодишен идол Графа. Винаги съм бил честен с хората, които уважавам. Г-н Лечев знае и трябва да знае, че обожавам Графа, но просто в онзи момент, когато трябваше да избирам, се случи нещо, което, както казах, не може да се опише с думи. От това тъмно място и от начина, по който изпях песента, дойде и следствието. Не знам как се случи… През цялото време бях със затворени очи. Изпях за минута и 40 текст, емоция, която сама се изля от устата ми…

После към мен се 
протегна ръката 
на г-н Лечев

и ми е трябвало толкова малко, което в същото време е страшно много. Той е огромна летва! И даже се притеснявам, че няма да мога да следвам високото му ниво на музикалност. Колкото и велик и добър да е учителят, все пак и ученикът трябва да става (усмихва се). Но определено „Гласът...” ми помогна да видя, че наистина не е важно да бъдеш нещо, което не си, защото дълго време се притеснявах именно от това. Смятах, че не съм достоен и трябва да бъда някой определен типаж, който се търси и котира. А аз отидох такъв, какъвто съм – Рафаел, момчето от „Дружба”, което работи, учи и пее.

- Очакваш ли майка си отново в България? Да дойде и да те подкрепи на живо?
- Ако нещата се развият до един определен етап, в който, колкото и да си мисля, че съм силен, нещо ще се пречупи и ще разбера колко уязвим съм всъщност... Да, ще имам нужда от нея, за да продължа напред. Това да направя всичко възможно тя да дойде, ми звучи като нещо реално. Поне аз го искам. Би било прекрасно музиката да събира хората по този начин.

- Може би спойката ти от българска и руска култура прави цялата тази магия от усещания?
- Да, определено. Българи и руснаци… това са побратими хора. Темата може да е най-често геополитическа, но всъщност преди всичко сме хора. Руската култура е прекалено пъстра, богата, красива, каквато е и българската. Много си приличат. Но става най-красиво, когато човек носи част и от двете в себе си.

Интервю на Анелия Попова