През последната година едно предположение - понякога изрично, а често премълчавано, занимава цялото ни мислене за пандемията: в някакъв момент всичко ще приключи и тогава ще се върнем „към нормалния начин на живот.” Това заключение почти сигурно е погрешно, пише Андреас Клут за Bloomberg.

Променливият и неуловим SARS-CoV-2 може да се превърне в наш постоянен враг, като грипа, но по-лош. И дори и ако в крайна сметка отслабне, нашият живот и привички дотогава ще са се променили безвъзвратно.

Връщането “назад” няма да е опция; единственият път е напред. Но към какво?

Повечето епидемии изчезват, след като населението придобие стаден имунитет. Тази стадна защита се получава чрез комбинацията от естествен имунитет при хората, които са се възстановили от болестта, и ваксинация на останалата част от населението.

В случая със SARS-CoV-2 случващото се напоследък обаче предполага, че може и никога да не постигнем стаден имунитет. Дори и САЩ, която изпреварва повечето от страните по брой ваксинации и вече имаше големи огнища на заразата, няма да го постигне.

Това е изводът от анализ на Кристофър Мъри и Питър Пайът от Лондонското училище по хигиена и тропическа медицина.

Основната причина е постоянното появяване на нови варианти, които се държат почти като нови вируси. Клинични тестове на ваксини в Южна Африка показват, че хората в групата, на която е поставено плацебо и които преди това са били заразени с един щам на вируса, нямат имунитет срещу негова мутирала версия и се заразяват отново.

Сходна информация има и за определени части от Бразилия.

Това оставя единствено ваксинацията като път към трайния стаден имунитет. Трябва да се признае, че някои от наличните ваксини днес са донякъде ефективни срещу някои от новите варианти на вируса. С времето обаче те ще станат безсилни срещу идващите мутации.

Разбира се, производителите на ваксини вече трескаво работят по създаването на нови ваксини. По-конкретно, РНК ваксините могат да бъдат обновявани по-бързо, от която и да било друга ваксина в историята. Въпреки това серумът трябва да бъде произведен, доставен, разпределен и поставен.

А този процес не може да се случи достатъчно бързо, нито да покрие планетата в достатъчна степен. Да, някои от нас може да спечелят регионален рунд или два срещу вируса, като ваксинират един конкретен народ, както направиха Израел, например.

Но на еволюцията не й пука къде се проявява, а вирусът се репликира там, където намери горещи и неваксинирани тела с клетки, които му позволяват да репродуцира своята РНК. Докато се копира, той прави периодични грешки в програмирането. А някои от тези случайни грешки се превръщат в още повече мутации.

Подобни примери са британският вариант, южноафриканският и най-малко един бразилски, но вече има информация и за техни вирусни братовчеди, които се появяват в Калифорния, Орегон и на други места. Ако пробите се секвенират на повече моста, вероятно ще отрием още техни роднини.

По тази причина би трябвало да допускаме, че вирусът вече мутира бързо в много бедни държави, в които досега не са поставяни никакви ваксини. Миналия месец генералният секретар на ООН Антониу Гутериш напомни на света, че 75% от всички ваксини са били поставени само в 10 държави, докато в 130 други няма поставена и по една инжекция.

Еволюцията на един патоген не е нито изненадваща, нито автоматично притеснителна. Един често срещан модел е, че вирусите с времето стават по-заразни, но не толкова вирулентни. Ако SARS-CoV-2 тръгне по този път, той в крайна сметка ще се превърне в поредната обикновена настинка.

Вирусът обаче не прави това напоследък. Вариантите, които са ни известни, стават по-заразни, но не по-малко смъртоносни. От епидемиологична гледна точка, това е най-лошата новина.

Да вземем предвид два алтернативни еволюционни пътя. При единия от тях вирусът става по-тежък, но не и по-предаваем. Той ще причинява повече заболявания и смърт, но растежът е линеен. В другия случай мутиращият вирус не става нито повече, нито по-малко вирулентен, но става по-заразен. Това ще причини увеличаване на разболяванията и на смъртните случаи, което е експоненциално, а не линейно.

Ако това е еволюционната траектория на SARS-CoV-2, изглежда ни очакват безкрайни цикли от избухвания на огнища и ремисии, социални ограничения и облекчения на мерките, локдауни и повторни отваряния.

Хората, поне в богатите страни, вероятно ще се ваксинират по няколко пъти годишно срещу най-новия вариант, който циркулира, но никога достатъчно бързо и мащабно, за да се постигне стаден имунитет.

В исторически план COVID-19 е все още една относително лека пандемия. Едрата шарка убива 9 от всеки 10 представители на коренното население, след като испанците я донасят на континента през 16-и век. Черната смърт отнема живота на около половината от населението в Средиземноморието, когато идва за първи път в Европа през 6-и век.

В световен мащаб коронавирусът засега е отнел живота на по-малко от 4 души на 10 000. Сега пък сме въоръжени с научния и технологичния напредък така, както нашите предци никога не са били.

Трябва обаче да бъдем и реалисти. Устойчивостта изисква да включим този нов сценарий в нашето планиране. Добрата новина е, че ставаме по-добри в реакциите. С всеки следващ локдаун на икономиката се нанасят по-малко поражения от предишния.

Можем също така да направим научни пробиви, които в крайна сметка ще улеснят живота ни. Нашият смел "нов свят" не трябва да бъде дистопичен. Но и няма да прилича по никакъв начин на стария свят.