На 25 април т. г. президентите на САЩ и Русия Доналд Тръмп и Владимир Путин направиха съвместно изявление по повод 75-та годишнина от историческата среща на съюзническите американски и съветски войски при река Елба в навечерието на окончателния разгром на нацистка Германия през 1945 г., пише Борислав Цеков в "Труд".

В него държавните лидери подчертават: „Духът на Елба е пример за това как нашите страни могат да оставят настрана различията, да изградят доверие и да си сътрудничат в търсене на по-голяма кауза.“ Този ключов пасаж от изявлението е ясно послание за реализъм в името на историческата истина.

Защото тъкмо истината е първата жертва на идеологическия фанатизъм и конюнктурния политическия прочит на историята, продуцирани в епохата на Студената война, когато „духът на Елба“ беше погребан.

В науката отдавна има консенсус, че победата над хитлеровата чума е резултат от общите военни, икономически и дипломатически усилия на Съюзниците, като най-голямата тежест и решаващ принос за победата има СССР. Вън от съмнение е също, че без мащабната материална и военна помощ, оказвана от САЩ на СССР, без Тихоокеанския фронт срещу Япония, а в заключителната фаза на войната – без откриването на втория фронт в Западна Европа, победата на Съветската армия би била немислима.

Не е така в политическия дискурс обаче, където се оформиха два основни наратива за Втората световна война – „западният“ и „съветският“. И двата със своите сиви зони от премълчани факти, митове и черно-бели, идеологизирани интерпретации на трагичните събития от периода на Втората световна война. Това е видимо в дежурните полемики у нас по оста „9 май – Ден на победата или Ден на Европа“.

Двете крайни крила в тези полемики с еднакъв фанатизъм и идеологическо заслепение изкривяват историческата истина, фалшифицират „духа на Елба“ и търсят днешни политически дивиденти в кървавата преизподня на миналото.

„Западният“ дискурс често едностранчиво концентрира причините за избухването на Втората световна върху пакта „Рибентроп-Молотов“, разглежда войната като сблъсък между „два агресивни режима“, омаловажава решаващия принос на СССР за победата и го потапя изцяло в контекста на тоталитарната съдбата на Източна Европа след войната. Обратно, „съветският“ дискурс често омаловажава съюзническия принос, пренебрегва историческите нагласи на завладените от СССР народи от Прибалтика, финландските и полски територии и следвоенната съветизация на Източна Европа.

Освен конюнктурни цели на днешната политика, всяка от тези черно-бели интерпретации носи и исторически комфорт на наследниците на елитите от онова време, които търсят реабилитация на своите предци чрез изличаване на миналото. Така очертаният „западен дискурс е удобно убежище за наследниците на прогерманските върхушки в държавите, съюзени с нацистка Германия, а „съветският“ – за номенклатурата на тоталитарния социализъм.

В България наследниците на прогерманска върхушка преди 1944 г. искат да се забрави авторитарния режим 1934-44 г., срамния съюз с нацистка Германия, антиеврейското законодателство. Да се изличи от паметта фанатизираната подкрепа за Хитлер и неговия „нов ред“ от част от „цвета на нацията“, сред които например светилата в правната наука Любен Диков и Любомир Владикин. И всички те да бъдат представени като „невинни жертви на комунистическите репресии“ след войната.

От другата страна – победата над нацизма се ползва за универсално оправдание за установяването на еднопартийния тоталитарен режим по съветски образец, установил брутална идеологическа репресия и несвобода в продължение на 45 години.

И двата дискурса нямат нищо общо с „духа на Елба“, защото са черно-бели и едностранчиви. Нещо повече – този подход към историята, подчинен на днешни страсти, е обида за паметта на жертвите и нечовешките страдания на оцелелите. За безпримерния героизъм на руснаците и останалите съветски народи. И за саможертвата на съюзническите сили от САЩ, Великобритания, Франция и другите държави, в т. ч. за антифашистката съпротива в поробените от хитлерова Германия източноевропейски нации.

Този подход трябва да бъде изоставен. Няма как да има, например, всестранен и обективен прочит на Втората световна война, ако пактът „Рибентроп-Молотов“ от 1939 г. бъде изваден от своя исторически контекст. Защото преди Сталин, не друг, а именно западните държави се сговарят с Хитлер. Година по-рано, в края на септември 1938 г., е сключено прословутото Мюнхенско споразумение между нацистка Германия, Франция, Великобритания и Италия, подкрепено от САЩ.

Издаден е даже почетен медал, отбелязващ това събитие, което британският премиер Чембърлейн определя като гарантиращо „мира на нашето време“. По силата на това споразумение на западните държави с Хитлер се разпарчетосва суверенна Чехословакия – Судетите преминават към Германия; Полша получава Тешинска област; Словакия е обособена като марионетна на Германия държава, а Закарпатска Украйна, която е част от Чехословакия, получава засилена автономия. Това става в рамките на т. нар. „политика на омиротворяване на Германия“, следвана от западните държави.

В тази обстановка СССР е поставен в изолация и изправен пред угрозата от нападение от страна на Германия. Съветското ръководство прави опити да създаде антинацистки пакт с Великобритания и Франция през първата половина на 1939 г. Те обаче не възприемат предложението, включително поради опасенията им, че отслабената от чистките на Сталин съветска армия не е в състояние да гарантира подобно споразумение.

Това принуждава Сталин да търси на свой ред гаранции за сигурност. Така се стига до германо-съветския пакт за ненападение от 1939 г.

Картината трябва да се допълни и с редица по-раншни детайли, за да се разбере причините и логиката на събитията. СССР играе водеща роля в опитите за осуетяване на амбициите на Хитлер далеч преди западът да подпише Мюнхенското споразумение. Още през 1934 г. е сключен френско-съветски пакт за ненападение и сътрудничество.

Тогава по френска и съветска инициатива се водят и разговори за създаване на т. нар. Източен пакт с участието на Великобритания, Франция, СССР, Полша, Литва, Латвия, Естония и Чехословакия. Великобритания, Латвия и Естония обаче поставят като условие за включването си участието на нацистка Германия. Реалполитик.

Днес, на държавно ниво Русия осъди пакта „Рибентроп-Молотов“ с декларация на парламента. Обратно – нито съвременна Великобритания, нито пък Франция или САЩ са се разграничили официално или са осъдили с държавен акт Мюнхенското споразумение.

В същото време, няма как да бъде верен историческият прочит на титаничния подвиг на руснаците, ако не се отдаде дължимото на мащабната материална помощ за СССР от САЩ по силата на американския закон за „lend-lease“, оценявана в днешни пари на повече от 170 милиарда долара. САЩ предоставят на СССР 11 400 самолета, 12 000 танкове и бронетехника, 427 284 камиони и автомобили, 1977 локомотива и 11 075 вагона, стотици тонове суровини и материали. Легендарните системи за залпов огън „Катюша“ са инсталирани предимно върху американските камиони „Студебейкър“.

Въпреки политическите различия и взаимната подозрителност, „тримата големи“ – Рузвелт, Сталин и Чърчил – дават пример за съюзничество в името на общата цел. Декларацията на обединените нации от 1942 г. е въплъщение на тази воля. Подвизите на Съветската армия са посрещани с вълнение и са вдъхновявали милиони на Запад.

Безпримерният героизъм на съветската армия и населението на Сталинград предизвиква всеобщо възхищение и държавно признание от САЩ и Великобритания – на 29 ноември 1943 г. по време на Техеранската конференция Чърчил връчва почетен дар на съветския ръководител Сталин – „Мечът на Сталинград“. Солидарността с военните усилия на Москва е водеща сред американското обществено мнение.

Известният певец Уди Гътри възпява легендарната руска снайперистка Павличенко, а самата тя, придружавана от първата дама Елинор Рузвелт разкрива ужасите на войната пред американската общественост през 1942 г. Примерите са стотици. И те не трябва да бъдат забравяни.

Великата победа над нацистка Германия не може да бъде замъглявана заради несправедливостите на следвоенния световен ред. Този световен ред е продукт на реалностите на войната и политиката, отразени в споразуменията между САЩ, СССР и Великобритания, както и на изостреното противопоставяне между формиращите се две световни политико-икономически системи в онзи период.

Тези уроци на историята, такива каквито са, трябва да бъдат поука за нашето време, а не да бъдат пренаписвани, както ни е удобно днес. Да бъдат повод за смирение, а не за фанатизъм и конфронтация. Защото „духът на Елба“ е истинският път към свободата.