Някога експедициите на Еверест бяха достъпни за национални отбори от елитни алпинисти, но днес, ако имате добра физическа форма, добър среден доход и можете да отделите три месеца за аклиматизация, вие също можете да стигнете до покрива на света.

Професионално ръководените търговски експедиции ще ви отведат там срещу такса от около £60 000. За съжаление, те се оказват толкова популярни, че всеки май, опасно пренаселеният Еверест се превръща в дестинация, за която да умреш.

На 8848 метра Еверест е най-високата, но не и най-трудната за изкачване планина в света. От непалска страна изкачването е изтощителен поход, но не особено труден технически.

За бедната страна Непал относителната достъпност на Еверест го направи безценен природен ресурс, който поддържа 10% от националната икономика.

Правителството на Непал предоставя рекорден брой изгодни разрешителни за Еверест всяка година и особено ако цената им е 11 000 долара, няма недостиг на търсене от международната алпинистка общност.

С над 50 компании, които се борят да предлагат търговски експедиции, също няма недостиг и на възможности.

Компаниите от Америка и Европа доминираха на пазара за професионално ориентиране откакто Еверест бе отворен за търговски пътувания през 90-те години на миналия век, но през последните години те бяха подкопани от местни непалски стартиращи фирми, предлагащи обиколки от едва 35 000 долара. А някои компании дори не задават твърде много нахални въпроси относно вашия опит в алпинизма или общото ви ниво на фитнес.

Seven Summit Treks сега е най-големият базиран в Непал оператор. Уебсайтът му дори предлага да заведе всеки до Еверест със "силна икономическа среда, за да компенсира старостта и страха от рискове".

Когато става въпрос за успешно изкачване и оцеляване, времето е всичко. Освен за кратко през септември, върхът е достъпен само през май, когато ветровете затихват достатъчно, за да създадат така наречените "прозорци" - това са периодите на меко време, когато се счита за достатъчно безопасно екипите да излязат от лагерите си точно под върха, за да стигнат до "покрива на света".

Но в сезони на лошо време има по-малки, по-тънки прозорци, а когато се отворят, задържаният тласък към върха причинява смъртоносна пренаселеност по горните склонове на планината.

Всеки май снимка, направена точно под върха, започва да се разпространява в социалните мрежи и предизвиква ужас у професионалните алпинисти. Обикновено кадърът включва многоцветна конга от десетки катерачи, подредени в една линия, опъната по протежение на билото на подхода.

Опашките, стига те да могат да се движат толкова бързо, колкото най-слабият им алпинист и обиколките с екскурзовод означават, че има твърде много неопитни планинари, които просто не трябва да са там. В подножието на върха и след като са инвестирали толкова много време и пари в преследване на амбицията на живота си, катерачите настояват да продължат напред, въпреки че се движат толкова бавно, че застрашават себе си и всички останали.

Еверест е последното място на земята, където бихте искали да се озовете на опашка, защото прекарването твърде дълго в зоната на смъртта на надморска височина над 8000 метра ще ви убие. Това е надпревара с времето: освен ако алпинистите не успеят да се качат на върха и след това да се спуснат обратно от зоната на смъртта в безопасността на лагер четири преди настъпването на нощта, те вероятно ще загинат.

Десет от единадесетте смъртни случая са настъпили по време на спускания от върха.

Дори след седмици на обучение и аклиматизация, и с помощта на допълнителен бутилиран кислород, катерачите изпитват гадене, изключителна умора и могат да станат жертва на хипотермия и измръзване. Дотогава мнозина не са в най-добрата форма, защото на толкова голяма надморска височина сънят е труден и мускулите им започват да атрофират.

Телата им намират всякакви изобретателно неприятни начини да посочат, че човешките същества не са създадени да съществуват на толкова високо морско равнище. Някои катерачи са толкова изтощени, че сядат и никога не се изправят.

Дори и с експертни водачи, изкачването на Еверест винаги ще бъде почти смъртоносно преживяване: смята се, че има поне 200 тела, които служат като зловещи маркери по маршрутите на върха, тъй като извличането на човешки останки от зоната на смъртта е опасно и скъпо.

Но все пак всяка пролет – ако пандемията позволява – стотици хора се струпват в подножието на Еверест.

Повечето алпинисти летят до най-опасното летище в света в Лукла. Оттам им отнема две седмици, за да стигнат до подножието на планината – преход, който също служи като начало на процеса на аклиматизация. Разположен на 17 600 фута, дори базовият лагер на Еверест е достатъчно високо, за да причини здравословни проблеми, свързани с надморската височина, но когато алпинистите започнат да се събират там в края на март, започва и треската за върха.

През следващите около 40 дни катерачите ще предприемат поне три екскурзии с екскурзовод нагоре в планината и към съседните склонове, като всеки път се издигат на няколко хиляди фута по-високо, за да се аклиматизират, преди да направят последния тласък към върха през май. Първото от тези пътувания е и най-опасното, защото базовият лагер се намира в подножието на прословутия леден водопад Кхумбу - 2000 фута изкачване върху движещ се ледник. Това е непрекъснато променяща се бъркотия от летливи ледени блокове, прорязани от дълбоки пукнатини и засенчени от извисяващи се сераци (блок от ледник), които могат да се срутят без предупреждение.

Маршрутът варира всяка година и се определя от шерпите, които фиксират въжета и алуминиеви стълби, за да преодолеят ужасяващи пукнатини. Да бъдеш шерп или водач на Еверест се нарежда като една от най-опасните работни места в света със смъртност по-висока от тези на американските войници в Ирак. Някои шерпи обичат катеренето и са запалени членове на международни алпинистки организации.

Но за други това е просто много опасна работа, която те се надяват, че никога няма да се наложи на децата им да вършат. Мнозина харчат парите, които печелят, за да изпратят децата си в интернат в Катманду.

Клиентите пресичат опасния ледопад два или три пъти, докато тежко натоварените шерпи се очаква да го преминат десетки пъти в хода на сезона. Когато леден серак се срути върху ледопада Кхумбу през 2014 г., 16 шерпи бяха убити.

Иън Тейлър изкачи Еверест през 2008 г. Въпреки 15-годишния си опит в Хималаите, той е решен да се измъкне от "цирка на Еверест" поради опасения за безопасността.

"Основната причина са настоящите рискове за нашия шерпски персонал", обяснява той. "Катерещият се с мен Анг Ками Шерпа беше само на 15 минути над смъртоносната лавина, която уби 16 шерпи през 2014 г. Нашият персонал е като семейство за нас и да ги накараме да рискуват живота си за другите е твърде голямо изискване. Изменението на климата сега е истинско предизвикателство и видях огромни промени през последното десетилетие", обяснява той.

Но Тейлър вярва, че рисковете, причинени от неопитните алпинисти, не се ограничават до Еверест. "Системите на хималайските върхове са счупени и все повече и повече неподготвени хора се присъединяват към експедиции на голяма надморска височина с минимален опит и знания", казва той пред The Independent. "Току-що се върнах от моята 20-та експедиция до Айлънд Пийк на 20 305 фута и винаги ще си спомням за липсата на подготовка, която другите отбори правят за изкачвания."

"Дори на по-ниските върхове хората се появяват с минимална техническа и физическа подготовка, рискуват животи и поемат огромни рискове при аклиматизацията и личната си безопасност", добавя той.

За алпинистите, като Кати О’Дауд, опашките не са само опасни, но са и анатема за приключенския дух. "Нямаше търговски обиколки с екскурзовод, когато започвах да се катеря", споделя тя от дома си близо до Пиренеите в Андора. "Единственият начин беше да бъдеш поканен от хора, които са по-добри от теб."

Така О’Дауд става част от първата южноафриканска експедиция до Еверест през 1996 г. По-късно става известна като първата жена, изкачила Еверест както от южната, така и от северната страна. О’Дауд също признава, че бизнес моделът на Еверест се разпространява в Хималаите.

"Комерсиализацията на Еверест се премества към другия 8000-метров връх в Хималаите, където фиксираните линии от базовия лагер до върха вече са нормални. Виждаме дори направо търговски оферти за експедиции до K2. Хората са изумени от снимките на пренаселеността на Еверест, но им липсва перспектива, защото всички тези места сега просто са се превърнали в предизвикателства в списъка на кофата. Можете дори да заведете хора на Еверест без никакъв опит в катеренето.

Дори не е нужно да взимате ледена брадва, просто се закопчайте и следвайте линията напред. Начинът, по който се катерих, беше много различен от британските алпинисти от 70-те години на миналия век, което от своя страна е много различно от Едмънд Хилъри и Тенцинг Норгей през 1953 г. Това винаги е било развиващо се предизвикателство. Много се промени"

О’Дауд е точно под върха на 11 май 1996 г. - един от най-мрачните дни на Еверест - когато две от ранните търговски експедиции бяха уловени в буря, отнела осем живота. Джон Кракауер, писател и опитен катерач, беше един от оцелелите.

Неговият мъчителен разказ за трагедията Into Thin Air се превърна в международен бестселър, но по невнимание предизвика модерния бум за експедиции на Еверест, тъй като повиши осведомеността, че са налични търговски експедиции до Хималаите.

Днес О’Дауд работи като публичен говорител и започва един от разговорите си с този въпрос: "Изкачването на Еверест все още ли е значително предизвикателство? Нужно е просто да влезете в колоната, да се закопчаете към предпазната линия и да стигнете до петте си минути време за селфи на върха. Сега Еверест е част от кризата на средата възраст в живота на богатите изпълнителни директори."

Тя обяснява, че онези, обсебени от идеята за Еверест, са склонни да разбират погрешно истинската същност на предизвикателството. "Хората се фиксират върху физичността и не оценяват умствената страна: управлението на риска, разпределението на времето, изучаването на снега – цялата работа, която вършат водачите и шерпите, повечето от която е невидима. Истинското предизвикателство е навлизането в среда, която е непредвидима – всичко това се губи, като се възложи на водачи."

О’Дауд твърди, че за тези с истински дух за приключение има по-интересни предизвикателства по-близо до дома, като посочва Пиринеите като пример.

"Изкачването на Еверест се превърна в символ на постижение в нашата култура, но големите експедиции са бавни, скъпи и отнемат време", казва О’Дауд. "Трябва да прекарате толкова много време в чакане, само за да се аклиматизирате. Има толкова много интригуващи технически изкачвания на прага ви, които не изискват толкова много организация. Малките приключения са много по-ценни, когато става въпрос за изграждане на умения и опит.”

И все пак чистата тръпка да стоиш на най-високата точка света и да си известен като човек, който е покорил Еверест, продължава да предизвиква смъртоносна мания. Професионалните екскурзоводски компании изрично заявяват, че изкачването на върха зависи от времето и следователно не може да бъде гарантирано. 

Но в действителност е много трудно да се убедят застаряващите алфа-мъжкари, които се изкачват толкова бавно, че те и другите биха били в по-голяма безопасност, ако просто се върнат.

Това не са хора, които са стигнали там, където са днес, като са се отказали, когато вече са инвестирали толкова много време и усилия, за да бъдат в полезрението на върха. 

Според Джон Кракауер, в играта е обърната форма на социален дарвинизъм: "Нека не се залъгваме: Еверест не привлича много добре балансирани хора. Процесът на самоподбор има тенденция да отсее предпазливите и разумните в полза на тези, които са целеустремени. Което е една от причините планината да е толкова опасна.

Освен ако непалското правителство не ограничи разрешенията до катерачи, които имат сертифициран опит в изкачването или настояват за международна акредитация за водачи, е вероятно да предстои огромно бедствие, което абсолютно всеки може да види, че се задава.

Източник: dnes.bg