Таксиметровите шофьори в Ню Йорк трудно могат да бъдат изненадани с нещо. Животът в мегаполиса е наситен със сърцераздирателни човешки истории, нелепи събития и драми, на които те често са главни свидетели.
Приближаваше вечерта. На един таксиметров шофьор му оставаше да обслужи още един клиент, преди да се прибере у дома. Пристигайки на указания адрес, той паркирал колата, подал сигнал с клаксона и започнал да чака. Никой обаче не излизал. Отново подсвирнал. И пак нищо.

Започвайки да чувства раздразнение след тежкия работен ден, с усилия на волята излязъл от колата и позвънил на вратата.
„Секундичка, моля”, чул се отвътре слаб глас на възрастен човек. А след минута вратата се отворила и на прага й се изправила възрастна дребна старица на около 90-годишна възраст. Тя гледала шофьора в очите, а в ръцете си държала малък куфар.



Когато погледнал по-внимателно зад гърба й, таксиметровият шофьор забелязал, че стените на стаята са голи, а всички вещи са покрити с чаршафи. На пръв поглед изглеждало, че този дом отдавна е забравен. За човешко присъствие напомняла единствено кутията със стари снимки в един от ъглите на стаята.


 
„Млади човече, ще ми помогнете ли да занеса този куфар до колата, моля?", помолила бабата. Шофьорът веднага изпълнил молбата й, а след това й помогнал да стигне до колата. 

Жената започнала горещо да му благодари. „За нищо. Старая се да се отнасям към клиентите си като с мама”, небрежно отговорил той. „Това е много мило”, отбелязала бабата.

Старицата седнала в колата и казала адреса. След като помислила малко и помолила шофьора да мине през центъра на града.

„Това не е най-краткият път”, предупредил водачът. „Нищо, млади човече, за никъде не бързаме. Отивам в хоспис”, отговорила му клиентката.

„Хоспис? Мястото, където възрастните хора отиват, за да умрат?”, му минало през ума.

„Никой не ми остана. И лекарят ми каза, че ми остава много малко да живея”, продължила тихо жената.



Шофьорът мълчаливо изключил брояча и в следващите 2 часа просто разхождал старицата из града.
 
Целият й живот бил преминал в Ню Йорк, но сега гледала града с очите на учудено детенце. Тя показала на шофьора къщата, в която преди години е живяла с мъжа си, студиото за танци, което посещавала като дете... Имало моменти, в които просто мълчала и с любопитство гледала през прозореца, вероятно спомняйки си различни събития от дългия си живот.

Навън вече станало тъмно, а те продължавали безцелно да се движат по улиците на мегаполиса. „Уморих се. Моля те, вече можем да ходим към хосписа”, тихо промълвила жената.



До дома пътували мълчаливо. Когато пристигнали, ги посрещнали медицински сестри. Те взели багажа на старата дама и я сложили в инвалидна количка.
 
„Колко ви дължа, млади човече”, попитала тя.
„Нищо”, отвърнал шофьорът.
„Но как? Вие трябва да печелите”, с учудване казала тя.
„Нищо. Има и други клиенти”, отвърнал й водачът.

Той прегърнал старицата, която в отговор също го прегърнала. „Подарихте на старата жена малко щастие в последното й пътуване”, прошепнала тя, бършейки сълзите от очите си.

Шофьорът се сбогувал с клиентката си и се качил в колата. Започвала нова смяна, но това не го вълнувало. Той продължил да кара безцелно по улиците на нощния град. Не искал да говори с никого. И много мислил. Какво би се случило, ако на адреса на бабата беше отишъл някой друг? Какво би станало, ако самият той не беше изчакал и си бе тръгнал?

Тази среща се оказа един от най-важните уроци в живота му. 

Превод: БЛИЦ