Казват, че един лош ден в Париж пак е по-добър от всеки един хубав ден прекаран, където и да е другаде. Може би това се дължи на факта, че всяка малка уличка, всяко ълълче, всяка тухла в града е едно малко произведение на изкуството.
Много автори и художници, включително Чарлс Дикенс, Хенри Милър, Оскар Уайлд, Ернст Хемингуей и Винсънт Ван Гог, говорят за Градът на светлините като най-вдъхновяващото място, където човек може да живее. 

Но нищо не олицетворява елегантността на Париж така, както Айфеловата кула.

С цялото си монументално величие, от момента на завършването ѝ през 1889 г. до днес, тя е туптящото сърце на града.

От началото на своето встъпване в Световния панаир през 1889 г. Желязната дама на Париж е най-впечатляващото нещо в града. След цял век, тя продължава да привлича повече от 7 милиона посетители всяка година.

Макар че повечето хора винаги са намирали кулата за очарователна и романтична, преди тя да бъде посроена и малко след издигането й е имало група от художници, поети, писатели и всички различни видове изтъкнати майстори, които живеят и се възхищават на Париж, но презират колосалната желязна кула. Те наричат себе си  "Комитет от триста" - по един член за всеки метър от кулата.

Много парижани, са се чувствали обидени и протестирали срещу конструкцията на "тази безполезна и чудовищна Айфелова кула", както те я наричат в петициите си за спрането на тази "видима лудост", пише Elle.

Група от видни личности и интелектуалци, ръководена от известния архитект и конструктор на Пале Гарние в Париж - Чарлз Гарние, са абсолютно против радикалния дизайн на кулата и дори подписват официален манифест, публикуван на Свети Валентин в "Le Temps" - две години преди финализирането на това, което те наричат "гигантски черен фабричен комин". Намираме голяма доза ирония в това, предивд, че сега Айфеловата кула е най-посещавана именно в Деня на влюбените и е символ на романтичния дух на Париж. 

Битката на вкусове между артистичния елит в града и Густав Айфел продължава, докато Желязната дама на Париж не е завършена. В последствие тя доказва, че опонентите й са в грешка. Много от протестиращите, в крайна сметка, променят мнението си и се наслаждават на кулата и нейното присъствие.

Въпреки това, френският писател и класик Ги дьо Мопасан, никога не приема кулата и нейното присъствие.

Победен от кулата и раздразнен от огромната ѝ популярност, Дьо Мопасан не може да издържи на гледката на  "железния враг", който като че ли го следва, когато Мопасан се разхожда из центъра на Париж.

В крайна сметка, Мопасан намира безопасно място, където може да избегне кулата, която презира толкова много.
Всеки ден майсторът на късия разказ обядва в основния ресторант на кулата, само защото "Ресторантът е от малкото места в града, където можех да седна и, всъщност, да не виждам Кулата!"

Мопасан умира само десетилетие по-късно - през 1893 г. на 43-годишна възраст. Той е погребан на 12 минути от кулата, в Cimetière de Montparnasse в Париж. За щастие на писателя, от това място Айфеловата кула не се вижда толкова ясно.