19 февруари – 138 години от обесването на Васил Левски: Ефенди, издайте ми китап, за да ми се присвои званието “доносник!!!”

Така най-приближените до Апостола купуват индулгенции за “сносен” живот като рая – не искат торби с жълтици, земи и гори

18 Февр. 2011, 16:53 10040 прочита 17 коментара

19 февруари – 138 години от обесването на Васил Левски: Ефенди, издайте ми китап, за да ми се присвои званието “доносник!!!”

“Обесването на Васил Левски”, худ. Борис АНГЕЛУШЕВ

Така най-приближените до Апостола купуват индулгенции за “сносен” живот като рая – не искат торби с жълтици, земи и гори

Светозар Казанджиев е роден на 19 октомври 1952 г. в с. Гълъбово, Смолянско. Автор е на повестта “Сълза от Сухото дере” (1993), “Валя Балканска – глас от вечността”, претърпяла четири издания, “Земя, погалена от Бог” (2002), отличена с награда на СБП, “Неповторимата” – книга за народната певица Надежда Хвойнева, “Прокълнат и благословен” (2004) - повест за Йордан Дрянков от с. Ковачевица, открил светилището на Кръстова гора в Родопите през 30-те години на ХХ век и разстрелян като “враг на народа”, “Ела до мен” и др. “Последната изповед на Апостола” получава Националната награда на името на Николай Хайтов през 2009 г. Член е на СБП. Председател е на Дружеството на писателите в Смолян. Докато авторът на “Диви разкази” отдава последните години от живота си в търсене гроба на Апостола и остава донякъде неразбран, землякът му дълго време се рови из архивите – жена му е библиотекарка. Пъзел по пъзел донарежда последните дни от житието-битието на Дякона Левски, преди да увисне на бесилото. Фактите се оказват умопобъркващи, стряскащи, срам и резил за всинца ни. Репортер на “Над 55” присъства на Казанджиева сказка в кърджалийското читалище “Родопски фар” в кв. Гледка. След чутото ищахът му за интервю “дава заето”. С риск да разочароваме читателите си резюмираме част от “Последната изповед на Апостола” и шокиращото откровение на автора й. “В навечерието на Коледа 2008-а ми се обажда мой професор от СУ “Св. Климент Охридски”, преподавал ми е история – името му умишлено няма да спомена, а защо – ще стане ясно по-късно. Казва ми: “Светозаре, така и така си набрал скорост в патриотичната тема, защо не се включиш в нашето движение. От три години се борим да “умием петното” от челото на поп Кръстьо, предал Левски.” Поканата ме амбицира да изчета доста неща. Така попаднах на писмото на една баба до Дякона: “Сине, сънувах те снощи, че са те заловили и са ти отрязали ръцете. Недей да отиваш в Ловеч! Там ще те заловят!” И Левски изпраща свой млад сподвижник да види каква е там ситуацията. Агентът му се връща и докладва: “В Ловешкия революционен комитет цари пълен хаос. Всеки обвинява другия, че е предал другарите си, и всички са по твоите дири. В дъното се вижда твоето бесило, Дяконе, не моето!” Ще спестим подробностите как Левски стига до турския съд в София. По-важни са разкритията за подлостта българска. Едва ли е предполагал обаче на каква низост са способни най-верните му акрани. Подобно пъклено дело не съществува и в Дантевия “Ад” “Страшното и тъжното е, че всеки ден по трима-четирима негови съратници са го… предавали. Молили са протоколчика да запише дословно думите им: “Издавам го, за да ми се присвои званието…“доносчик”!!!”, изравя от “мухлясалите” книги срамния факт Казанджиев. И доуточнява: “Ей това нещо го няма нийде по света. Затова сме “кофти материал”. Каруцарският език на Бойко Борисов едно на ръка. Но ей такива сме си били от доста години назад”. Даскал Ливо от Сопот, братовчед на Левски, даскалува в Тетевен. Секретар е на революционния комитет, където председателства Петко Страшника – Петко Посеркото, оказал се впоследствие. Ливо с часове бъхта на собствени разноски по зимните пъртини до София – ваканция е, за да се докопа до областния управител и да му “снесе”: Ваше височество, аз съм дошел да издам всичко, що знам за революционния комитет и за моя братовчед Васил Дякон Левский По нищо друго не ще го разпознаете - дясната му тръпчинка, кога има нервен тик, подскача. А там, на шията му, има бенка. Знаете, че всеки ден е бил различен. По туй ще го разпознаете!” Де такива сегашни информатори на ДАНС. Наместникът на султана го пита: “Даскале, какво ще искаш в замяна на това, което ми предаваш – жълтици, земя, гори?!” Лило преспокойно отговаря: “Нищо няма да искам! Да ми се запише само, че съм бил “доносник”, та когато дойде време, султанът да ме помилва.” Казанджиев открива и шокиращия факт, че самият поп Кръстьо има личен орден от султана за… доносничество и вярна служба към империята. Той сам се хвали в една статия, отпечатана във в. “Марица” през 1837 г. “И този мой професор ме кани да стана член на неговото движение и заедно да “мием петното” от челото на предателя?! Петно, което е лайняно, да ме извинят читателите, от краката до главата… На 11 януари Левски е осъден на смърт чрез обесване През една дупчица на килията му подават купичка с фасул и къшей хляб. Колкото да е жив, за да достави удоволствие на палачите си, преди да увисне на бесилото. Четири седмици обаче никой не смее да изпълни присъдата. Защо? Да не би султанът, който трябва да резолира решението, е с вързани ръце?! Нищо подобно. Полкът на Али Саид паша пази един-единствен затворник – Дякона Левски, обезумял в самотата си. В 5,30 ч. сутринта на 19 февруари юзбашията отваря килията му и прочувствено отронва: “Левски ефенди, свършиха се теглилата на твоя живот. Тръгваме към бесилото!” Дяконът поема към голготата с оковани ръце, с пранги на краката и с табела на шията, на която са изписани деветте му смъртни гряха, за които е осъден Когато чета някои художествени произведения, излиза, че цяла София била тръгнала след него. Нищо подобно. Шест конници начело с областния управител – неговите заместници плюс писаря, по двама турци, евреи и християни, представляват гражданството на София. Тумба циганета съпътства процесията, когато се беси някой. Дават им по една ябълка и хлебче за Бог да прости. Когато свитата стига края на София, в далечината се мержелее бесилото, отворило се като огромна врата към небето. В свитата е имало и един свещеник, поп Тодор Икономов от църквата “Св. Неделя”, приближен на Дякона. Той отива при обречения на смърт – та те са братя по расо, въпреки че единият го е захвърлил преди десетина години, и го пита за какво да се помоли, когато се върне в божия храм. “Тодоре, всичко, що правим, го правим за отечеството. И това е моят голям грях. Запали една свещичка и се помоли за мен!”, това са последните думи на Апостола. След което се качва на качето и увисва на бесилото. Из заскреженото софийско поле една обезумяла жена, облечена цялата в черно, търчи и вика: “Стойте, чакайте, спрете!” Мандалото обаче вече е лопнало. А почернената женица не е нищо друго, а неосвободената ни и унижавана България, завършва изповедта си Казанджиев. Георги АНДОНОВ, Кърджали