Ако наистина искаме нещо в България генерално да се промени след тези избори, логично е да заложим на новото, на новите лица, на новите идеи, на новите формации. Не е логично да очакваме от старите политически играчи изведнъж да ни изненадат със съвършено нова визия за бъдещето на страната.

Това коментира журналистът Петър Волгин.

Ако имаха такава, те отдавна да са я приложили. Да, партиите на статуквото могат да печелят избори. Дори знаят как да останат по-дълго на власт.

Но дали при тях има хора, която да са в състояние да мислят за нещо друго, освен за тяснопартийния си интерес? Силно се съмнявам.

Както се казва в Евангелието от Марко, глава втора, „никой не налива ново вино в стари мехове, защото новото вино ще ги спука, и тогава и виното, и меховете ще се похабят; а наливат ново вино в нови мехове“.

Разбира се, тук големите разбирачи на политиката, соросоидните анализатори, веднага ще почнат да ви обясняват колко непредсказуеми, че и направо опасни, били хората, които прокарват нови идеи. Опасно било да се разбутва системата, защото тя, като цяло, си била добра.

Само известни корекции били необходими, за да станела още по-добра. Освен това България отдавна била направила най-важното, т.е. веднъж завинаги се е определила геополитически.

Пък ако се случело някакво голямо разтръскване, току-виж се оказало, че и въпросната геополитическа ориентация също взела та се изменила, притесняват се грантовите анализатори. Което пък в никакъв случай не бивало да се допуска.

А пък аз си мисля, че не бива да си слагаме букаи на мислите.

Не бива да живеем в клишета и в политически ограничения. За каквото и да мислим, включително и за политика, трябва да разсъждаваме смело.

Трябва да излизаме извън моделите, които ни задават говорещите глави от телевизора. Нека да променяме. И понякога колкото по-радикално променяме, толкова по-добре.

Това важи и за външната и за вътрешната политика. Да вземем например данъците. Това е въпрос, който буквално засяга всички ни.

Управляващите, както и някои други формации, казват, че няма да пипат данъците. И намират това твърдение за връх на политическата мъдрост.

Само че точно това твърдение е символ на политическа глупост. Защото данъчната политика, както и всичко останало, подлежи на промяна. Например, трябва да бъде премахнат плоския данък. Това го изисква както социалната справедливост, така и нормалната логика.

Не е логично свръхбогаташите да бъдат облагани със същия данъчен процент, както и хората, които са на ръба на оцеляването.

Данъчният процент на свръхбогаташите трябва да бъде много по-висок. Защото те са взели много от обществото и съответно му дължат много.

Това важи с особена сила за България, където най-често свръхбогат далеч не се става със суперталант и изключителна работоспособност.

В България свръхбогат се става благодарение та правилните контакти, както и на мошенгии, да използвам тази любима на нашия премиер дума.

Повечето наши свръхбогаташи са крадци и измамници. Ето защо най-малкото, което могат да направят, е да плащат повече данъци. Струва ми се напълно справедливо.

Обаче повечето български партии са толкова силно свързани с едрия бизнес, че никога няма да чуете представителите им да говорят така.

Те ще ви говорят за това как щели да подобрят инвестиционния климат, как щели още да опростят данъчното законодателството, за да бъдело добре за бизнеса.

И нищо няма да кажат за подобряване благосъстоянието на нормалните хора. Освен това традиционните партии много обичат да говорят за консенсус.

Постоянно ни обясняват как всички трябвало да се прегърнем и да живеем в мир и любов. Не знам за вас, но аз лично нямам никакво желание да се прегръщам с партии, които в продължение на дълги години правят само две неща.

Първо, превръщат България в колониално образувание, и, второ, постоянно увеличават социалното разслоение, разделят страната на една много малка част свръхпривилегировани и една твърде голяма част ощетени. 

Бих искал в България да има повече партии, които с действията си, а не просто на думи, да показват, че ги е грижа за интересите на страната.

Да работят едновременно както за установяване на българската независимост, така и за социалната справедливост.

Съгласен съм, че твърде утопично звучи това. И все пак по-добре е да мислиш така, отколкото да се примиряваш със статуквото.