Въпросът за мащаба на произлизащата от Русия военна заплаха ни вълнува повече от 300 г. През последните десетилетия, след падането на комунистическия режим, а също и след включването на Полша в НАТО и ЕС ситуацията, естествено, се промени, само че нашият източен съсед се старае с всички сили ние да не забравяме риска от нападение и да го смятаме за напълно реален. И той всъщност е реален. Това коментира във в. „Ржечпосполита“, цитиран от БГНЕС, Радослав Куява, бивш служител на разузнаването и контраразузнаването, в периода 2008-2015 г. началник на Службата за военно разузнаване.

Успоредно с това следва да се отбележи, че независимо от голямото количество публицистични работи и аналитична литература, намирането на вярна оценка на целите на Русия в нейната външна политика не е така лесно. При това въпросът от какво се ръководят и как действат руснаците вече много години си остава предмет на (често безплодни) дискусии на политици и експерти в най-важните столици по света.

Съвършено очевидно е, че за да бъде разбрана стратегията на Русия в сферата на сигурността, е необходимо осъзнаването как тя подрежда своите приоритети и от какви критерии се ръководи в своята политика. Най-важната цел и задача на кремълската олигархия е в това да запазят властта и да не позволяват да се развиват заплашващи я процеси, и едновременно с това да отслаби политическите и идеологическите си противници.

За да бъдат изяснени по-нататъшните разсъждения, трябва да бъде напомнена една банална истина: Русия е автократична държава, която не признава ценности като демокрация и свобода на словото. Нейните ръководители не се готвят да предават властта си в резултат на избори, и поради това възпрепятстват създаването на ефективна опозиция и се стараят да пресекат възможните опити за оказването на помощ [за опозицията] от чужбина.

За защита на такава система беше създадена особена идеология, в рамките на която Русия е глобална точка за сравнение, а либералната демокрация е източник на слабост и упадък. Спрете ефекта на доминото През последните години Москва имаше повод за безпокойство: цветните революции в Грузия и Украйна, т. нар. Арабска пролет, най-сетне бунта на Майдана, който вече директно въздейства върху съзнанието на руското общество, а едновременно с това , по различен начин, на Кремъл.

Желанието за разкъсване на веригата от събития, в резултат на които във важни от гледната точка на руснаците държави биват отстранявани от власт диктатори (в резултат на усилията от низините, или както смята Русия, в резултат на външно въздействие), което стана непосредствена причина за нападението срещу Украйна и началото на операцията в Сирия. Москва успешно идентифицираше и отстраняваше заплахи, а след това благодарение на решителни и ефективни действия постигаше поставените цели.

Башар Асад, без съмнение, ще стане най-силния партньор в преговорите за бъдещето на Сирия. За това вече не спорят дори нито американците, нито техните европейски съюзници. На свой ред в Украйна войната продължава. Това правителство се намира под постоянния военен и политически натиск на Москва, и в близките години шансовете за реален разговор за членство в ЕС и НАТО то няма да има. На украинските власти им се налага постоянно да се противопоставят на действията на Русия, стараеща се да постави под въпрос тяхната легитимност и да нанесе удар по техните жизнени интереси.

Следващият общ елемент във войните в Сирия и Украйна – и това е основен съперник и отправна точка за руската външна политика – са Съединените щати. В руската картина за световен ред САЩ са главният фактор, формиращ световната политика – както в случаите, когато те планират и реализират конкретни решения, така и в ситуации, когато те (умишлено или не) се въздържат да го правят. Удивителното е, че през XXI Вашингтон отделяше твърде малко време на Русия (ситуацията в някаква степен се промени във връзка с намесата на Москва в американските президентски избори), но руснаците свързваха на практика всяко събитие по света с действията на САЩ.

Целият руски пропаганден апарат през украинската криза се занимаваше с налагането на идеята, че американците са вдъхновили държавния преврат и се допринесли за отстраняването от власт на Виктор Янукович, макар Съединените щати при Барак Обама (за разлика от Полша и от ЕС) де факто да не провеждаха по отношение на Украйна никаква политика. Именно САЩ, а не украинските съюзници в Европа, остават цел на руската пропаганда и политика. Своята игра по отношение на ЕС руснаците винаги са водили по-тънко и изкусно. Москва е ценила „прагматичния“ подход на Берлин, Париж или Рим, които отчитат нейните интереси.

Звучащите от тяхна страна критика на недостатъците на руската „суверенна“ демокрация беше просто показност. Те се ограничаваха до съобщения в медиите след официални срещи и практически никога не преминаваха в промяна на подхода към съвместните делови проекти (така беше, например, със строителството на газопровода „Северен поток“). Руснаците последователно се придържаха към един принцип: важните въпроси да се обсъждат директно с лидерите на европейските страни, без да се влиза в преговори с органите на ЕС и неговите представители.

Разразилата се политическа криза след анексирането на Крим и нападението срещу Украйна усложни отношенията с германия и Франция, основни архитекти и „адвокати“ на Минските споразумения, само че методите на руската дипломация останаха непроменени, което може да бъде забелязано, например, в неотдавнашните изказвания на политици от страните от Вишеградската четворка или, да допуснем, България.

Тук стигаме до поредната цел на руската политика – дезинтеграцията на НАТО и Европейския съюз. Дори тогава, когато отделни държави, влизащи в тези две силно отличаващи се една от друга организации, водеха собствена политика по отношение на Русия, Брюксел (в две плоскости – европейска и натовска) се отнасяше към действията на Москва със здравословен критицизъм, произтичащ от ориентацията на собствените му ценности. Европейският съюз, считан от Москва за слаб, не представляващ опасност и дори недостоен за особеното внимание на обединените в него, стана за много страни от Източна Европа символ на социална стабилност, законност и благосъстояние.

Той представлява пълна противоположност на „руския свят“, който се опира на логика, почерпена от опита на КГБ и позволяваща партньорите и противниците да бъдат подкупвани или заплашвани. Ако да излезеш победител от съперничеството с тях е невъзможно, значи следва да ги вкараш в кавги помежду им и да разединиш тази общност. Ръководейки се от този принцип, Русия поддържа националистически, сепаратистки, популистки и авторитарни тенденции и в Европа, доколкото те водят до разрушаването на НАТО и ЕС, чието съществуване се базира на солидарното сътрудничество между демократичните страни.

В такъв формат това сътрудничество представлява заплаха за интересите на Москва. Следващата задача, която поставя пред себе си руската политика – това е запазване на контрола върху постсъветското пространство, наричано в миналото „близката чужбина“. Правото на доминираща позиция във всички държави от бившия Съветски съюз, с изключение на Прибалтийските страни, стана един от крайъгълните камъни на руската стратегия. Макар Русия вече да се е примирила с това, че тя не може да играе ролята на хегемон по стария начин, на нея й се струва абсолютно необходимо и естествено да се бори срещу разпространяването на тази територия на влиянието на други действащи лица (на първо място на САЩ и ЕС, но също така на Турция или Китай).

На практика това се превръща в борба с демократизацията на тези държави, противодействието на тяхното потенциално сближаване с Евросъюза и НАТО, а също така в опити за създаване на алтернативни структури, такива като Организацията на независимите държави, Съюза Русия Беларус или Организацията на Договора за колективна сигурност и Шанхайската организация за сътрудничество. В този контекст нападението на Русия срещу Грузия или Украйна изглежда, от московска гледна точка, отбранителна операция, тъй като стратегическата цел се състои в това да се блокира пътя на тези държави към НАТО и ЕС.

Същественият фактор, който е позволявал да бъде предсказан мащаба на руската военна активност, винаги е била оценката на потенциалната ответна реакция на противника. Военните операции в Грузия, Украйна и Сирия станаха реалност, доколкото руснаците бяха убедени, че ще успеят да постигнат всичките си военни цели, без да се опасяват от отговор на Запада (НАТО, САЩ). Големи военни рискове не възникнаха по време на тези войни. Най-опасна стана ситуацията по време на конфликта в Украйна.

Руснаците знаеха за катастрофалното състояние на украинската армия, само че за тях дойде изневиделица това, че доброволните отряди проявиха такава самоотверженост, а проруските настроения извън Донбас не се оказаха толкова силни, както се предполагаше. Решенията на Кремъл винаги са се базирали на хладно пресмятане и се реализират в живота по-рано от разработения план, в който потенциалните заплахи (както впоследствие се оказва), били определяни изключително вярно. Това не са били спонтанни авантюристични операции, а пример за практически образцово използване на военни средства за постигане на политически цели.

Как казаното дотук помага за оценката на днешните военни заплахи за Полша и страните от източния фланг на НАТО? Руският, а в миналото съветският политически дебат, естествено, винаги се е градил върху идеята, че на Москва се налага да защитава своя суверенитет от посегателствата на Запада, НАТО и САЩ , но сега най-накрая той стана адекватен на реалността. С една уговорка: Западът представлява за руската държава не военна, а цивилизационна заплаха. Само че този нюанс липсва в логиката на кремълските стратези, защото се получава, че за отразяване на атаката е необходимо да се засилва военния потенциал и да се изолира руското общество от влиянието на демократичния свят дори с цената на собственото икономическо развитие.

Москва днес, колкото и да е удивително, се приближи повече до северна Корея, отколкото към европейските държави. На Стария континент всички разбират, че руската външна политика носи разрушителен характер. Съдейки по всичко, на русия и омръзна да се преструва, че може да стане демократична и плуралистична държава. Ръководителите в Кремъл, стремящи се към запазването на властта, плашат света със своите оръжия, разбирайки, че нямат други инструменти.

Освен това взимайки стратегически решения, те могат да си позволят да не обръщат особено внимание на общественото мнение. Макар на руските военни и политиците, занимаващи се с разработването на планове, да не им дава покой въпросът би ли означавало нападението срещу някой от членовете на НАТО конфронтация с целия алианс, Русия в момента не е заинтересована сега от това да нападне Прибалтика, а още повече Полша. Кремъл предполага, че НАТО си е направила изводите от ,украинската криза и е успяла ясно да покаже, че е готова реално да защитава своите членове.

Русия, също така (което понякога избягва от вниманието на анализаторите) помни за сериозния военен потенциал, с който днес разполага Украйна. При това Русия се стреми да си създаде репутацията на силна в организационен и военен план държава, способна да защитава своите интереси в региона и по света. Като пример за това служи пропагандното учение „Запад“, което позволи на няколко наши съюзници да видят реалния мащаб на руската заплаха.

Сега Москва иска да узакони присъединяването на Крим и да се добере до отмяна на икономическите санкции, а в подхода към световните кризи да постави на първо място въпроса какво влияние оказват те на цените на петрола и газа. Сегашният фронт на противопоставяне се намира там, където Русия се занимава с разрушаването на сплотеността на евроатлантическата общност. В тази сфера руснаците не се гнусят да прибягват до всякакви средства.

От тяхна гледна точка вътрешните европейски проблеми и напрежението, възникнало в отношенията между Европа и САЩ са прекрасен шанс, а „Алтернатива за Германия“, СИРИЗА, „Националният фронт“, партията „За по-добра Унгария“, привържениците на Брекзит или каталунските сепаратисти – това са „последните идиоти“ във версия 2.0. Благодарение на съюзниците в Европа и на разрешението от САЩ за това, властта в Русия да остане „суверенна“, т.е. Недемократична, руснаците могат да постигнат по-големи успехи не с нахлуване в Прибалтика или Полша, а с работа по разваляне на съществуващия ред.

Така че засега можем спокойно да се радваме на класирането на нашия национален отбор в първата кошница за финалните жребии на световния шампионат по футбол, който ще се проведе в Русия. Само че в дългосрочна перспектива трябва внимателно да следим за развитието на политическата и военната ситуация в нашия регион. Нашият съперник е известен с това, че умело използва появяващите се за него възможности. Той играе хокей, шахмат и се занимава с бойни изкуства, а ние предпочитаме волейбола, ски-скоковете от трамплин, а напоследък, за съжаление, играта на догонване.