"Скорошното изказване на Христо Иванов, че номинацията на все още действащия председател на Върховния касационен съд Лозан Панов е дело на инициативата „Правосъдие за всеки“ и не е коректно да бъде представяна като кандидатура на „Демократична България“, привлече вълна от подигравки, като мнозина го обвиниха в двуличие, пише юристът Любомир Талев в своя Фейсбук профил. 

Истината е точно обратната - Христо Иванов казва самата истина. Кандидатурата на Лозан Панов най-вероятно ще бъде подкрепена от ДБ, но насила, след като ѝ беше наложена насила от трета страна - споменатата инициатива „Правосъдие за всеки“. Да си припомним хронологията на събитията, за да се уверим в това.

На 24 януари тази година формалният председател на партията „Демократи за силна България“ (всички знаем, че истинският председател се нарича Радан Кънев) заяви, че няма нито забележка към румен радев за последната година.

На 17 септември същият Атанасов, отговаряйки на въпрос за стратегията на ДБ за президентските избори, отговори, че формацията трябва да се съобразява с факта, че мнозина нейни избиратели биха подкрепили радев на първи тур - факт, който е известен на всеки, имал някакъв досег с въпросните избиратели в социалните мрежи и в реалния живот, но и откровено намигане към кандидата за президент Радев, че ДБ е готова да не пречи на преизбирането му срещу съответните властови позиции след това.

Тази линия на поведение беше продължение на изказването на другия лидер и фактически хегемон на коалицията Христо Иванов, който заяви в началото на септември, че ДБ може и да не издигне свой кандидат за президент, тъй като не били „партия с огромен финансов ресурс“ (да си спомним, че става въпрос за политическата сила, която на предходните парламентарни избори буквално затрупа цялата страна със скъпи билбордове).

Дори след създаването на президентската партия ПППП, за която социологическите проучвания моментално отчетоха, че „точи“ електорат основно от „Демократична България“, връщайки формацията от прогнозираното преди това второ място някъде между четвърто и шесто, и отказа на номиналния лидер Кирил Петков за предизборна коалиция с ДБ (21 септември), намалявайки по този начин възможността за реализиране на поставената от коалицията цел да получи мандат за управление след парламентарните избори до минимум, и въпреки последвалата още същия ден типична за Атанас Атанасов първосигнална реакция, че ДБ ще издигне своя кандидатура за президент, която ще бъде пълна противоположност на румен радев, на 28 септември Христо Иванов продължи да лавира, обявявайки, че въпросът за издигане на кандидатпрезидентска двойка не е предрешен, тъй като издигането на такава би удовлетворило твърдото ядро симпатизанти на формацията, но пък би било отблъснало избирателите им от периферията, които подкрепят радев.

И така стигаме до 2 октомври - датата, на която Лозан Панов бе издигнат за президент - кандидатура, която по думите на Христо Иванов ще бъде подкрепена от „Демократична България“, но за която той направи изричното уточнение, че това не е кандидатура на ДБ, а на „Правосъдие за всеки“. Ще рече, „Правосъдие за всеки“ натрапи кандидатурата на Лозан Панов на „Демократична България“, оставяйки последната без друг избор, освен да я подкрепи.

Как се стигна до положение политическа формация като ДБ, която мнозинството от избирателите ѝ свързват единствено и само с каузата на съдебната реформа, персонифицирана за тях от личността на Лозан Панов (крайно ляво-либералните политики, подкрепяни и прокарвани от Радан Кънев и Христо Иванов, са тайна дори за мнозинството избиратели на ДБ), да не го издигне за свой кандидат-президент, а да очаква една неправителствена организация като „Правосъдие за всеки“, за да го подкрепя, поставена пред свършен факт?

За да си отговорим на този въпрос, трябва да изясним разликите в лидерството на двете формации. Христо Иванов (подвизавал се дълги години в публичното пространство и в адвокатурата с фамилията на майка си - Бойкикев) беше министър на правосъдието в служебния кабинет на Георги Близнашки и в кабинета Борисов 2. Осъзнавайки, че няма да получи безусловна подкрепа от тогавашните си началници в персоналната си битка срещу главния прокурор Сотир Цацаров, той избра да подаде оставка и да създаде собствена партия („Да, България!“), след като Народното събрание коригира с една бройка квотите в съдийската и прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет при гласуването на предложените от него изменения в Конституцията през декември 2015 г. - въпрос, който бе споменат като бележка под линия в първия мониторингов доклад на Европейската комисия по механизма за сътрудничество и проверка след въпросното гласуване и оттогава никога повече не е бил повдиган от европейските ни партньори.

По същото време Радан Кънев бе предсадател на ДСБ - член на тогавашната коалиция „Реформаторски блок“, малко по-късно съсипана от амбициите на Кънев да ѝ стане едноличен председател, и коалиционен партньор в кабинета Борисов 2. Кънев току-що бе минал през катастрофални за собствената му партия местни избори, на които двамата му основни партньори в РБ („Движение Балгария на гражданите“ на Миглена Кунева и СДС) се бяха представили много по-успешно от ДСБ като брой избрани кметове и общински съветници. Осъзнаващ, че трябва много бързо да намери външен враг, срещу когото да обедини ДСБ, ако не желае да бъде свален от собствените си съпартийци, Кънев съзря златен шанс в оставката на Христо Иванов и излезе в опозиция на кабинета Борисов 2 (оставайки обаче в парламентарната група на РБ, която продължи да подкрепя правителството, давайки по този начин своя принос към световната теория и практика на политологическата наука, като създаде термина „управляваща опозиция“). След дълги перипетии от личните и политически амбиции на тези двама лидери се роди днешната „Демократична България“.

Анализът на действията и политическата биография на Христо Иванов - Бойкикиев и на Радан Кънев показва, че за двамата правосъдната реформа не е истинска кауза, а политически лозунг, който може да бъде търгуван срещу сдобиването с властови позиции. Именно затова двамата припознаха в борбата за тази реформа като съюзник румен радев, на когото възлагат надеждата да „изчегърта“ ГЕРБ (задача, с която те самите са очевидно неспособни да се справят), осигурявайки им достъп до властта в замяна на подкрепа от тяхна страна - включително за безпроблемното му преизбиране.

От своя страна лидерството на „Правосъдие за всеки“ по мои наблюдения се състои от сериозно практикуващи (за разлика от гореописаните политически лидери) юристи, които се подразделят на два основни типа. Първият са хора, които искрено и дори фанатично вярват в каузата на съдебната реформа така, както са я дефинирали: прокуратурата е основната пречка пред съществуването на независимо правосъдие в България и докато правомощията ѝ не бъдат драстично ограничени, напредък за България няма да има. За тях съдебната реформа се олицетворява от Панов и друга приемлива кандидатура за президент не може да има. Вторият тип се състои от хора, минали (не особено успешно или оставяйки противоречива следа) през различни партии, които страстно желаят да се завърнат в политиката, но за разлика от Христо Иванов и Радан Кънев, при тях пътят към тази цел преминава не през подкрепа за румен радев, а единствено през издигането на кандидатурата на Лозан Панов и влизането в най-близкото му обкръжение.

В свое интервю от днес член на инициативния комитет, издигнал Лозан Панов обясни, че действията на ИК са били провокирани от интервю на Панов от 22 септември. Два са водещите акценти от въпросното интервю. Първият е критиката на Панов към кандидата за президент радев, че се е загрижил за правосъдната реформа чак след „нахлуването“ на прокуратурата в президенството. Това твърдение е фактологически невярно, тъй като радев заговори, че съдебната реформа трябва да се извършва по зададения от „Правосъдие за всеки“ и „Демократична България“ модел още между двата тура на президентските избори преди пет години, след което в рамките на конституционните си правомощия упражни правото на президента еднократно да откаже назначаването както на Георги Чолаков за председател на ВАС, така и на Иван Гешев за главен прокурор. Подобно изказване издава единствено доколко Лозан Панов е повярвал в мита за собствената си уникалност на полето на съдебната реформа.

А и защо да не повярва, след като седем години една политическа сила, рояк НПО и куп медии са го величали като такъв? Вторият акцент обаче е по-интересен: Лозан Панов заявява, че няма да бъде кандидат за президент на „Демократична България“. Той послужи за повод за присмех от страна на мнозина и за обвинения в двуличие, но всъщност Панов казва истината. Към онзи момент, той е знаел, че ръководството на ДБ няма намерение да го издига, а да подкрепи румен радев, което е наложило хода с издигането му от инициативен комитет.

Така „Демократична България“ влезе в собствения си капан: след като в името на интересите на лидерите си години наред адвокатства за прилагането на един конкретен модел на правосъдната реформа и участва в митологизирането на Лозан Панов като единствено автентично лице на този модел, да не може да откаже подкрепа за натрапената му отвън кандидатура, дори и това да означава провал на плановете ѝ за подкрепа за румен радев срещу достъп до властови позиции. Тук някой ще каже, че Панов ще отпадне на първи тур и ДБ ще подкрепи по един или друг начин радев на балотажа. Само че в продължение на повече от месец избирателите на ДБ ще слушат критиките на „своя“ кандидат към радев и изобщо не е сигурно, че на втори тур ще бъдат така дисциплинирани, както им се иска на Христо Иванов, Радан Кънев и Атанас Атанасов.

П.П. Разбира се, цялата изнесена дотук фактология може да има и съвсем различно обяснение: че ръководството на ДБ е осъзнало, че при избори „две в едно“ е много важно да издигнат свой кандидат за президент, чиято ярка индивидуалност да служи като „локомотив“ за листите им за Народно събрание, но че нежелаейки да развалят стратегическото си партньорство с радев, са разиграли цялото театро с номинацията от „Правосъдие за всеки“, за да се оправдават пред него, че те лично го подкрепят, но кандидатурата на Панов им е била натрапена без да могат да откажат. Подобен „Андрешковски“ сценарий предполага широка конспирация на всички гореизброени играчи и би говорил доста красноречиво за техния личен и политически морал. Кое от двете обяснения е вярно, оставям на всеки от вас сам да прецени.