Кой уби Ботев? Ако трябва да бъдем точни - робската действителност. Но да си припомним епизоди от последните дни от живота на войводата, пише „Конкурент“ в статия на покойния Кирил Андроновски.
 

Филип Тотю отказва да поведе четата, която трябва да слезе на българска земя някъде около Оряхово. Не е луд да го постигне съдбата на Хаджи Димитър. Тогава? Няма друг по-достоен, по-авторитетен от Христо Ботев. Той е поет, публицист, гуру на хъшовете. Бай Христо и последния си грош ще даде за свободата или да нахрани някой гладен хъш, не е като Каравелов. За няколко дни Христо Ботев „припознава” своята дъщеря и с последните си бани взема документ за раждане и издава в. „Нова България”! И на първа страница написва „Започва се”… Дадено е и разпореждане всички четници по румънските пристанища да се качат на парахода „Радецки”.

 

Слиза войводата край Козлодуй на българска земя. Целуват я като майка. Няма възторжени посрещачи, няма мъже да поемат пътя към свободата. Няколко четници носят торба с бели пари, конфискувани от някакъв грък - търговец и я показват на войводата. Следва укор: Не сме тръгнали да грабим мирни граждани, друга е целта ни.
 
Някъде към Матеев геран, на една поляна, те са разхвърляни по земята. Четата се отправя към Бутан, Добролево, Борован, Баница. Няма възторжени посрещачи, няма мъже - бойци. А черкези от вси страни преследват четата храбреци и стрелят ли, стрелят от своите коне. На Милин камък край Баница на 18 май (30 май нов стил), вторник, започва и истинско сражение. На живот и на смърт! Падат и първите убити. До края на деня колко - никой не знае. Някои стенат и не могат да се изправят на крака и молят другарите си да им теглят един куршум. Да не се гаврят после враговете с тях. Как, жестоко е! Охканията им пронизват сърцето на Ботев, сълзи се появяват на очите му. Сбогом, Коруто, сбогом Сава... Няма помощ от Враца, няма и никаква вест от Заимов. Ех, да ми падне, със зъби ще го разкъсам това теле... А какво възторжено, кърваво писмо преди няколко дни бе написал: Бунтът пламна, ще се видим на Стара планина. Двигател на бунта в Западна България - С. 3.
 
Привечер четата се отправя към билото на Веслец. На шосето край Мраморен пада пронизан от куршум Давид Тодоров, най-верния съветник и помощник на Ботев войвода. Някой се прицелил в него, от засада… И само него улучил! Късно вечерта четата се установява на Колова поляна. Не всички - в тъмнината някои объркали посоката. Няма ги Иваница Данчев, Киро Ботев, Мито Цветков… Следва една спокойна нощ и ден. Само началството нещо е неспокойно, прескачат искри, отправят се обвинения, пишат се писма и се изпращат куриери до Враца. А от Враца - нито вест, нито помощ. И на Косталевския мост няма никой, въпреки, че тук трябвало да има двеста юнаци, само светулки пробляскват в тъмнината. Ех, Заимов, ех, Обретенов…
 
Първи юни, четвъртък, сутринта. Четата вече е във Врачанския Балкан и спира край Лесковото кладенче. Пекат се агнета от кошарата на Мазната. От долу, откъм Паволче и Челопек се появяват черкези. Войновски се разпорежда да се овладеят височините южно от билото на Вола. Мазната си иска парите за агнетата. Ботев нарежда да му бъдат дадени няколко жълтици, той ги взема и бърза да се укрие. Ботев със сълзи на очи и с отчаян глас продумва:
 
- И аз съм тръгнал народ да освобождавам...
 
През целия ден четата води сражение с черкези, башибозук и редовна турска войска, която пристига през Войводин дол към обяд с две оръдия. Ботев, заедно с Перо Македонеца, Никола Обретенов и Георги Апостолов, са на една от височините над Крушовския извор, по встрани е отделението на Икономов, а Войновски с петдесетина момчета е заел позицията в най-южния фронт и „тъче” напред-назад, където е необходима неговата помощ.
 
Привечер от двете позиции изсвирват тръби, свирят отбой - сраженията са приключили за деня. Врагът - към селата на пир и веселба, четниците - на групи из балкана да търсят спасение и към Крушовския извор. Натам тръгват и групата на Ботев от Камарата. Какво се случва, това най-подробно описва Захари Стоянов в своя биографичен роман „Христо Ботев”, издаден преди сто и двадесет години - 1888 година.
 
Понеже Перо Македонеца е ранен в крака още на Милин камък, трудно се движи. Необходима е кратка почивка, пък и трябва да се обсъдят някои важни въпроси. Спират на една малка поля­на (б. а. - по-късно ще се установи, че местността е Иолковица). Ботев сяда до една разцъфнала шипка. А около му: Г Апостолов, Пера, Н. Обретенов, Сава Пенев, Янко Боянов (тук 3. Стоянов греши), Димитър Тодоров-Димитрото и две-три момчета”. Всъщност Ботев, Обретенов, Апостолов и Перо Македонеца - подвойвода е основното ядро на щаба на четата. И започнали да обсъждат положението, в което се намират.
 
По едно време повторно изсви­рила „неприятелската търба”. Защо ли свирят, попитал някой. Ботев се изправя да види накъде отиват четниците и „пукнала пушка и той рухнал на гърбът си на земята”. Всички изтръпнали. А „храбрият и умният юнак, Пера, със строшеното коляно, от сички най-напред съобразил какво да се прави в тая страшна минута. Той се навел, турил си пръстът в устните и исъскал, дал знак да не вика и говори никой за трескавото нещастие, да не се научи и така падна­лата (духовно) дружина”.
 
Най-напред Апостолов се навел и хванал ръката на войводата за последно сбогом, после Перо Македонеца се опрел на своето счупено коляно, прекръстил се и го целунал по още треперещите устни:
 
- Ох, войводо, прощавай мил мой братко! Защо аз не умрех наместо теб?
 
След него с войводата последно сбогом си взели всички. И тръгнали, но някои се сетил, че в „пазвите на войводата има писма, списъци и други работи”. Върнали се, Апостолов извадил картата „Европейска Турция”, други - часовника, писмата, револверът и други неща. И нещо, което е за учудване - „арнаутин, без да го видят” се промъкнал и взел сабята.
 
За да напише този своя книга Захари Стоянов извършва огромна проучвателна и събирателска дейност. Среща се с много Ботеви съратници, близки и другари, обхожда местата от Козлодуй до Врачанския Балкан, доста подробности му разказва и неговият сродник Никола Обретенов - той се жени за неговата сестра Анастасия.
 
И въпреки, че е казал, че Ботев е ударен с куршум в гърдите, Захари Стоянов си позволява да сподели и друга версия за смъртта му: „Едни от другарите му, очевидци на смъртта му казват, че бил ударен в гърдите, като показват (се позовават) и на окървавената харта (карта). Други, напротив свидетелстват, че куршумът го ударил в самото чело”. Има впредвид показанията на Янко Боянов и Йордан Кършовски. Защо си написал така, (те не са били свидетели) пита го Обретенов - за по-героично, отговаря 3. Стоянов.
 
Но как описва последните минути от живота на Христо Ботев четиридесет години по-късно Никола Обретенов пред членове от Втората комисия за установяване на лобното място на войводата и в своите спомени, издадени след смъртта му от Михаил Арнаудов. Негова е и претенцията, че той е направил „Ботев велик”, защото да стане войвода, той е причината и затова чувствал задължение винаги да бъде до Ботева. И мълчаливо понася всички негови упреци, че със своята организаторска работа, той и Заимов, не подготвят за въстание Трети врачански революционен окръг. След четири безсънни нощи и тревожни дни Христо Ботев, а и десетина дни преди това, той отпаднал и духом, и физически - побелял и отслабнал и който го види, едва ли ще го познае. Но през деня на последното сражение във Врачанския Балкан бил бодър и „неустрашимо командвал”. На Камарата освен него, Обретенов, Перо и Апостолов били и знамето, и тръбачът. Когато сражението приключило, тръгнали надолу по ската и приседнали до една скаличка. Ботев попитал: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни свършиха? Помощ от никъде нямаме. Хляб също няма. Да продължаваме ли, или да се отправим към Сърбия?”.
 
Обретенов точно описва кой, как и къде е седял на това кратко съвещание до камъка. И в протокола, и в книгата е отбелязано. „Седнахме под тоя камък: аз от дясната страна, Апостолов вляво (от Ботев), Перо отпред. Встрани, на около 25 метра седеха Сава Пенев и Димитър Тодоров”. На думите на Ботев Перо възразил:
 
- Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото ти обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш.
 
Това Обретенов отбелязва в спомените си, а пред комисията, че Перо възразил със следните думи: „Ако направиш такова нещо, да оставиш на произвола четата, ще загубиш всичко, което си направил досега. Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата”.
 
Той нищо не казал, а се изправил да види накъде е отишла четата. И тогава - „един куршум го удари в гърдите”.
 


Той политнал и паднал на гърба си. В спомените Обретенов отбелязва, че Ботев е сразен от неприятелски куршум, а пред членовете на комисията няколко години по-рано: „Насреща не се виждаха никакви черкези. И четници не се виждаха. Възможно е, скрит нейде по зъбера, някой черкезин да е стрелял. Възможно е и заблуден куршум да го е ударил. Не мога да кажа от къде дойде този изстрел. Но той не се повтори”.
 
Тези описания наистина пораждат много въпроси. И в миналото, и днес. Все пак каква е истината? Наистина тя е известна само на Обретенов. Някак си той я съобщава на Захари Стоянов, той я тиражира, така той я втълпява на останалите „живи свидетели”, които били на тридесетина крачки от мястото на това трагично събитие и нищо „не видели”. Те отбягват да дават изявления по този повод или повтарят в съкратен вид описанието на Захари Стоянов. Дори, когато били в заточение, Сава Пенев избягвал да има нещо общо с групата на Обретенов. И Обретенов мълчал! Мълчал до 1926 година, когато общественото мнение го задължава да про­говори. И той помества две статии във в. „Независимост”. Едната е в брой №1514 и брой №1515 от 31 май и 1 юни и е озаглавена „Моите спомени по случай 50 години от смъртта на Ботйова. Как е бил убит Ботйов”.

Като очевидец на събитието той твърди, че е улучен в сърцето, а не в челото от неизвестен убиец, както някои пишат. През месец октомври следва нова статия на Обретенов във в. „Независимост” - Де и как е убит Ботйов. (“Ценно свидетелство на неговия другар”). Брой №1627 и 1628 от 14 и 15 октомври 1926 година. Спира се на различни твърдения за смъртта на войводата и разглежда обстоятелства, свързани със смъртта му като призовава да се сформира специална комисия, която да уточни неговото лобно място. Действително през юни 1927 г. такава се сформира с предсе­дател Първан Т. Първанов и след тържеството на Околчица на 2 юни на терен се търси и установява лобното място на войводата. От протокола, който се подписва, Обретенов е недоволен, врачани го подписват с особено мнение. Ядосан той решава отново да посети Врачанския Балкан и през август с Йордан Венедиков и Тодор Страшимиров обхождат Ботевите места. Венедиков изработва карта, която по-кьсно е поместена в сборника „България 1000 години”, с. 917.
 
Но грешна ли е била позицията на Христо Ботев четата да се изтегли в Сърбия? По-рано не я подкрепя и Войновски, който иска да се съединят с въстаниците от Южна България, не желае и Перо Македонеца да се съединят с българските чети в Сърбия. Ако на тях не е било известно тактиката и стратегията на Априлското въстание, то на Обретенов като един от главните организатори на Ботевата чета всичко е известно. И той, и Ботев, и Апостолов имат сръбски паспорти. Те не подкрепят Ботев. Защо? Защо и Сава Пенев и Никола Тодоров са на тридесетина крачки от основната група? Не са членове на Щаба на четата? А защо Обретенов поставя фронтално Перо Македонеца срещу Ботев? И когато Ботев пада смъртно ранен и издъхнал, по съвет на Перо „прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите”. Обретенов взел картата (Дановата), продупчена от куршум, часовника, бинокъла, компас и портмоне с пет наполеона, Апостолов - калпака, шашката (?), револвера и мундира и на раздяла целунал Ботев по челото. Когато се сбогували с войводата, пише Обретенов, Перо сложил пръст на устните си и казал: „Шът, да не разказва за смъртта на войводата”. Клетва, обет за мълчание! Хвърлят вейки върху тялото му и се отправят към Крушовски извор да настигнат четниците. На другия ден от черкези е прострелян в „сърцето” и Перо Македонеца, същата участ споле­тява и Георги Апостолов в корията край Ритлите при Люти брод. Оцелелите Никола Обретенов, Сава Пенев и Димитър Тодоров успяват да настигнат групата на Никола Войновски при Зверино.
 
Преди няколко години излезе едно специализирано издание, второ допълнително „Кой уби Ботев” (2006 г.) от Стефан Влахов-Мицов. На неговото представяне, на 6 февруари, което се състоя в един от салоните на ЦДНА в София, присъствах и аз. За втори път Влахов „чопли” тази щекотлива тема за смъртта на войводата - свой или неприятел е изпратил куршум в неговото тяло. Естествено разглежда и състоянието на III революционен окръг и дейността на апостола Стоян Заимов и организацията по подготовка на Ботевата чета, завладяването на парахода „Радецки” и пътя на четата от Козлодуй до Врачанския Балкан. Както отбеляза Атанас Свиленов, доста публикуван материал за Ботев е използвал Влахов, за да напише своята книга. Но за разлика от първото издание, новото се посрещна доста равнодушно. И от историци, и от ботеведи. И все пак, когато някой попита автора „Кой е убил Ботев”, той отговори: Прочетете книгата и ще разберете!

Влахов е категоричен, че не е Перо, както се опитва да насочи вниманието си към него Обретенов, а самият той - цялото негово поведение говори за това. На обсъждането на книгата присъстваха и членове на посолството на СР Македония, а Влахов, освен че е председател на Съюза на свободните писатели е и в ръководството на Македонска културнопросветна организация. При първото издание свои критични бележки във в. „Труд”, бр. 130,13.06.1994 г. помести проф. д-р Йоно Митев - „Ботев не е убит от своите, твърди историк-ботевед”. Влахов-Мицов му отговаря след няколко броя (в. „Труд”, бр. 144, 29.06.1944 г.): „Години наред учени се препитаваха на гърба на националните ни герои”.

В търсене на истината „Кой уби Ботев”, вече тази тема не е табу, нито някакви идеологически забрани тежат над нея, излезе от своите догми и политически мистерии и на дневен ред поставят нов прочит на онова, което е било и се е случило. То не се нуждае от белетристика, а от осветление! Истината е свята, лъжливият патриотизъм не възпитава, истината, макар и горчива, е полезна. Тя е като лекарство, което лекува и ни прави по-силни да преодоляваме утрешни предизвикателства и заблуди.