Защо онлайн сайтовете на подсъдимите бизнесмени скочиха на хартиените издания. В интернет истината лесно се подменя, вестниците обаче помнят всичко, коментира в обширен анализ "Монитор".

„Пощите ще дотират разпространението на печата със затварянето на „Лафка“ (Клуб З, 27 февруари 2020 г.). “Като няма Кой, трябва някой” (Капитал, 27 февруари 2020 г.). “Ще се простреля ли Борисов с „Лафка“ на Пеевски?” (Фрогнюз, 27 февруари 2020 г.). От щурм на пазара до фалит за 3 дни. Чия беше „Лафка“ (Свободна Европа, 27 февруари 2020 г.).

Какво е общото между тези заглавия? Всъщност нещата са много, но като цяло се свеждат до 3. Таймингът – лавината се излива в един и същи ден. Съдържанието – следващо една и съща опорна точка.

И тук идваме до най-важното общо кратно – всички тези издания са собственост и/или са финансирани все от подсъдими олигарси. „Капитал“ е флагманът на мейнстрийма на разградския бос, подсъдим по едно и обвиняем по друго дело, все свързани с приватизация.

„Клуб З“ е на изправения пред Темида за данъчни престъпления десетки милиони фармацевтичен бос Огнян Донев. „Фрогнюз“ е официален пресцентър (дейност, която едва ли някой вярва, че изпълнява про боно) на подсъдимия банкер Цветан Василев, който източи милиардите от КТБ. Две от въпросните лица – Прокопиев и Донев са и ядрото на

Съюза на издателите в България (СИБ),

които иронично, но дори не издават ежедневници.

Печатните им издания са само седмичници и списания, които представляват пренебрежим процент, потънал в рамките на статистическата грешка.

Така СИБ реално представлява само онлайн сайтове, следващи една и съща линия – тази на „мейнстрийма“, държан от вече споменатите лица.

Единственото изключение в групичката, чиито заглавия цитирахме, прави българската секция на „Свободна Европа“, която обаче, въпреки че е част от издание, финансирано от Конгреса на САЩ, реално беше овладяна отвътре с инсталирането на екип, почти изцяло съставен от кадри на кръга „Капитал“.

Именно затова, ако се информирате за новините изцяло и само от онлайн пространството, най-вероятно ще попаднете в балон, бълващ единствено тяхната гледна точка. Причината е, че всички тези издания

ежедневно, ежечасно и

ежеминутно се цитират едно друго,

за да се построи онлайн верига и да се лансира най-вече казаното от тях. Така работят настройките на социалните мрежи и търсачки, но това е тема на друг разговор.

Именно онлайн верига представляват и вече цитираните заглавия. Внушенията в статиите са базирани на едни и същи стари лъжи, но в нова посока. А за да отговорим на въпроса защо точно сега заливат онлайн пространството, трябва първо да дадем предисторията.

А тя е следната: поводът за всички статии е, че от полунощ на 1 март държавата официално влиза в ролята на разпространител на печатните издания в страната. Решението беше отдавна взето.

Таймингът обаче съвпадна с обявление от собствениците на веригата „Лафка“ да прекрати оперативната си дейност. Веригата държи близо 1100 от около 6500 крайни точни на продажба на печатни издания (цифрите са по данни на транспортното министерство и показват, че компанията е държала малко под 20% от крайните точки за продажба).

Държавата в лицето на „Български пощи“ поема разпространението по две направления. Влиза на мястото на компанията „Национална дистрибуция“, която бе основен играч на пазара и поема и транспортирането на изданията до точките на продажба, досега правено от друга фирма.

Тук е моментът да се отбележи, че до решението държавата да се намеси в разпространението се стигна след дългогодишна кампания на вече споменатите сайтове и останалите гайки и болтчета в онлайн машината на Прокопиев и останалите му подсъдими ортаци, криещи се зад маската на издатели.

Кампанията вървеше в една и съща посока – заливане на общественото пространство и у нас, и в чужбина, че разпространението било държано от издателя на „Телеграф медиа“ и депутат Делян Пеевски.

Това е откровена лъжа, видима и с просто око в момента, в който се направи елементарна проверка в регистрите у нас и в чужбина. Тя обаче продължаваше да се тиражира отново и отново, за да се осигури

удобно прикритие защо

никой не купува изданията

на вече споменатите подсъдими бизнесмени и да бъде прикрита истината. А тя е, че пазарът буквално изхвърли ежедневниците, издавани от тях допреди няколко години, тъй като нямаше читателски интерес, и ги стопи до малотиражни седмичници, а част от тях се прехвърлиха изцяло в онлайн пространството.

Многогодишният вой доведе до ретранслиране на лъжата чрез редица свързани с кръга „Капитал“ НПО-та в чужбина и след среща с „Репортери без граници“ през декември премиерът Бойко Борисов обяви, че държавата ще влезе като играч в разпространението.

Защо в такъв случай, след като беше предприета крачка, уж искана от тях, сега онлайн изданията около кръга „Капитал“ скачат срещу решението?

Отговорът се съдържа в думите на премиера Бойко Борисов и транспортния министър Росен Желязков – чрез поемането на дистрибуцията държавата реално ще дотира печатните издания, защото досегашният опит е показал, че тази дейност е губеща и не носи приходи за този, който я прави.

И двамата признаха, че го правят, за да бъде гарантирана свободата на словото. А това признание съсича като с брадва опорната точка на олигарсите и изданията им

за имагинерната връзка между

дистрибуцията и Пеевски

Защото няма как хем да е вярно твърдението им, че Пеевски е държал разпространението и така убивал свободата на словото, хем разкритото от кабинета, че този, който досега е дистрибутирал вестниците реално е плащал за разпространението им и така е гарантирал свободата на словото.

Така че, при лансирането на клеветите си е добре господата и госпожите от СИБ да решат какво точно твърдят. Че Пеевски е убивал свободата на словото или че реално е бил неин спасител? Регистрите знаят каква е истината. Сега реално ще трябва и те да я признаят.

И тъй като явно са на път да осъзнаят, че прикритието им се сгромолясва с пълна сила, започват усърдно да претоплят и друга изстинала лъжа – за също толкова имагинерна връзка между „Лафка“ и Пеевски.

Новата песен е, че дружеството било губещо и сега Борисов бил принуждаван държавата да го купи. На какви факти се дължат всички тези твърдения е трудно да се каже, тъй като доказателства за тях не фигурират никъде в статиите. За сметка на това са

пълни с шизофренични тези.

В „Свободна Европа“ например намираме следните изречения. Хем, че зад разрастването на „Лафка“ през последните години стояло „влиянието на депутата Делян Пеевски“, хем че във веригата на собствеността се „намесва и името на холдинга около „Винпром Пещера“.

И докато се опитваме да осмислим тази самоопровергаваща се теза, попадаме на още по-голям абсурд. Твърдението, че „Винпром Пещера“ стои зад „Лафка“ се отхвърля от автора а приори, защото – видиш ли – оттам отричали.

А това че Пеевски и търговските регистри отричат негово участие от години нито се посочва, нито се приема. Защото не обслужва опорката.

Насред целия този хаос в статиите обаче се промушва основната болка на подсъдимите-издатели. Защо държавата ще дотира разпространението, а оттам и печата? Отговорът отново идва от държавата и той е изключително нелицеприятен за тях.

При обясненията си защо „Български пощи“ се намесва в разпространението, въпреки че дейността е губеща, властта ясно посочи, че го прави, за да гарантира свободата на словото. И така призна, че неин гарант е не друг, а пресата.

Пресата, чийто собственици са пределно ясни (за разлика от онлайн изданията). Пресата, при която е ясно кой говори от статиите и кой носи отговорност за публикуваните материали.

Пресата, чийто публикации не могат да бъдат пренаписани, защото стоят в архивите, в това число на Националната библиотека. За разлика от статиите в онлайн изданията, които могат да се пренапишат с един клик. Пресата, която помни и пише историята.

Че именно печатните издания са носител на свободата на словото е стара истина, доказана и от историята ни, където вестниците подпалват освободителното движение и чрез тях е събрана международна подкрепа за освобождението на страната.

А какво ще се случи, ако вестниците

изчезнат, е описал Оруел в „1984“:

„Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото“. В „1984“ впрочем Биг брадър променяше съдържанието на старите вестници, за да съответства на текущата идеология.

В реалността това няма как да се случи, защото вестниците помнят и не могат да бъдат пренаписани. За разлика от статиите, публикувани в изданията, които съществуват само в интернет. И това е болката на олигарсите-издатели и именно затова те се борят срещу пресата.

Защото, ако ги няма вестниците един ден, ровейки в интернет може да се окаже, че престъпленията им изобщо не са се случвали. Защото не фигурират в мрежата.