На пръв прочит звучи ако не абсурдно, то поне странно – България е парламентарна република, в която ролята на Народното събрание в управлението на страната е далеч по-значима от тази на президента. Народното събрание излъчва (и сваля) правителството, казва Димитър Петров пред tribune.bg

Народното събрание приема законите. Народното събрание гласува държавния бюджет. От друга страна, за президентските правомощия често се говори, че са твърде ограничени и не му позволяват кой знае колко да влияе върху политическия процес (което не е точно така, една силна президентска фигура може да „блесне“ и при тези конституционни рамки).

Така би било в нормална ситуация. Но не и в сегашната.

Да, парламентът като институция продължава да „тежи“ повече от президентската, но политическата криза обезсили парламента и същевременно засили ролята на президента.

Два поредни парламента не успяха да съставят правителство, вследствие на което от май насам управляват служебни правителства, назначавани от държавния глава. И така ще бъде поне до края на годината. А ако следващият парламент също се окаже ялов, и след това…

В момента се намираме в уникална ситуация, в която политическите сили с възможност за парламентарно представителство се противопоставят помежду си едва ли не „всеки срещу всеки“.

Логично, това нямаше как да формира управленско мнозинство. Изгледите за близкото бъдеще (и като електорални нагласи, и като сигнали от политическия елит) не са по-добри и ако 47-ото Народно събрание все пак успее да състави някакво правителство, това ще се дължи на прагматизъм, нежели на държавническо мислене.

Просто всяка нова предизборна кампания струва пари (даже много пари), а възвращаемостта е слаба – по 1-2 месечни депутатски заплати и само един тримесечен транш от субсидията. Затова ако и да посрещнем 2022 година с редовно правителство, то вероятно ще оцелее между 6 и 12 месеца (при фрагментиран парламент не можем да очакваме чудеса) и в един момент отново се връщаме на инструмента „служебно правителство“. Назначено вече от новоизбрания президент.

Наскоро писах, че излизането от политическата криза минава през влизането на „партиите на промяната“ във властта.
https://tribune.bg/bg/mneniq/nyama-strashno-tova-e-prosto-demokratsiya/) На всички партии с подобна претенция и някакъв критичен праг обществена подкрепа. Това се очертава да бъде дълъг процес, което прави фигурата на президента от изключително значение. Не само защото от него се очаква да бъде обединител на нацията, а просто защото в някакви периоди от време властта ще бъде съсредоточена в неговите ръце (чрез служебните правителства).

След всичко описано е учудващо защо президентската надпревара е в сянката на парламентарната. А би трябвало да е обратното.
През следващите 1-2 години се очертава да бъде по-важно дали си спечелил „Дондуков“ 2, отколкото дали си спечелил поредните парламентарни избори (или не си ги спечелил, но си постигнал забележителен възход).

В това време към 20 септември вечерта, т.е. по-малко от два месеца преди вота, са ясни едва 4 кандидатури за президент: настоящият държавен глава Румен Радев, Цвета Кирилова, проф. Александър Томов и Йоло Денев. Доста „екзотична“ (да не кажа направо несериозна) конкуренция на сегашния президент!

Някои политически субекти вече обявиха явно или полугласно подкрепа за Радев. От ДПС заявиха, че са срещу президента (с което всъщност правят мечешка услуга на потенциалния му основен конкурент). ГЕРБ и „Демократична България“ засега изчакват. Изчакват и различните патриотични формации, но предвид сегашното им състояние едва ли можем да очакваме да извадят обща кандидатура.

Някъде тук спирам с опитите за обективен анализ и преминавам откровено на пропагандна теза, а именно: Румен Радев не трябва да печели втори мандат. Казвам го съвсем ясно и открито, а пък всеки е свободен да ме нарича както си ще.
Защо?
За изтичащия първи мандат на Радев е писано достатъчно. Прекалено проруската му геополитическа ориентация не подхожда на държавен глава на една горда и със самочувствие нация, каквато би трябвало да е нашата (макар че в някои среди вероятно смятат да извадят срещу Радев кандидат със също толкова прекалено, само че прозападна геополитическа ориентация). Но дори това не е основният проблем.

Тук не става дума за самия Радев (който същевременно е един блестящ военен пилот), а за радевщината, която наложи като политически стил. Тежко противопоставяне на едни българи срещу други. Злоба, дребнава отмъстителност и реваншизъм, зле прикрити като „изчегъртване“ на предишната власт. Низост и безчестие, прозиращи от действията на „неговите хора“ във властта.

Вътрешният министър, назначен от Радев, нарече български граждани „бивши хора“. В духа на най-мракобесния сталинизъм.

„Изчегъртани“ от здравната система бяха топ професионалисти като проф. Тодор Кантарджиев и проф. Асен Балтов. Вторият беше дори уволнен като практикуващ лекар!

Хора от екипа на Радев паднаха толкова ниско, че да уволнят два пъти един и същи човек! Първото му служебно правителство уволни юриста Любомир Талев от длъжността директор на „Дирекция Съвет към законодателството“ при Министерство на правосъдието, след като хора от Министерския съвет и Министерство на правосъдието по най-долен начин се опитаха да си измият ръцете с него, наклеветявайки го, че на своя глава е публикувал един спорен проектозакон.

Нещо повече, те дори му спряха служебния телефон, за да не успее да се защити пред медиите. В крайна сметка обаче Талев успя не само да изчисти името си, но и да ги разобличи, и впоследствие бе върнат на поста си. Е, 4 години по-късно намериха начин да му отмъстят…

Най-тъжното е, че символ на цялата тази гнусотия е български офицер, при това от „най-благородния“ род войски. Затова спирането му е въпрос на чест. Смея да твърдя, че изразявам мнението на всички, които са отвратени от проявленията на „модела Радев“.  Благородство срещу низост!

Сега идва въпроса: как?

В момента няма политическа фигура, която може да победи Радев в мажоритарен двубой. Твърде много политически сили стоят зад него – ИТН, БСП, ИБГНИ, новият проект на Кирил Петков и Асен Василев… Печелившата кандидатура е на безпартиен, утвърден в своята област професионалист, който да бъде издигнат от инициативен комитет и припознат от твърде разнородни избиратели – на ГЕРБ, на по-голямата част от „демократичната общност“, на патриотичния сегмент… И е крайно време да бъде издигната (даже закъснява).

Нека от ГЕРБ да не се изкушават да издигат свой кандидат с мисълта да „дърпа парламентарните листи“. Анти-ГЕРБ настроенията сред обществото все още са силни и това би бламирало обединение на анти-Радевия вот. Нека и от „Демократична България“, ако искат да разсеят съмненията, че негласно играят в подкрепа на Румен Радев, да припознаят един такъв независим кандидат.

Нека, ако може, „тънките“ партийни сметки за някое и друго депутатско кресло в повече да отстъпят на националния интерес. По-нагоре обясних защо.

А, и още нещо: би било много добре този независим кандидат да е лекар по професия. Очаква се в деня на изборите немалко български граждани наскоро да са погребали свои близки заради ковид-пандемията, а други да са уплашени и/или отчаяни. В такъв момент по естествен начин надеждите се концентрират у кандидат с лекарска професия. Или както се казва в молитвата на св. Франциск от Асизи
„където има омраза, нека сея любов,

където има рана - милост,

където има съмнение - вяра,

където има отчаяние – надежда“.