Ченгето Иван Гранитски ме нарече “некрофил”, но такива са той и хората от неговата кохорта.
Марин Георгиев е автор на 15 книги – поезия, проза и литературна критика. Сред тях особено се открояват “ранните мемоари”, озаглавени “Записки на слугата”, издадени веднага след 10 ноември, в които прави безпощаден разрез на нравите в писателската, журналистическата и издателската гилдия по времето на соца. Още по-голям скандал предизвика книгата му “Третият разстрел”.

....................
- Г-н Георгиев, навремето – преди близо 16 години, вашата книга за Никола Вапцаров, озаглавена “Третият разстрел”, предизвика “свещен гняв” сред онази част от българската интелигенция, която си остана свързана със “стария режим”. Повод за сегашната ни среща пък е некрофилският скандал, който се разигра наскоро около гроба на Вапцаров на Централните софийски гробища. Могилата се оказа разкопана, за да бъде погребана там неговата племенница Елисавета Николова. Как се отнасяте към този факт?
- “Некрофил” тогава ме нарече Иван Гранитски - ченгето, човекът с досие, с агентурен псевдоним Пламен или Огнян, не си спомням точно. Но по логиката на старата народна мъдрост – “Крадецът вика: “Дръжте крадеца!”, самите тези хора се оказаха некрофили. С темата за Вапцаров се оказах в небрано лозе – не исках да се захващам с нея, явно другите бяха по-предпазливи, по-умни от мене, защото когато беше предложено в. “Литературен форум” да публикува следственото дело, всички редактори, които бяха там – и Атанас Свиленов, и Владо Попов, някакси се изплъзнаха.

- Защо след толкова години българите все още не са узрели за един по-трезв, по-реалистичен поглед към личността на Вапцаров?
- Защото искат да живеят в уюта на сакралното, на митологичното, на измисленото, на идолите, на мумифицирането. Беше създаден един псевдоуют на писателите в социализма – те бяха №1 сред интелектуалците.

Неслучайно Тодор Живков ги коткаше,

техните конгреси ставаха в парламента – тоест, приравняваха ги към депутатите. Още повече пък бяха фетишизирани и издигнати приживе в ранг на безсмъртни поетите, които се занимаваха с т.нар. революционна тематика. Това се смяташе за най-качествена литература. Те просто дублираха своята съдба със съдбата на тази хора, които са загинали по лични убеждения, но когато са загинали, не са били канонизирани, а са изпълнявали своя естествен човешки дълг.

Когато има жертва, хората са склонни да бъдат по-милостиви и да обичат повече – Вапцаров е убит, поезията внася допълнително едно милозливо чувство, защото той е талантлив поет, това никой не го отрича. Но има един разказ на Вазов, в който кметът се съмнява, че един е извършил престъпление, вика стражаря и го арестуват, а онзи вика: “Ама аз съм поет!” А кметът му отговаря: “Поет, моет, аз съм на Заселе кмет!” – тоест, има правила, дали си поет, или не си, това е личен въпрос. Ние трябва да престанем да гледаме на поета като на някакво свръхестествено същество.

- Какъв архив използвахте, за да напишете книгата си за Вапцаров? Навремето се твърдеше, че Йордан Соколов в качеството си на вътрешен министър ви е дал възможност да работите в архива на МВР...
- Това е мит – че на мен са ми дали някакви извънредни права. От 1990-та има Закон за архивите и този архив е достъпен за всеки. В случая на Соколов каква му беше ролята? Той каза: “Вие, като литературен вестник, смятам, че е подходящо да покажете драмата на един поет”. Той е проявил според мен верен усет. А Хайтов – един човек според мен с неясна съдба, който да се благодари, че на мъртвите не вадят досиетата, защото там ще се видят интересни работи, та той смятал, че аз съм привилегирован и така съм влязъл в архивите. Затова

изпратил човек да ме хване в лъжа.

Искам да ви кажа друго. Имам още страшно много документи, но стигнах до извода, че ние, българите, не заслужаваме такава книга, която се опитва да каже истината, защото аз може да бъде обвиняван за коментара, но не и за фактите. В моята книга има факсимилета, аз съм добросъвестен човек... И понеже знам кътните зъби на Съюза на писателите, кътните зъби на цензурата в “Литературен фронт”, си пожертвах творческото време, за да има свобода на словото. Всеки текст, който е бил срещу мен, аз съм го пускал във вестника. Давал съм право на всички мнения. Вестникът беше свободна трибуна за обмяна на мнения.

Не съм бил цензор - Атанас Свиленов беше цензор.

- Не ви ли изненада неговото агентурно минало?
- Не, аз знаех и за него, и за Вера Мутафчиева, и за Георги Данаилов – при това още от 1994 г. В “Труд” бе публикувано едно интервю, в което Мая Вацпарова казва, че Георги Данаилов я срещнал и й казал: “Готви се нещо в “Литературен форум” срещу Вапцаров”. И нейната следваща фраза била: “И се намери човекът за това”. Понеже той все пак нещо й е казал, защото двамата са били в киното, си спомням Данаилов пък какво ми каза на мен – че тя много обичала да си измисля и била голяма лъжкиня. Трябва да ви кажа, че ако се погледне юридически на историята с разравянето на гроба и прочее, моето мнение е, че е съвсем нормално това да стане. Значи, за Вапцаров трябва да има други закони? Представете си, ако някой близък на Мая Вапцарова беше починал, дали нямаше да използват гроба?

От това, което съм чел, съм си създал впечатлението, че този род е доста меркантилен – още от бащата Йонко Вапцаров. И Никола Вапцаров е една компенсация – в смисъл, че той е бил нежният и чувствителен човек, който е платил данък.

След премиерата на книгата в Банско и Разлог имаше вечеря в кръчмата “Дедо Пене”. Имаше там един невролог – д-р Балабанов. Той си пийна и каза нещо поразително: “Тука, вика, в съседната къща,

Йонката Вапцаров е съсякъл с брадва дядо ми!”

Представяте ли си Никола Вапцаров какъв товар е носел?! Това не можах да го вкарам в книгата. Има и народна песен, в която се казва, че Йонката Вапцаров е бил убиец, криминален тип. И виждате как това се проявява в наследниците. Мая Вапцарова какво прави в ДПС? Все повече се убеждавам, че това е партия на ДС. Това е един продажен род, позволявам си да го кажа, още от бащата.

А пък за Никола Вапцаров–внук знам, че е бил някакъв в нашето посолство в Америка, а след това е търгувал с “Лада нива”. Това са хора търговци, не идеалисти.

Когато прочетох делото на Вапцаров, излязох прегърбен. Сигурно бях остарял с 20 години. Можете ли да си представите срещата на човек, който като всички българи е героизирал Вапцаров, а се оказа, че той е пета колона, агент на НКВД. Поради наивност ли, поради нещо друго ли... Като изчетох това, бях поразен. Оказа се, че реалността няма нищо общо с това, което знам. Порази ме как Вапцаров, който е талантлив човек, може да служи на тези човекоядци?! В “Зора” например е имало публикации, които описват какво представлява съветският режим, и Вапцаров би трябвало да ги познава. Това даже е в минус за неговата хуманистична насоченост като творец. Само не мога да си обясня кога е вербуван.

- Но това е много важен момент!
- Да, за мен е ясно, че е вербуван, но не мога да го докажа. Както имам много интересна теза за арестуването на Гео Милев – и тя се разминава с официалната. Няма да я кажа обаче, защото комунистическият реваншизъм в България е такъв, че

могат да ме пребият.

Моята жена смяташе, че дори могат да ме убият. И отслабна със 7 килограма по време на атаките срещу мен – до една несправедливи. И на мен ми е идело да се разплача, но нямаше пред кого, защото майка ми почина. Бях несправедливо обвинен, а не ми дават думата.
Много интересно, че демократите също не ме подкрепиха. Имаше едно интервю с Блага Димитрова, лека й пръст, в което я попитаха: “А какво ще кажете за обвиненията срещу един поет от един друг поет?” Аз си мислех, че тя като един рационален човек ще каже, че това не са обвинения, но тя каза: “Ами това ми прилича на случая с Яворов, когато е вече сляп, страда, минава по улицата и те го натикват във въглищата”. Това бяха думите й. Аз знам какъв е моралът на тези хора, защото знам, че и те са продукт на тази система.

За мен Блага е бездарна поетеса. Подла и глупава.

Аз мога да се мотивирам защо я наричам така, ще го направя и в мемоарите си, които вече съм започнал да пиша. Хора като Левчев и Джагаров пропуснаха шанса да станат големи писатели. Трябваше им само да бъдат искрени.

- Към тази категория спада ли според вас и Стефан Цанев?
- Според мен той има нещо общо със службите. Защото за мен, като познавам тази система, не може леля ти да е убита като горянка, а ти да следваш в Москва. Такъв закон няма. И цялото му поведение доказва това. Имал съм си работа и с него. Той също е патологично суетен.

- Според журналистката Виолета Къшлова, която незнайно как е имала шанса да работи с част от архива на Велко Палин – тоест, на военния отдел на ЦК на БКП, където се пазели много компрометиращи факти за бивши и настоящи величия, Вапцаров е загинал... заради пари. На негово име се водела огромна сметка в швейцарска банка, но за въпросните милиони се лакомели много висши партийни функционери от този период – Георги Димитров, Цола Драгойчева, Трайчо Костов... Чували ли сте за тази версия и изобщо за “бомбите” от суперсекретния архив на Палин, които по думите на Къшлова биха могли да преобърнат новата ни история?
- Не знам дали е имал сметка, но пари е получавал на ръка, разнасял и раздавал. В моята книга на базата на фактите пиша, че жена му работи в банка, получава по 2000 и повече на месец от Цвятко Радойнов – Вапцаров не е бил беден човек.

Доходът му е бил над средната заплата тогава.

- И то без да работи?
- Да, без да работи.

- Цвятко Радойнов ли е злият демон на Вапцаров?
- Моята версия е следната. И Цвятко Радойнов, и Антон Иванов са били интербригадисти. Били са от НКВД, екзекутори в Испания. Какво ги прави екзекуторите другарят Сталин? Или ги ликвидира, или ги праща в Сибир. Но за нашите хора е измислил трети вариант. Да създадат “пета колона” в България. И като прочетох книгата на Цола Драгойчева “Повелята на дълга”, стигнах до извода, че присъдата им е била прочетена в Москва, а ги пращат тук да бъде изпълнена.

Трагедията на Вапцаров е, че и левите писатели не са го броели за писател. И се мъчех да си обясня защо се е хванал с цялата тази работа. Ами той в нищо не е успял. Затова казвам, че е бил “аутсайдер”, извън класацията.

Нито в професията си е успял, нито в брака си, нито в литературата...

А нали трябва да се докаже пред себе си с нещо? И е станал конспиратор. Това може би е бил и неговият шанс, защото е придало допълнителни качества на неговата поезия.
Самите комунисти, върхушката, когато взимат властта, продължават да не го признават, но вече по една друга причина.

- И коя е тя?
- Причината е, че той е дал показания. Това те го наричат “предателство”. Но ми приписаха на мен, че го наричам “предател”. Аз никъде в книгата си не казвам това. Пиша, че е направил пълни и доброволни самопризнания и казвам, че някои дори го наричат за това “предател”. И тези “някои” са комунистите. Младен Исаев например страшно е ненавиждал Вапцаров заради това.

Цялата прокомунистическа гилдия го е смятала за предател,

понеже не се е държал както трябва пред съда. И това е причината да не го афишират като поет. Но след 9 септември 1944 г. народът го издига. И тогава другарите се сещат, че биха могли втори път да го употребят за свои цели, след като вече веднъж са го употребили за конспирация. Значи, щом го харесват, дайте да го канонизираме. И за 10-годишнината от разстрела – това не съм го написал в книгата си, има решение колко училища, колко улици, колко читалища, колко кина да бъдат прекръстени на “Никола Вапцаров”, колко бронз да се задели от държавния резерв за значки с лика на поета, кои писатели и от кои страни да бъдат поканени за честванията, колко пари да бъдат отпуснати, на какви езици да бъде преведен... Знаете ли кой е подписал това решение? Тодор Живков, който тогава още не е голям лидер.

- Каква е била ролята на съпругата Бойка Вапцарова в тази конспирация?
- Много малко неща имаше документирани за нея. Но аз от това малко усетих, че нещо между тях е куцало. Това са спомените, написани след 9 септември 1944 г. Затова моята глава за Бойка се казва “Лисица по Великден”. И там съм се опитал от малкото факти, от сламките, да стигна до някакъв извод. Повече не съм написал, защото не работя със слухове и смятам, че това не е морално. Явно тя е била прагматична жена, хубава, знаела си е цената, поведението й след смъртта на Вапцаров би ни подсетило каква все пак може да е била.

Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА