Никола Манев е роден на 28 август 1940 г. Учи в Художествената гимназия в София. През 1962 г. е приет във френската Академия по изящни изкуства, където завършва живопис в класа на проф. Морис Брианшон.
От 46 години живее във Франция. През последните години дели поравно времето си между Париж и Варна. Организатор на фестивала на изкуствата в Чирпан. На 2 октомври Никола Манев представи 26 свои творби в художествена галерия “Никола Петров” във Видин. Това е 131-ата самостоятелна изложба на художника.

- Българската или френската жена е по-изкушаваща?
- Французойките са по-естествени, по-семпли. Френската красота е по-дискретна, по-елегантна. Българките като природна даденост са по-щедро красиви, българската красота е по-убедителна. Но понякога изпада в лека агресивност във външното си представяне – гримове, високи токчета – едно малко прекалено сексуализиране на красотата. И това прекаляване я прави по-агресивна. Иначе като природна даденост българските жени ми допадат повече. Трябва да си призная, че големите ми любовни истории са свързани с българки. В тях има повече темперамент, повече сол и пипер, даже и малко люта чушка - каквато аз обичам. Въпреки че майката на моите две деца е холандка... С две думи – българката е по-апетитна, по-пикантна от французойката...

- С жена от Франция е свързана и една друга история, заради която ви свързаха даже с тайните служби...
- О-о-о, това беше един случай отпреди 40 години. Тогава бях студент и работех в един туристически клуб в България за френски туристи, за да изкарам някой лев. Отношенията между французи и българи бяха ужасни, българите затваряха ресторантите, французите не можеха да пият една кола. И веднъж идват при мен две професионални ченгета и казват – другарю Манев, вие нали сте патриот. Аз не знаех това дотогава, научих го от тях. Казаха, че трябва да свърша една патриотична работа – да „укротя” в леглото ръководителката на френската група. А тя бе една яка, здрава, нахакана французойка, която се беше заканила „да разплаче верата на тия българи”. Искаха да преспя с нея, и тя щяла „да омекне”... Аз отказах, обясних им, че за това нещо трябва да е съгласна и тя, че няма да мога.

- И заради тази история ви изкараха човек на ДС?
- Да, на една пресконференция във Варна ме питаха дали съм работил за службите и аз я разказах. И заради тази случка, на която човек не може да не се изсмее, тоя журналист ме изкара човек на Държавна сигурност – аз, който никога не съм имал нищо общо с това. В България има една журналистическа параноя, която е много опасна. Къде е тук шпионажът, аз дори нищо „патриотично” не можах да свърша. Във Франция има жълта преса, но има и нормална преса. Съжалявам, че ще го кажа, но тук пресата навсякъде е жълта. Няма вестник без голо дупе, това е една абсолютно порнографска преса. Една преса, която има претенции за сериозна, не може да прави сензация на всяка цена.

- Освен за рисуване за какво намирате още време?
- Много обичам да готвя, и то български манджи. Обичам хубавата храна и обичам да импровизирам. Готвя по интуиция. Имам приятели ловци, които ми носят дивеч и аз го приготвям. Готвенето има много общо с живописта. Това е умение да съчетаваш елементи помежду си. Какво е да нарисуваш една картина – да съчетаеш багри, светлини, форми – да стане една композиция, да се получи хармония. Ако сложиш малко повече червено – проваляш картината, ако в манджата сложиш грам сол повече, проваляш манджата. Законът е един и същ – трябва да намериш равновесие между елементите. Като готвя, си правя експерименти – дали ще постигна нещо, в което има баланс и хармония.

- На път ли създадохте творбите си?
- Не, аз рисувам в парижкото си ателие, а не по време на пътуванията. Големият руски художник Репин беше казал – рисувай с очи. Аз първо рисувам с очи, видяното се трупа в подсъзнанието и излиза на бял свят в ателието. Там се раждат моите странни, причудливи композиции. Но формата, цветът, светлината са останали вглъбени вътре в мен от местата, където съм бил. От огромната пустош на Сахара и на Мексиканската пустиня, от необятните простори на Колорадо, от градовете, изпълнени с камък и история, от руините на изчезналите цивилизации... Едва след това идва картината, където цветовете, формите и линиите излъчват светлина и се обичат. Както беше казал Моцарт – музиката е ноти, които се обичат помежду си. В картината също цветовете трябва да се обичат. Няма лош цвят – има лоши хармонии.

- Как поделяте времето си между Франция и България?
- Да си призная, напоследък повече излагам в България. Във Франция ходя повече да работя, да рисувам, а тук излагам. И на двете места се чувствам добре. И на двете места съм си у дома. Навремето Джеферсън беше казал – “Всеки има две родини – своята и Франция”.
В Париж съм близо до Сена. В България живея във Варна. Обичам този град още от дете. Чирпан е третият град, с който съм свързан. Роден съм в Пазарджик, но смятам Чирпан за свой роден град. От Чирпан е целият ми род - майка, баща, баба, дядо. Баща ми е трябвало да се върне в Белгия и да се ожени за една белгийка, но отива в Чирпан, среща майка ми и остава в България завинаги. В Чирпан съм израснал, оттам са детските ми спомени, там е душата ми. Има една френска поговорка – “Когато човек обича – не изчислява”...
Затова там купих една стара къща, реставрирах я като галерия и я подарих на своя любим град. Това е носталгия не към България, а към детството. Мисля, че носталгията не е толкова чувство за една страна, а чувство за една младост, за едно детство. Ние страдаме за нещо, което Марсел Пруст нарича “в търсене на изгубеното време”... Чирпан е моето детство и аз до ден-днешен искам да съм там.

- А как попаднахте във Франция?
- Заслугата за това е на баща ми, архитект Стефан Манев, който още на 10 годишна възраст ме зарази с любовта си към Франция. Той обичаше повече Франция, отколкото България, той просто я боготвореше. Непрекъснато ми казваше, че като порасна, ще отида в Париж, и аз от дете мечтаех за това. Носеше ми парижки такета и аз си играех на художник. И вече се виждах на Монмартр. На 21 години заминах за Тунис, където баща ми беше на работа. Там ми каза: „Ще ти подаря една година в Париж”. Отидох за една година и това време ми се струваше страшно много. Но после дойде парадоксът – че всичките 46 години, откакто живея в Париж, минаха по-бързо отколкото тази първа година.

- А какво е Монмартр сега?
- Това е една история с отминала слава. Репутацията на Монмартр е създадена от големия Пабло Пикасо. На Монмартр е било първото му ателие, там е бил Модилиани, там да рисували и други големи. Но сега там са пълни имитатори, сбирщина на художници от цял свят, които експлоатират старата слава на това място. Те са много големи техници, правят скици, портрети, рисунки, кичови пейзажи – такива има и тук по хотелите. Монмартр сега няма нищо общо с големия кошер от артисти, които са били там в началото.

- Помните ли на кого продадохте първата си картина?
- Това стана в шкембеджийница „Дамарче” срещу Съдебната палата. Бях още ученик в Художествената гимназия в София. Бяхме с мои приятели, обикаляхме кръчмите, показвахме картини. Правехме се на бохеми и аз много активно играех в този театър – приканвах клиентите да помогнат на тоя беден художник. Картината, която продадох, беше един зимен пейзаж, рисуван в Рилския манастир на минус 16 градуса. Продадох я за кутия цигари “Бузлуджа”, която дори не беше пълна...

- Тогава пушехте ли?
- Тогава да, пушех, пиех – правех се на бохема. Сега не пуша. Сега станах буржоа. Имам къща, деца, кола, пия вино в кристални чаши... Нали разбирате, че говоря с ирония. Аз обичам да се смея, самоиронизирам се непрекъснато. Не мога повече от пет минути да съм строг и сериозен.
Любимите ми герои са Дон Кихот и Санчо Панса и самият аз съм малко Дон Кихот...

- Коя е вашата Дулцинея? И въобще - музите в живота на Никола Манев?
- Няма нормален човек, който да не обича жените, защото това е най-големият подарък, който може да има. Но няма да цитирам имена. Жените в моя живот винаги са били извор на вдъхновение, но това трябва да бъде разбрано в един по-широк аспект. Че жената на моя живот е моята баба Кера от Чирпан. Тя ме научи да обичам, тя ми подари първия молив, като си счупих главата на пет години, тя ме люшкаше с каруцата... По отношение на слабия пол мога да кажа само добри, позитивни неща, няма жена, която да ми е оставила някакъв горчив спомен.


Стела ИВАНОВА