Георги Данаилов: В киното - думи много, мисли малко

Избрал съм усамотението като начин на съществуване към края на пътя и пиша главно книги, споделя в интервю за "Труд" писателят, сценарист и драматург Георги Данаилов. Той е завършил химия и физика в Софийския университет. Автор е на сценариите за филмите “Деца играят вън”, “Хирурзи” и др. Съсценарист е на “Закъде пътувате” на Рангел Вълчанов, “Време разделно” на Людмил Стайков, “Лагерът” на Георги Дюлгеров, “А сега накъде” и “А днес накъде” на Рангел Вълчанов. От доста време е избрал усамотението в родопското село Ковачевица.

- Г-н Данаилов, в момента в родното кино тече поредният скандал - за пари, ченгета, групировки, поколения... Как ви изглежда тази суматоха от живописното село Ковачевица, където живеете?

- Да си призная - откъснал съм се от столицата, от врявата, автомобилите, сметищата и боклукчиите и така вече десетилетия. Отдалечил съм се и от групите, академиите, боричканията за власт. Намирам, че посредствените се съюзяват в общности, за да оцелеят. Така стадото се чувства по-незастрашено, глутницата също. Аз съм едно самотно ченге, един от авторите на най-любимия български филм, според телевизионните наредби - “Време разделно”. Намирам го за добър, но в никакъв случай за най-добър, още по-малко за най-любим. Изобщо бъркотията е пълна, защото любим е субективно чувство, докато най-добър е нещо, което може да се измерва и съизмерва. Същото се отнася и за най-любимия роман и най-добрия роман. Изобщо намирам, че превъзходната степен НАЙ в изкуството е забранена! Работил съм с много български режисьори Рангел Вълчанов, Георги Дюлгеров, Иванка Гръбчева, Едуард Захариев, Людмил Стайков - мисля, че Рангел и Георги създадоха филми на европейско равнище. Щастлив съм, че съм си сътрудничил с тях.

- Не ви ли се струва, че кинаджиите опасно заприличаха на политици - говорят като тях, карат се като тях, използват същите клишета?

- Станислав Стратиев е казал нещо мъдро: “Светът около нас е отражение на душите ни.” Между другото дразня се, че думата говорене си нахлузи значение, което в Европа притежава думата дискурс. Говоренето е физиологическо действие, докато дискурсът е мисловно. Може би в това е и приликата между политическата ни словесност и кинаджийската - думи много - мисли малко.

- Откъде идва тази отровна атмосфера в киногилдията?

- Откъде идва отровната атмосфера в българския футбол - от слабите футболисти. Така може би е и в киното.

- Според кинорежисьора Людмил Тодоров все едни и същи хора - бивши партийни функционери и байганьовци, контролират киното и днес - какво е вашето впечатление?

- Докогато киното ще разчита главно на държавни субсидии - то ще бъде контролирано от тези, които дават парите, а държавата ще назначава хора, които са й угодни. Какво да се прави, когато тя разполага предимно с байганьовци.

- Хората, които управляват киното, пречат ли на хората, които го правят?

- Колко пречеше Павел Писарев и колко помагаше той на българското кино, е отговорът на този въпрос. Той беше човекът, който често защитаваше българските филми пред вишестоящите, като изрязваше сам с ножица пасажи, които можеха да се сторят опасни на властта. После връщаше изрязаната лента и така филмът тръгваше по екраните.

- И “младите”, и “старите” са единодушни само за едно - че сме зле. Неотдавна Рангел Вълчанов заключи: “Не сме добре, братя, не сме добре.” Според Андрей Слабаков на киното му трябва психиатър. От какво боледува българското кино и какво може да е лечението?

- Ще се опитам да отговоря с един действителен случай, който звучи като притча. Когато освободили концлагеристите от Аушвиц - или вече не помня за кой голям концлагер ставаше дума, - те хукнали да бягат отвъд телените мрежи. Една група от тях се насочила към съвсем млада нивичка и ядно изпотъпкала едва покълналите стръкове. Свободата се превърнала в гневна агресия срещу нещо невинно. Така и в първите години на прехода беше забравено наставлението на Гьоте: “В ограничението се познава майсторът.” И предимно младите режисьори се втурнаха да правят филми, в които им беше любопитно да опитват всичко забранено досега, да подражават на свободните кинематографии и дори да си позволяват повече от тях. Резултатите бяха печални.

- Вие сте избрали усамотението. Защо утвърдени имена в киното ни пасуват, когато гилдията е толкова разделена?

-Аз съм избрал усамотението като начин на съществуване към края на пътя и пиша главно книги. Опитахме с Рангел да направим нещо като продължение на “А сега накъде” - филм с големи достойнства някога. Не успяхме, поне аз така мисля. Иванка екранизира пиесата ми “Една калория нежност” и опитът й беше сполучлив. Но разгласата, рекламата не бяха достатъчни. Тази пиеса между другото вече повече от двайсет години се играе в Русия. Виж, Людмил Стайков не знам защо мълчи двадесет и три години... може би достигнатият пост го задоволява.

- От кухненски крамоли на кинаджиите не им остава време да говорят за филми. Какъв разговор е необходим сега според вас?

- От разговори нищо не се получава. Нужно е духовно единение, нужни са идеи, идеали. Човечеството изживява драма, може би последната си. Това не е ли тема за филм?

- Гледате ли новата филмова продукция и как я намирате?

- Гледам онова, което се предлага по БНТ. Трудно си спомням някои заглавия - например “Писмо до Америка” на Иглика Трифонова. Не възприемам “Дзифт”, винаги може да се направи нещо по-отвратително, което да събере повече от 40 000 зрители.

- Каква е историята в “Още нещо за любовта” и защо поверихте новия си сценарий на дебютантка?

- Историята е по действителен случай от времето след Втората световна война. Всъщност това е разказ, който съм написал отдавна, Магдалена Райчева го хареса. Всеки е бил някога дебютант.

- От какво се спасявате в Ковачевица?

- Не става дума за спасение, Ковачевица за мен е начин за възприемане на света.

- През 2008-а комисията по досиетата обяви вашето име. Смятате ли да я опровергавате по съдебен път?

- Не. Нямам време.