Ирен Кривошиева е актриса, снимала се в 30 български филма и няколко американски. По-известни на публиката са „Хотел Централ”, „Романтична история”, „Английският съсед”, „Поема”. Има награди в България: "Златна роза", Варна, на Съюза на филмовите дейци, Награда на София. В Италия: "Златен лъченио".

В театъра има поредица от роли, преди да емигрира в САЩ през 1990 година.

В последните години е в България - играла със Стоянка Мутафова в "Г-жа Стихийно бедствие" и с Роси Русева в пиесата мюзикъл на Недялко Йорданов "Две жени, без да се брои мъжът", която бе представена с голям успех и пред пловдивска публика. 

Участвала е в риалити шоута - „Черешката на тортата”, „ВИП Брадър”. 

Смята Пловдив за свой втори роден град, тъй като баща й е от тук.

Баща на й сина Владимир е известният актьор Стефан Данаилов.  



Ето какво сподели Кривошиева за последните дни на Ламбо и връзката й със Стоянка мутафова в интервю за "Марица":

- Как се справихте с дългата принудителна изолация по време на пандемията?
- Следвах инструкциите за безопасност, но не съм била в по-различна ситуация. Аз не гледам телевизия. Имам записана на вайбър информация за заразените, но не съм гледала нито един брифинг на Оперативния щаб. Но както и да се изолираш от достъпа на информация в България, не става. Много сме активни в разпространение на новините помежду си.

Шепа хора сме българите и обикновено говорим всички само за едно. Та това говорене често се превръща в пустословие без никакъв резултат. 

Забелязах, че ние, хората, сме свързани с мисълта. Усетих много силно как мисълта се пренася от човек на човек. В САЩ е друго - там интересите на хората са разнопосочни, разностранни, многобройни. Може би заради голямата площ на страната. 

Няма расово разграничение в САЩ, цветнокожите са свикнали да живеят с помощи 

- От пандемията САЩ навлязоха в протести срещу расовата дискриминация. Наистина ли е толкова сериозно разделението в американското общество?
- Не мисля, че протестите в САЩ са срещу расовата дискриминация. Във всяко време във всяка държава политиците се възползват от ситуацията. Нещастният случай с чернокожия Джордж Флойд бе употребен с определена цел, всичко е политика. А политиката е курва, казват старите хора.  

Сега се разбира, че Флойд е криминално проявен. Не разбирам обаче откъде накъде ние в България, на другия край на света, се забъркваме в това! Досущ ми прилича на приказката: видяла жабата, че подковават коня, и тя си вдигнала крака! Защо толкова лесно се поддаваме на чужди влияния?

Преди години имахме българско наше си, а сега „Макдоналдс”, „Хепи”… Това не е наше, ние не печелим от тези вериги. Същото се получи и при политиката - започнаха сблъсъците в САЩ, ние тук също протестираме. Така обикновено постъпва малкият, слабият човек, който следва големия - просто защото е голям.

В САЩ живях 26 години в много скъп град, в който няма чернокожи. Самите те не искаха да живеят там поради липса на социални бонуси, с които са свикнали.

Ако  в САЩ цветнокож си постави за цел да се образова, да направи кариера, няма пречки да го направи, има много примери за това. Но голяма част от тях предпочитат да живеят на помощи, това е техен избор. Дори в града, в който живеех, малцината цветнокожи бяха на помощи, докато белите работеха на четири места, за да си плащат сметките. Включително и аз.

Не мисля, че в САЩ има расово разграничение от страна на властта и от страна на хората. Неслучайно предишният президент  Барак Обама беше цветнокож! А и нека не забравяме, че до 80-те години на миналия век в САЩ е имало дискриминация на жените

- не са могли да заемат изборни длъжности, получавали са по-ниски заплати. Защо за това не се говори?! По времето на Мартин Лутър Кинг, през 60-те години на миналия век, жените в САЩ не са имали същите възможности за работа като мъжете.

Започнаха сблъсъците в САЩ и ние тук също протестираме. Така постъпва малкият, който следва големия - просто защото е голям.

- Защо избрахте да се върнете в България? Какво Ви липсваше в САЩ?
- Не съм се върнала. Нямам установено място в сърцето си и всеки момент е възможно да се върна обратно там. Имам привързаности и към САЩ, и към България, всяка със своите плюсове. Нито една не е съвършена. Разбрах, че човек може да живее навсякъде добре, ако има мир в себе си. Ако нямаш мир в себе си, и в царския дворец ще ти е трудно.

Основен принцип за съществуването в една държава, в едно общество е да познаваш законите му. Ако ги познаваш, ще ти е лесно да живееш на съответното място. Затова е много трудно да се живее в България - законите тук се менят и са създадени, за да се прескачат.

А това създава трудности в ежедневието. От тази гледна точка човек трябва да избере къде иска и къде може да живее. Колкото и да е красива природата, е доста труден животът на българина в ситуацията, в която се намира. Аз имам път назад. Синът ми живее в Америка, никога не е живял в България. Сигурно ще му трябват доста години, за да свикне тук, да се ориентира.

Българите сме малко и доста чувствително племе, което се лашка между омразата и любовта

- Кое най-много Ви дразни днес в България?
- Бях на първата снимка на СДС на площад „Александър Невски” в първите бурни дни след промяната - помня онази емоция. Нещо, което наистина не разбирам за България, е начинът, по който е обременена мисълта на българина. Вечно е подозрителен и търси под вола теле. Невъзможност да възприеме чуждо мнение. Имам опита от собствен бизнес в Америка, който съм ръководила 10 години. Добре е хората да се възползваме от опита си. Но българинът не иска да възприеме този опит.

Младите хора са за новото - в технология, в музика и е естествено - но нали новото произлиза от старото. Блокират мисълта си, автоматизират се и няма развитие на въображението. В Америка се отдава особено значение на креативността, да създаваш, да се вслушваш и ползваш опита на тези преди теб. Затова в САЩ купуват умове от цял свят.

- Защо Кристо, светла му памет, просперира в Америка?
- Той казва: „Правя неща, от които никой няма полза и нужда”.

Но американецът е любопитен да разбере защо художникът прави тези неща, какво променят, как ни помагат да развиваме фантазията си.
 
И ето САЩ са единственото място на просперитет на Кристо, който говореше английски американски с много силен акцент, но не български. Срещала съм се с него - той отказва да говори български. Не че е обиден на България, просто е благодарен на държава, която му е дала всичко, дала му е крила. И говори на нейния език. Кой ще го разбере, ако говори български? Българинът, който най-много да го похули!

- Били сте близка със Стоянка Мутафова. Какво е да играеш на една сцена с такъв вулкан от талант и енергия?
- Тя ме научи на театър. Макар проф. Надежда Сейкова, която ми беше преподавател във ВИТИЗ, да ме научи на много неща и на труд. Стоянка ми подаде ръка след доста време извън професията. Беше школа за мен, моят втори ВИТИЗ за връщане в театъра. Това бе нейната помощ професионална, но човешкият допир се оказа много по-важен, защото бяхме много близки, неразделни извън сцената с Муки и Стоянка. Това ми даде огромен опит, огромна картина на миналото.

Единствено съжалявам, че не я записах - стори ми се меркантилно. Но имената, които тя споменаваше - поети, писатели, драматурзи, общуването с тези хора беше феноменално. Малко са хората с такъв богат исторически опит като нея. Взех си своето от това общуване - научих за време, за което не съм знаела нищо, научих за пътя в театъра, за отношенията между колеги, майка и дъщеря. Това е цял свят, незаменимо богатство.

Особено вярно преценяваше хората, имаше невероятна интуиция за човека. Беше безкомпромисна към недостатъците. Ако нещо е лукаво, лицемерно, непочтено, Стоянка ще избухне, няма да го търпи, ще го каже право в очите. Казваше ми: „Иренке, няма ли да се разсърдиш един път!?”.

В началото имаше моменти, когато съм плакала от нея, защото казваше всичко директно. Понякога се ядосвах. Съвсем накрая много страдаше горката, а аз исках да я разходя. Тя не искаше, тежеше вече да ходи. Казваше: „96 години, стига толкова, трябва да си вървя!”. Та веднъж се троснах: Много си проклета! Тя не очакваше, не можеше да повярва, че й го казвам! Няма да си го простя!

От изиграните роли най ми лежеше ролята на Тинка в „Хотел Централ”, това съм си аз

- Коя роля след толкова много заснети филми не успяхте да изиграете?
- В театъра не съм играла класика - Чехов. Играла съм Достоевски - „Идиот”, Настася Филиповна. Беше много хубава роля, макар че ми донесе толкова тревоги. От изиграните роли най ми лежеше ролята на Тинка в „Хотел Централ”, това съм си аз. Цялото ми същество е в тази роля.

В САЩ участвах в много интересен сериал за HBO - „13 часа”, където играх руска разузнавачка.

Играе ми се с опитни колеги, но зная, че трудно мога да разчитам на спонтанни покани, но пък животът винаги може да предложи изненади. В нашите среди е трудно - ние сме малко и доста чувствително племе, което се лашка между омразата и любовта. Така е и към мен - силно ме мразят и силно ме обичат.

Връзката със Стефан Данаилов - съдбовна и неизбежна

Той е магия, влизаш в нея и забравяш къде се намираш, губиш себе си

Връзката ми със Стефан, Бог да го прости, бе неизбежна и съдбовна! Той е магия за мене. Не мога да обясня какво точно е той. Неговото присъствие, личността му създаваше около себе си кръг от невъобразима енергия и сила. Като влезеш в този облак около него, просто не знаеш къде се намираш, губиш себе си. Това се случи и с мене.

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЛАМБО 
Имам много пропуски в живота, свързани с взаимоотношенията със Стефан. В последните над 20 дни, когато бях с него в болницата, като че ли Господ направи възможно тези празноти между нас да се запълнят. Разбрах какво е между нас, какво се е случило.

Всеки има своя страх от промяна на статукво и с всички сили се стреми да го запази. Почти винаги в такава ситуация средствата, които човек използва, нараняват, ограничават, въздействат болезнено върху хората, замесени в живота му. 

Много е елементарно - имаш примерно четири пешки и рискуваш едната, за да спасиш трите. И тази, която рискуваш, е най-малко опасната за теб, за която знаеш, че си е твоя, независимо какво ще направиш. И това се разбра в последните ни 20 дни заедно.

Това, че Бог ни го позволи, беше важен знак и за двамата - да си изясним много неща, да разберем случилото се между нас. И на двамата ни стана по-леко. Натрупаната в годините болка, свързана с него, вече почти изчезна. Това са много сложни взаимоотношения, с които човек може да върви напред единствено когато има дълбоко разбиране и прощаване на всичко.

ПРОШКАТА​
Много се спекулира в медиите с прошката - няма за какво със Стефан да си искаме прошка. Още с първото отиване в болницата му казах: Прости ми, моля те! „За какво да ти прощавам?”, попита ме той. И тогава разбрах, че всичко, което съм натрупала в себе си, няма общо с истината. Аз избирам да бъда виновна, не че съм виновна. Ние, хората, сами избираме да бъдем жертви. И тогава започвам да се държа като такава и всички останали ме възприемат като жертва.

А според мен и Стефан избра да бъде жертва и причината е много проста - не можеше да каже истината. Това е най-тежкото нещо - да не можеш свободно да се изправиш и да се държиш така, както би искал, поради обстоятелства, ограничения, други хора.

СИНЪТ ВЛАДИМИР - НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПОДАРЪК В ЖИВОТА    
Най-скъпият ми подарък е 1.90 висок, абсолютно копие на баща си - синът ми. Други спомени не ми трябват. Като беше малък Владимир, Стефан му носеше подаръци - часовници, чудесии. Но тези неща се губят, чупят се. Човекът е най-важен, той остава.

Наскоро взе един много тежък изпит. Остава му година и половина. Но ще завърши, не е проблем, това му е третото образование. Щом е завършил две, ще завърши и трето. Трудно ще се върне в България, освен ако реши да практикува като лекар. Опита да дойде тук, но се оказа много трудно да се влее в система, която му е абсолютно чужда. Все пак живее в САЩ от 3-годишен.