"Като в приказките"- така изглеждат четиридесетте години от живота на група "Спринт". Такова е и заглавието на юбилейния концерт, с който бандата ще отпразнува рождения си ден. Поздравления ще има от приятелите от „Атлас“, „Хоризонт“, „Rock Session“.

Изобщо, на 15 ноември в зала 11 на НДК се очаква висока рок температура. "Спринтьорите“ ще се опитат за докажат, че ги бива не само в късите разстояния, но и в маратона. Някои факти от биографията им го доказват: хиляди концерти в 26 страни, четиристотин записани песни в Националното радио, рекорден брой прелетени и пропътувани километри по цялото земно кълбо, петнадесет албума, последният от които „Вече си друг“, със съвсем нови песни на Асен Драгнев, Пейо Пеев и младият Емил Копев, очаква премиерата си. Това е накратко.

Дали Господ ги е целунал, когато са се раждали или после, когато ги е събрал, днес никой не може да каже. Но, факт е, че „Спринт“ са момчета с късмет. Колкото пъти птичето да е кацало на рамото им, все са успявали да го хванат. Затова днес без проувеличение можем да кажем, че „Спринт“ е най-успешната група, прославяла родната рок музика по света. Дори по места, в които преди това малцина са знаели , че има такава страна България.

 

- Г-н Пеев, вие сте инженер-строител, имате диплома от Естрадния факултет на БДК, създател сте и барабанист на група „Спринт“. Кой ден приемате за нейна рождена дата?

- 2 октомври 1981 година, когато е и моят рожден ден. Малко преди това четирима души напуснахме група „Импулс“, на която също съм основател, а двама от тях: аз и Чавдар Панев, вечна му памет, официално  регистрирахме група  „Спринт“. Тогава към нас се присъединиха: пианистът Асен Драгнев и  бас китаристът Асен  Лазаров.

- Как започнахте?

-  Утвърдиха ни като студийна група на националното радио. Свирихме на всички големи български певци. Участвали сме в  над 1200 записа, но на други музиканти. Наши песни обаче и самостоятелни изяви все още нямахме. Първата ни песен: „Усмихни се рано“ прозвуча в националния ефир  през 1982 година. Бяхме си вече група но никой не ни беше виждал. Хората не знаеха как изглеждаме.

- И кога ви видяха за първи път?

- Тръгнахме  на турне с Вили Кавалджиев. Така за първи път името на група „Спринт“  бе изписано  по афишите. Тогава някои от маститите композитори ни забелязаха и започнаха да ни пишат  песни. Роди се  „Роботът“, първият ни албум .

- Как бе приет той?

- Обявиха ни за първата ню уейф група. Вълната на панкарите. Нарекоха ни електропоп. Неща, за които нямахме и хабер. На концерт в  зала „Универсиада“ изпяхме „Като в приказка“, песен по текст на Евтим Евтимов, музика Иван Калчинов. Публиката пееше с нас. Тогава вече разбрахме, че сме наистина група. Снима ни телевизията. Най-после излязохме на магистралата.

- „Спринт“ е избрана  за представителна група на България. Пътувате по света. Представяте страната ни в различни държави. Защо тази чест бе отредена точно вас?

- Търсеха модерни групи. Пънкари. Може би затова. Първото ни пътуване бе във Виетнам и Камбоджа...

- Където никой не ви познава. Още повече, че пеете на български и не ви и разбират. На какво разчитахте?

- Може би рекламата си бе казала думата, но когато пристигнахме в Сайгон, портретите ни, в огромни размери, блестяха на фасадата на Националния театър, а отпред ни чакаше огромна тълпа. Направихме четиринадесет концерта при пълни зали. Телевизията ни снимаше. Почуствахме се звезди като „Бийтълс“. В Киев открихме дните на България в Русия. От там заминахме за Москва. В столицата на Монголия - Улан Батор направихме десет концерта в препълнени огромни зали.  

- Стартът ви наистина е бил летящ...

- В Сицилия участвахме в голям международен рок фестивал. Беше едно безкрайно пътуване. Печелихме популярност, но не и пари. Това бяха казионни, държавни  участия. Хонорари нямаше. Карахме само на командировъчни. По-късно, в Москва, най-после сключихме и  първия си професионален договор.

- Добър ли беше?

- 1200 рубли на концерт. Тогава те се приравняваха на 1200 долара. Тръгнахме на турне. Звезда в програмата беше Лариса Долина, тогава втората в СССР след Алла Пугачова. Поканихме и Васил Найденов. На 9 май, на стадиона в Кровий рог, пяхме пред 100 000 души. Веднага след това заминахме за Сибир, с договор за 120 концерта. Падаха се по четири на ден.

По едно време към нас се присъедини и приятелят на Йосиф Кобзон, родната звезда Бисер  Киров. Живеехме като във филм: самолета, хотела, сцената и утре отново. Не знаехме нито кой ден е, нито в кой град сме. Изненадващо и за нас самите, спечелихме първа награда на международния фестивал „Стълбата на Парнас“ в Москва. Младият Филип Киркоров ни заведе в офиса на Алла Пугачова. След една седмица вече бяхме известни. По улиците ни познаваха.

- Кой според вас е златният период на групата? Нейният апогей?

- Те са няколко. Безспорно не мога да отмина успехите ни в СССР. Точно в Москва един мастит корабособственик от Южна Корея ни покани за тридесетминутни концерти в най-големия му увеселителен кораб, който пътуваше по Жълто море. Там ни видяха от „Самсунг“ и ни наеха да работим в най-големия азиатски дисниленд. „Мерцедес“ пък поискаха да свирим в хотел „Хаят“ за празника на „Ротъри“ - Азия. Американското посолство пък ни пожела за новогодищния си празник.

- Дотук наистина всичко изглежда „Като в приказка“...

- Има още. Върхът бе предложението на веригата „Хард рок кафе“ - договор за десет години за страхотни пари. Догодина казаха ни при нас ще бъде пресцентъра на световното първенство по футбол и вие ще го откриете. През 2002 в Сеул това наистина се случи.

- Явно късмета ви е следвал навсякъде. Групата ви се запази 40 години, което се случва рядко. Имали ли сте обаче критични моменти? Кога ви е било най-трудно?

- През 1990 година нещата се промениха. Политиката се намеси мощно в живота ни. Правихме кампании, събирахме пари за СДС. И тогава някой припомни, че сме работили в Съветския Съюз. Обявиха ни за казионна група. Радиото ни обърна гръб. Беше тежък момент. Заминахме да работим в Италия. Така се спасихме.

- В последно време с вашите колеги от Сдружението на независимите музиканти и продуценти се борите за повече българска музика в националния ефир...

- И с основание, защото осемнадесет милиона лева годишно, авторска права, страната ни плаща на чужди музиканти, които се излъчват по националния ни ефир. А от чужбина нищо не идва към нас. Нека питаме ВВС, колко пъти са въртяли наша музика?

- Но те пък ще кажат, че тяхната е по-качествена...

- Това е химера. Една музика е качествена, ако се пее. А поне петнадесет наши парчета, публиката знае и на концерти пее заедно с нас.  Песни на наши колеги надживяха времето си и десетилетия след създаването си, продължават да бъдат любими. Какво по-убедително доказателства, че българската музика е хубава и трябва да заеме полагащото й се място в родния ефир.

Исак ГОЗЕС