Казват, че журналистиката е доживотен занаят.

Бившият главен редактор на „Труд“ Дамян Обрешков е живото доказателство за това.

Ще празнуваме 90-годишния му юбилей през септември, но той няма никакво намерение да приключва професионалната си дейност.

„Професията на журналиста – казва Бай Дамян – се състои в писане или говорене на истината. Изглежда лесно, но е трудно. И затуй в медиите не всеки занаятчия е професионалист.“

– Когато те наричат „доайен на журналистиката“, бай Дамяне, как ти звучи? Веднъж ми беше казал, че донякъде продължаваш да бъдеш селянчето, което прави първи стъпки в професията във вестник „Народна младеж?“
– Донякъде… съм онова момче, селянчето Дамян. И аз като него съм скромен, харесвам повечето хора и гледам да им правя добро – да им помагам, ако мога, винаги, както майка ми ме е учила.

– Мнозина се занимават с журналистика на младини, но малцина остават журналисти на зряла възраст и до стари години, забелязал ли си? 
– Да. Но не е вярно, че журналистиката е занаят за млади хора. Тоя занаят изисква много знания, много опит и кураж. На млади години хората не притежават и трите неща. Амбицията не е достатъчна.

Писането и говоренето не е проста работа. Някои истини трябва да се представят така умело, че да не предизвикат остри реакции, но да станат известни, от което да настъпят положителни последствия.

Животът не е гладко шосе, има и дебри, в които журналистът трябва да влезе, защото много истини са скрити там, които са важни и трябва да бъдат намерени и извадени на светло. Истината е върховната кауза на журналиста. Единствената, на която той трябва да служи.

– Това е лозунг, в живота е друго, ще ви каже някой млад журналист. Ще ви каже и някой друг, работил по времето, наречено социалистическо.
– Вярно е, че в живота всеки журналист, който упорства в писането на истината, се сблъсква, рано или късно, с цензурата, или с нечие отрицателно отношение.

Случва се и да пострада – да бъде уволнен, да изтърпи насилие в пряк или преносен смисъл. Да се служи на истината е трудно и журналистите най-добре знаят защо. И в днешното демократично общество е препоръчително понякога новините да се изопачават. Много колеги пригласят на институции или на личности с власт, на които истината не им изнася.

Аз лично съм работил във всички видове средства за масова информация – във вестници, телевизия, радио – и невинаги съм имал възможността да кажа всичко, каквото желая. За такива случаи съм си изработил едно правило: ако не можеш да кажеш цялата истина, кажи част от нея, но не казвай лъжа, не подвеждай читателите и не се предавай.

– Спомняш ли си първата публикация, първия път, когато видя името си във вестника като автор? 
– Беше информация за един герой на социалистическия труд в завод „Васил Коларов“… великолепен човек! После написах за ДМЗ „Ленин“ – огромен строеж! Коминът – в небето! Качих се по едни скоби догоре! За да говоря с коминджията, докато работи.

Той ме гледа и пита: „Абе, момче, как ще слезеш? Слизането е по-трудно!“ Слязох някак си, не гледах надолу… Едни руснаци взеха да ръкопляскат: „Маладец! Маладец!“ (от руски – юнак). А аз лежа изтръпнал на земята и си викам: милион да ми дават, вече няма да се кача… Ужас!

Аз влязох без никакъв опит в журналистиката. Бях едно селянче от Тревненския Балкан. Дойдох в София, за да уча право. Цяла година гладувах. Глад невъобразим!

Един колега от факултета, Стоян Петров работеше във в. „Народна младеж“ и ми вика: „Дамяне, я ела в редакцията!“ Беше 1952 г. Почнах с писане на информации и стигнах до проблемни кореспонденции, много напреднах за 2-3 г. Но Стоян го изгубих, големият ми приятел. Едно лято отидохме на море, удави се пред очите ми. Не можах да го спася. Пътувах с ковчега му в едно самолетче до София – тъжна история…

Малко по-рано в „Народна младеж“ дойде Йордан Радичков, като начинаещ журналист. Светкавично се сприятелихме. Дойде да живеем в квартирата ми на „Иван Асен“. Такъв късмет за мен! Цяло чудо! Той не знаеше, че ще стане писател тогава, но непрекъснато ръкомахаше и разказваше за своето село. Сладкодумец! Първият му разказ се появи в „Литературен фронт“ – „Слънце в чинийка“… Ходихме с него в Родопския край да отразяваме индустриализацията, направихме пътепис: „С широка крачка“.

Първият му разказ се появи в „Литературен фронт“ – „Слънце в чинийка“… След това Йордан се ожени за Сузи Маркова, колежка от редакцията. Отидохме до райсъвета, подписаха се и се върнахме на работа… После той отиде във „Вечерни новини“, за да получи жилище от общината, при нас, в „Народна младеж“, квартири не осигуряваха.

– Като млади журналисти усещахте ли цензурата тогава? Партийната. На ДС? В редакцията имаше ли ченгета? 
– Ченгета нямаше, но се знаеше от по-старите: не можеш да критикуваш правителството и политбюро, можеш да критикуваш шеф на предприятие, да провериш сигнал за него от писмо на читател. Много писма получавахме за нередности по върховете, проверявахме ги и публикувахме. Като главен редактор на „Труд“ често ми се случваше да се обяснявам „горе“ защо това или онова сме писали… Големи разправии имах.

– Емблематична за твоя творчески живот ще остане публикацията „ Корупция, облечена с власт“. Като главен редактор на „Труд“ през 80-те ти я пускаш въпреки забраната „отгоре“ и те уволняват. Какво толкова се разказваше в нея? Какво беше сторил главният й герой – един етрополски прокурор? 
– Той е бил осиновен от активен борец против фашизма, за да ползва привилегии – директен прием в университета и други. Читател ни писа. Това ме вбеси. С колегата Георги Тамбуев проверявахме случая във върховната прокуратура, в окръжния комитет на партията… доказахме нещата. Но не знаехме, че той има приятелство с Владко, сина на Тодор Живков.

Тамбуев написа кореспонденцията и аз я пуснах, с големи букви: „ Корупция, облечена с власт“. Впрочем трябва да призная, че тая корупция ми изглежда доста безобидна, като я сравнявам със сегашната. Тия корупционни явления – толкова мащабни – които ни заобикалят скрито или явно, тогава бяха непознати.

– И какво стана тогава с критичната ви публикация?
– Малко след 14 часа един ден ми се обадиха от кабинета на Йордан Йотов, члена на Политбюро: Спрете тази кореспонденция! Беше върховна заповед, прокурорът се беше оплакал от нас… Реших, че няма да я изпълня каквото и да ми струва това. Същата вечер пуснах кореспонденцията за печат. Беше нещо нечувано в българската журналистика дотогава!

Стефан Продев беше 2 пъти уволняван, но от идеологическия отдел на ЦК на БКП. А мен и Тамбуев ни изправиха като на съд пред Централната ревизионна комисия! Не си направих нито грам самокритика. Казах, че с цялата си съвест поемам отговорност за всичко. Уволниха ни с решение на Политбюро – категорично! Останах на улицата. На Тамбуев му дадоха възможност да постъпи в „Поглед“, на мен – нищо. Добре, че след време Стефан Петров, мой редактор от вестник „Народна младеж“, ме взе на работа в агенция „София прес“, където беше станал шеф…

След година ме повикаха в Голямата къща, при Живков. Беше му докладвано сигурно, че малко по-рано имаше конгрес на Съюза на българските журналисти (СБЖ), там избухнаха противоречия, мен ме извикаха, аз поех председателството и за половин час ги помирих. Срещата ми с Живков продължи 10 минути.

Той извика секретарката си и й каза: „Пусни на мой подпис, че Дамян Обрешков се връща за главен редактор на „Труд“. След това ме попита: „Какво е положението?“ И знаете ли аз какво му отговорих? „Другарю Живков, положението не е добро.“ Имах предвид настроенията на хората. В социалистическия живот имахме големи придобивки – безплатно образование, здравеопазване, строителство, дребни пари за ток, за парно, за почивка… но те научаваха какво има в останалия свят, демокрацията им липсваше, нямаше толерантност към мислещите различно… Живков се ядоса много:

„Аз – вика – ще ви натоваря вас, журналистите на един самолет, за да видите България отгоре! „Отвърнах: „Аз, другарю Живков, познавам България отлично“. Остана недоволен, но не промени решението си, вече го беше подписал… Отидох в „Труд“, там ме посрещнаха като на празник. Отидохме в Клуба на журналистите, там празнуваха Деня на съветския печат, ако не греша. Като влязох, се развикаха: „Дамян воскресе! Дамян воскресе!“ Обичаха ме.

Аз обикалях райсъветите, борех се да им дадат жилища, коли, тогава не можеше така просто да се купуват. Министър Караманев раздаваше колите. Аз му нося 5-6 молби, той ги разписва, добър човек беше, но вика: „Дамяне, стига, бе!“ В замяна на доброто съм бил обичан навсякъде, където съм работил.

Преди да дойда в София, бях комсомолски деятел, секретар на околийския комитет на Съюза на народната младеж в Дряново. Хвърчах по селата, които бяха многолюдни тогава – пеша, коли нямаше… После обикалях границите, пишех за в. „Граничар“. След това създадохме с двама-трима колеги „Студентска трибуна“. После – „Народна младеж“, „Поглед“… там, където бяхме всички накуп в редакцията (аз делях с Тамара Джеджева едно бюро)…

– А после? 
– После правихме в. „Отечествен фронт“, направихме го по-добър от „Работническо дело“ по едно време. И в телевизията работих, и в радиото – в „Хоризонт“. Бях по едно време близък приятел с Александър Фол – той много беше пътувал, много знаеше… Като стана министър на образованието, аз се отдалечих от него някак си – отдалечавам се винаги от приятелите си, като се издигнат – но, тъй или иначе, той ми се обади и ме прати за главен редактор на вестник „Учителско дело“.

Там работехме и пеехме. Беше прекрасно! Със сълзи се разделихме, като си тръгнах след 2 години, за да стана главен редактор в „Труд“. Там ме пратиха от профсъюзите – от 1983 до 1988 г., когато ме уволниха. После ме върна Живков, но аз напуснах през 1990 г., когато Тошо Тошев и други колеги решиха да купят вестника. Аз бях против, смятах, че трябва да си остане профсъюзен. Накрая, през 1995-1996 г. отидох да спасявам вестник „Поглед“, но не успях. Загробихме го. Та така… Два пъти са ме уволнявали.

Първият път заради баща ми. Той беше кмет на с. Черновръх. Арестуваха го през 1949 г., защото отказа да дава наряди от жито на декар… Казал: „Няма да дам и грам!“, и го прибрали в околийското, 2-3 дни без хляб и вода. Като уволниха него, уволниха от комсомола и мен, та отидох в София да следвам. По вестниците, като станах фактор, съкращавах жестоко официалните материали. Десетия конгрес на БКП пуснах в 50 реда, в другите вестници беше на цели страници. Без да питам, с питане нищо не ставаше. Такова беше положението.

– А сега какво е положението, бай Дамяне? 
– И сега не е добро. При демокрацията много е направено, но голяма част от хората са отчаяни. Повечето от половината на българския народ от немотия изнемогва. И се стопява… Впрочем аз написах статия, току-що пратих на Петьо Блъсков, главния редактор на „Труд“, за публикация.

– Какво си написал?
– За демографския срив. Не проблем, а срив! По време на турското робство българската нация оживява, а в днешно време може и да не оживее. Голяма част от населението живее в голяма бедност.

Това е причината да намалява много бързо раждаемостта. Много семейства отглеждат по едно дете само. След 30-40 години българите ще са малцинство в сравнение с другите етноси. Това е пропадане на българската нация! То може да се спре само с решителни действия. Аз съм съгласен с премиера, че доста неща вървят нагоре – в икономиката и в заплащането на труда на хората.

Но като цяло голяма част от българите са в трудно положение, най-добрите и младите напускат страната и застарява населението. В статията аз предлагам 10 мерки за реорганизация на държавата. Първо – намаляване на огромния чиновнически апарат. Бойко го обеща, но не виждам да става. В държавната администрация кадрите са некачествени, объркват всяка работа, с която се захванат. Корупция има в цял свят, но тук е безобразна… Но не тя е темата на статията.

– А как се пише статия? Какво отговаряш, когато те питат така журналистите, които имат шансът да бъдат твои ученици? 
– Пише се така, че хората, които четат, да научат някоя истина. Сега е модерно да се казва, че журналистиката е коректив на властта. Според мен е илюзия това. Достатъчно е журналистите да пишат и да казват истини и тогава, когато те са неприятни за управляващите. Ако те не си правят оглушки и не мижат, а следят за грешките си и ги поправят – толкова по-добре и за тях. Ако предпочитат да слушат химни – рано или късно си плащат.

– Каква е рецептата за бодрия ти дух, за силата, която не те напуска? 
– Освен с бодър дух на моите години аз съм и с добро здраве. По болници ходя, но не за мен, за близки хора. Моята здравна книжка е празна. Дължи се на това, че като малък съм се хранил в изобилие с пресни зеленчуци и плодове от нашата градина. На млади години доста си пийвах – след работа с приятели, във „Феята“, в Клуба на журналистите.

Бай ти Дамян обичаше да пее… имам хубав глас. След 70-ата си година си наложих да си пийвам по-малко – 50 грама ракийка, домашно вино през зимата – на обед и вечер, по половин литър. В такова количество е полезно за здравето. Оттам нататък е Божа работа… Аз се радвам на живота и това е.

Нашият гост
Дамян Обрешков е роден на 1 септември 1929 г. в село Добревци, Тревненско. Завършил е журналистика в СУ, дипломната му работа е за сутрешното и следобедното издание на “Отечествен фронт”, където по онова време работи. 40 години се труди в различни издания на пресата, телевизията и радиото. Главен редактор на в. “Труд”, с кратко прекъсване, при което е уволнен и после възстановен на длъжността (1982-1988-1991). Сега е журналист на свободна практика.