България влиза в тежка политическа криза. И тази криза е системна: безидейност и дефицит на компетентност, къс политически хоризонт, слаба кадрова скамейка, но най-важното - липса на държавническо мислене.

И това е проблем, защото страната ни е изправена пред тежки международна, геополитическа и икономическа кризи. Това заявява Кузман Илиев в коментар за Труд.

В миналия кратък - и слава Богу - парламент попаднаха формации с тотално отсъствие на историческо чувство и перспектива. Истеризиращи и революционно настроени те се заеха с извънредно законодателство.

Прецедент след прецедент, правен вакуум, тежки нарушения и извънредно законотворчество на парче - без да е взет интереса на засегнатите страни. Като пате в кълчища. Но с много агресия и реваншизъм.

Липсата на готовност за управление на страната бе фрапираща. Оказа се, че обещанията към избирателя: да се демонтира ГЕРБ, да се въведе мажоритарна избирателна система и да се премахнат мутрите - тези обещания всъщност мутираха. В своя антипод. И то много бързо.

Таванът на секциите в страни извън ЕС бе премахнат, което увеличава шанса на ДПС да прибави десетки хиляди гласове към резултата си. И не, партенката, че това се прави, за да може българските граждани в САЩ и Великобритания да гласуват, е абсурдна.

Таван от 50 секции щеше да е напълно достатъчен. А хора, които не знаят български и са под влияние на турската държава, както и списъците с мъртви души в югоизточната ни съседката - да са минимизирани като вреда.

Изваждането на ВМРО от изборната администрация бе пореден акт на безсилие и липса на спортсменство - същото можеше да се направи срещу Демократична България в предходния мандат. Но не беше.

Създаде се правен вакуум, в който хем няма пропорционална избирателна система, хем няма мажоритарна, а промените се отлагат за редовни избори, които днес изглеждат като мираж. А това е дело на тумба от гръмогласни юристи. Кой от кой по-взискателен и медийно активен.

Атакувано беше специализираното правосъдие, част от съдебната система. Битката бе с „мутрите“, но първото нещо бе веднага да се ударят органите, водещи делата срещу тях.

Дори и хипотетично да е правилно като философия - нито беше аргументирано добре, нито имаше нужната легитимност. Остана горчивият вкус, че се прави като индулгенция към определени бизнес кръгове.

Както и че се канализира власт само към близката до конкретните политически партии фракции в съдебната система. Лобито ми е по-добро от лобито ти, олигархът ми - от олигарха ти. Така стоят нещата.

Черешката на тортата бе самоцелното вторачване в машините и отпадането на хартиената бюлетина, което най-вероятно ще бъде премахнато при следващи избори. Опасността от манипулации при машините и софтуера е толкова голяма, че априорно е незаобиколима.

И доказва, че промяна във формата не компенсира липсата на промяна във философията. Което касае дитирамбите за електронно правителство като панацея на социалните ни болежки и кривици. Твърде хубаво е, за да е истина.

И твърде трудно за реализация в чужбина, например, което ще отвори фронтове на ГЕРБ да оспорват изборните резултати, ако не им харесат.

Най-страшното обаче е, че в Народното събрание влязоха идейно слаби хора. Кариеристи и необолшевики. Недоволни и мразещи, за които няма дясно, няма ляво - има тяхната велика преценка.

Казус по казус, случай по случай. Тяхната лична преценка и мъдрост ще озарява нацията, а системното политическо и икономическо мислене - те са овехтели и трябва да бъдат хвърлени на бунището на дебата в обществото ни. Да, ама не.

Много скоро умонастройката на тези хора ще се стане напълно ясна: те са интернационални, ляво-зеленоидни популисти, правоверни кланящи се на демиурзите на либералния консенсус, доминиращ на Запада. На практика целият парламент бе ляво-либерален и интернационален.

Изключителната му мисия - така да подмени дневния ред на обществото, че да не говорим за нищо смислено. Както и да направи правилата за изборите такива, че да циментира бъдещия си диктат.

Желанието бе Народното събрание да бъде превърнато в Революционен трибунал по якобински модел. И то бе.

Парадоксът е, че той бе ръководен от тежко дискредитираната в политически план Мая Манолова, която вместо да бъде брандирана като лицето на статуквото, днес, видите ли, е неговият палач. Колкото несериозно, толкова и пародийно.

Президентът Радев видимо бабува на това обединение - БСП и Демократична България влязоха във властта през задната врата, чрез „служебния“ му кабинет. Нещо, което нямаше им се прости от избирателя, ако беше при редовни избори.

Фактът обаче е, че левицата - градската и консервативната - вече по естествен път се обединяват и обособяват като партньори. И играят заедно - както стана на местните избори в София.

А сега всички те трябва чинно да подкрепят президента на изборите. Който ще зарадва евроатлантиците сред тях с домакинство на т. нар. Триморие точно преди президентските избори - новото лице на НАТО в региона.

Видимо у нас има дефицит на политическа отговорност. И се залага на паравани, зад които да се прикрият корпоративните интереси на благодетелите.

Ако има тема, по която определено има недостиг на дискусия у нас, това е наличието на разделение на онези, които създават законите в парламента - правилата на играта - от тези, които ги прилагат и следят за спазването им - в изпълнителната власт. Това са системни проблеми, за които няма говорене.

А юридическият дебат в политическия ни живот се изчерпва с темата за прокуратурата, мястото и лицата u. Често дори в погрешна посока към пълното u овластяване.

Жалкото е, че системната пропаганда, с която соросоидните лобита заливат общественото мнение у нас от десетилетия - вече берат плодове.

Те наложиха тезите, че видите ли „патриотичното“ е мръсна дума. Че нацията е отживелица и нямаме такива животни като национален интерес. Както и че дясно значи русофобия или антикомунизъм.

Без значение, че всъщност значи абсолют на частната собственост и приемането на неравенствата, базирани на приноса - за нормални и естествени.

Както и размиването на факта, че русофобията или русофилията нямат никакво значение, когато трябва да изградим национално отговорна позиция при потенциална война в Черно море. Ама никакво. Ако сме българи, разбира се, а не сребролюбиви грантаджии, помпащи чрез партийните си официози българофобски тези по ключови теми.

Със сигурност е назряло време за отпор - интелектуален, медиен и изразен в мощен политически активизъм. Добрите икономически идеи ще потънат в крясъците на новите болшевики, които искат мъст и саморазправа.

Смисленият дебат тотално отсъства и ние сме превърнати в провинция и потенциална военна база. Глупаво е да се залъгваме, че някой от големите геополитически играчи ни брои в своите сметки. За онези, които днес са първи на амбразурата в защита на антибългарските каузи, можем да кажем следното: това е губеща стратегия.

Във всеки аспект. Освен тежко неморално и срамно, това няма да бъде простено в политически смисъл.