Ако мълчанието по принцип е злато, то мълчанието от страна на политиците след избори е „злото“. Това гласи коментар на журналистът Петър Кичашки във в. "Труд" по повод политическата обстановка у нас след изборите.

Едно е да мълчиш тактически, друго е да мълчиш стратегически, но съвсем различно е да мълчиш, защото си в ступор и не знаеш накъде да поемеш.

Родните политици днес изглеждат като изплашена сърна на пътя, която се е „ошашкала“ от фаровете на идващия срещу нея електорален автомобил.

Хората пуснаха гласовете си в урните, народът се произнесе, но по всичко изглежда, че „сърните на пътя“ са твърде стреснати от осветилите ги светлини на народното решение и си седят на едно място с плахата надежда, че няма да бъдат прегазени.

По правило, когато видим, че хората в политиката си мълчат публично, това значи, че някъде там отвъд прожекторите тече много интензивно бърборене и жужене. Задкулисието е онази демонична сила, която им придава фалшивото усещане за спокойствие - няма да заемат позиция, защото знаят, че каквото и да кажат е много вероятно да сбъркат.

Мълчат си, кютат си и чакат да им се появи решение свише. Само че това е поведение, което не отива на хора, които имат претенцията да карат влака на държавата. Ако искаш да управляваш, не може да се криеш, не може да се скатаваш, не може да си заровиш главата в пясъка и да чакаш бурята да отмине.

Трябва да проявиш характер и да излезеш с ясна обяснителна схема за случилото се. Хората имат това очакване от теб, затова гласуват за теб, това искат да направиш. Никой не гласува за фантоми, които нямат гръбнака да защитят собствената си визия за бъдещето на страната.

Политиката е гладиаторска арена, в която гражданите изпращат хора, които да се бият (словесно) и с цялото си същество да защитават интересите на изпратилите ги на арената. Ролята на политиците е да пренесат общественото недоволство от улицата в парламента.

Народното събрание е онази агора, на която трябва цивилизовано да се сблъскват мненията и позициите на цялото общество. Тази аксиома е изглежда забравена от кажи-речи всички, които се упражняват днес в голямата политика.

Трибуната на парламента е заменена от копчетата на телефона и всички седят, умуват и пишат невчесаните си мисли из Фейсбук. Социалната мрежа и телевизионните студиа имат спомагателна, а не съдържателна функция.

Тяхната роля не е през тях да минава управленската конфигурация, а чрез тях по-масово да се транслират и популяризират решенията, които следва да се взимат в рамките на конституционната институционална рамка.

Уви, у нас всичко изглежда наопаки. Решенията за голямата политика не се взимат на легитимното място, а се договарят в някое сумрачно кьоше.

Най-голямата политическа сила отсъства, втората политическа сила не се е появявала, за да почне да отсъства, третата политическа сила се е свила от срам, четвъртата по право е притихнала, петата и шестата бърборят, ама то от тях нищо не зависи, та общо-взето се изживяват като директори на водопад.

Въобще, да се чудиш да се смееш ли, да ревеш ли. Но то накрая ще се окаже, че това не е нито смешно, нито тъжно, а по-скоро е страшно. Мълчанието в политиката е като тъмнината в хорър филм - в нея винаги се крият чудовища.

Ето пресен пример от САЩ. Джо Байдън напрактика го нямаше в предизборната кампания. Екипът му го беше скрил в едно мазе и комуникираше с медиите от негово име и за негова сметка, т. е. изживяваха се като брокери на чужда политика.

И докато Байдън го нямаше никакъв, задкулисието положи неимоверни усилия да наклони везните в негова полза - то не бяха гафове с машинно гласуване, то не бяха мъртви души „гласували“ по пощата, то не беше чудо. Всичкото това, разбира се, гарнирано с обилна доза телевизионна и социалномрежева пропаганда срещу Доналд Тръмп.

Даже за ваксините скачаха по главата му, при положение, че операцията „Warp Speed“ е едно от най-успешните начинания в модерната медицина. Администрацията на Тръмп даде на света ваксини за месеци, а иначе се очакваше да отнемат години.

Но и това не му бе признато. Тръмп бе превърнат от медийните заклинатели в ултимативното човешко зло, демонизирането вървеше с пълна пара. Стената с Мексико била расистка, Тръмп бил държал деца в клетки по границата и сутрин закусва с прясно уловени бебета делфини.

Въобще, зло, та зло. И докато Тръмп беше във фокуса на всички тия безумни атаки, Джо Байдън тихичко си клатеше краката в мазето си. Цялата дълбока държава работеше за него, а от него се искаше да направи само едно - нищо.

Очевидно Байдън се справи с отредената му роля. Мълча, кри се, нямаше го никакъв и стратегията сработи - той се озова в Белия дом.

Да, де, ама нали, както вече казахме, в политическата тишина се крият чудовища. Ето, сега Байдън е на власт и продължава да мълчи.

Няма го никакъв. Една пресконференция даде и в нея успя да си забрави толкова пъти мисълта, че към края не бях съвсем сигурен дали знае къде точно се намира и с кого точно разговаря.

Все пак не може да му се отрече, че когато има светли моменти, все пак се обаждат някои негови рефлекси от дългогодишния престой във Вашингтонското блато - вижте как хитро прати Камала Харис да се оправя с кашата по границата, което пък накара госпожата също да изчезне от светлината на прожектора.

Но президент не се избира заради редките му светли моменти. За няколкото месеца, в които „тихия“ Джо Байдън е на власт, се случиха няколко потресаващи неща.

Спират се инфраструктурни проекти, разрушава се тъканта на американската нация чрез „внос“ на гласоподаватели от Латинска Америка, създаде се истинска хуманитарна катастрофа на границата с Мексико и прочие, и прочие.

Само вижте една от последните налудни инициативи на Белия дом - Америка щяла да бъдела лидер в създаването на електро автомобили и с това щяла да натрие носа на Китай.

Тия глупости може и да минават пред някои брадати дами и господа от хипстърските квартали на Лос Анджелис и Ню Йорк, ама реално изглеждат прекалено глуповати, за да се взимат насериозно.

Ще се бориш ти с Китай, като правиш електроколи, за чието производство са необходими редки минерали и изкопаеми, за които Китай държи 80% от световния добив.

Отделно до 2030 г. в Китай се планира да има 107 мегафабрики за литиевойонни батерии, от които 53 днес работят и бълват продукция. За същия период се планира в САЩ да се изградят 9 такива завода, от които едва три работят в момента. Хайде, пак да ми обясните как тая работа с електрическите возила пречила на Китай.

Примерите от САЩ можем да ги изреждаме дълго и напоително. И всичките ще бъдат все такива - нелицеприятни. Въпросът е друг - тези политики са възможни само там, където отсъства политическа прозрачност.

Ако отговорните фактори си мълчат, не очаквайте от тях да планират нещо във ваша изгода. Дори напротив. Колкото е по-тихо в кабинетите на институциите, толкова по-шумно ще става на улицата.

Затова ми се иска да призовем политическите ни играчи да спрат да играят ръченица по нервната система на народа и да се вземат в ръце. Дължат ни го.