Името на Коко Шанел се е превърнало в синоним на стил и елегантност, но легендарната модна дизайнерка има и тъмна страна. Към края на Втората световна война в окупирания от немците Париж двама войници от Френската съпротива я отвеждат от апартамента ѝ в хотел „Риц“ и я подлагат на кръстосан разпит.

Обвиненията в държавна измяна са породени от аферата ѝ с немския офицер Ханс Гюнтер фон Динклаге, но по-голямата част от този противоречив период от живота ѝ остава забулен в мистерия. До този момент. За разлика от десетки французойки, които са задържани и подложени на унижения, модистката е пусната на свобода.

Но какво в действителност се е случило по време на този разпит? И дали наистина си е сътрудничила с нацистите, за да спаси един от най-близките си хора? Изпълнен с любопитни исторически подробности и емоционални истини, „Коко в хотел „Риц“ е роман за избора, който една необикновена жена прави, когато залогът е твърде висок. И за последствията, които определят бъдещето и оставят отпечатък върху цялото ѝ наследство.

"Исках да изследвам мислите, чувствата и мотивацията на Коко Шанел, а най-добрият начин това да се случи е под формата на роман. Исках да изследвам мислите, чувствата и мотивацията на Коко Шанел, а най-добрият начин това да се случи е под формата на роман", казва авторката Джоя Дириберто.

Джоя Дилиберто е автор на седем книги – три исторически романа и четири биографии, сред които „Париж без край: истинската история на първата съпруга на Хемингуей“, биография на дизайнерката Даян фон Фюрстенберг и „Мадам X“ за живота на Виржини Готро. Преподава творческо писане в няколко американски университета. Преди това работи като журналист за престижни издания като „Ню Йорк Таймс“, „Уол Стрийт Джърнъл“, „Чикаго Трибюн“, „Лос Анджелис Таймс“ и „Венити Феър“. Живее със съпруга си в Кънектикът, двамата имат един син.

- Вече си писала за Коко Шанел в романа „Колекцията“, защо реши да я превърнеш в главна героиня и на най-новия си роман?

- Винаги съм я смятала за една от най-интересните жени на двайсети век. Тя извървява дълъг път от бедното си детство в сиропиталище до прочута дизайнерка и неизменна част от бляскавия свят на богатите и известните. И то във време, в което жените на практика са били лишени от статут и са разполагали с ограничени възможности да се издигнат по друг начин освен чрез брака.

Другото, което ме заинтригува, е нейната естетика, как постига революция в модата, заменяйки корсетите на жените с дрехи, които в действителност самите те искат да носят, и създава отличителен стил, характеризиращ се със семпла елегантност, който продължава да е актуален и до днес.

Открих доста интересни връзки между това, което Коко Шанел е направила в сферата на модата, и дръзките иновации в модернистичните творби на художници като Пикасо и писатели като Хемингуей. Благодарение на ярката си личност и изключителни постижения тя се превръща в символ на епохата, в която живее и твори.

Докато проучвах живота ѝ във връзка с „Колекцията“, чието действие се развива след края на Първата световна война, попаднах на информацията, че е била задържана и разпитвана в края на Втората световна по обвинения в държавна измяна, породени от аферата ѝ с германския шпионин Ханс Гюнтер фон Динклаге. Не можех да повярвам, че толкова малко се знае за този може би най-интригуващ момент от вълнуващия ѝ живот.

Нито една от десетките книги за Шанел – включително и моята предишна – не му бе обърнала внимание. Дори в биографиите ѝ се споменаваше съвсем бегло. Тази история буквално ме обсеби, не можех да спра да мисля за нея, но понеже не разполагах с почти никакви източници, се наложи да разчитам на въображението си.

Коко Шанел създава своята модна империя благодарение на безспорния си талант, бизнес нюх и трудолюбие, но и с помощта на някои влиятелни личности, част от които се превръщат и в нейни любовници. Имайки предвид любовните ѝ афери, смяташ ли, че изборът ѝ на германски шпионин за любовник по време на окупацията не е случаен?

Тя е била самотна, а той – красив, възпитан, по-млад от нея с тринайсет години и е говорил перфектен френски. Срещат се за пръв път още преди войната, когато той работи като аташе към немското посолство. И все пак той е враг на Франция и член на нацистката партия, факти, които не могат да бъдат пренебрегнати и които вероятно биха отблъснали повечето жени. Несъмнено съжителството с него е улеснило значително живота ѝ по време на окупацията. Но според мен това, което я е подтикнало да се хвърли в обятията му, са били по-скоро слабостта и самотата.

- Първоначално написваш „Коко в хотел „Риц“ като пиеса. Какво те накара впоследствие да я превърнеш в роман?

- В пиесата цялото действие се развива на сцената, тоест наблюдавах главната си героиня от разстояние. Нямаше вътрешни монолози. Исках да изследвам мислите, чувствата и мотивацията на Коко Шанел, а най-добрият начин това да се случи е под формата на роман.

- Как се подготви за написването на романа, самата ти каза, че вече има десетки книги за легендарната дизайнерка?

- Първо, извърших задълбочени проучвания за периода и живота ѝ. След това изчетох всичките ѝ биографии, както и дузина книга за окупацията. Най-трудно ми беше да структурирам романа, затова написах безброй чернови. Агентът ми поиска да му изпратя преработения вариант, но преди да успея да го завърша, поех ангажимент за друга книга.

Чак след като приключих с нея, можех да се завърна към „Коко в хотел „Риц“. Съпругът ми винаги е първият ми читател. Давам черновите си и на няколко приятели от писателската гилдия, на чиято безупречна преценка и болезнена откровеност мога да се доверя.

- И накрая: имаш ли любими книги и кои са те?

- Много са, през годините фаворитите ми са се променяли и предполагам, че ще продължат да се променят, но книгите, към които се връщам често и ме вдъхновяват при всеки прочит, са три: „Мадам Бовари“, „Ана Каренина“ и „Великият Гетсби“.

Ето и малко отзиви за книгата:

"Джоя Дилиберто използва оскъдните исторически сведения за Коко Шанел по време на войната, на базата на които създава вълнуваща история, която ни позволява да надникнем в детството и издигането на модната легенда, чиято сложна и противоречива личност не може да бъде поставена в рамки.“ Буклист

„Изключителна история, чрез която ще опознаем Шанел по време на германската окупация на Франция. Ще видим нейна страна, за която не сме и подозирали – пред нас стои сложна жена, която безспорно е талантлива и влиятелна, но също така суетна и манипулативна. Горещо препоръчваме!“ Хисторикъл Новълс Ревю

„Вълнуваща история за любов, амбиция и предателство, която остава в съзнанието дълго след прочитането на последната страница“ – Нанси Хоран, бестселърова авторка

„Джоя Дилиберто умело освобождава Коко Шанел от веригите, които я приковават към легендарния ѝ статут, и разкрива на читателя една сложна и интересна жена с вълнуващ живот из Париж, който не е загубил блясъка си дори по време на Втората световна война“ – Пати Калахан Хенри, бестселърова авторка на исторически романи

А ето и откъс от книгата:

Париж

30 август 1944 г.

Когато на вратата се позвъни в осем и половина в онази гореща, ленива утрин, Коко знаеше, че са дошли да я арестуват. Можеше да се запита за миг дали на прага не стои някой друг, например перачката с чистите чаршафи или пиколото с ръкавица, изпусната във фоайето. Тя обаче знаеше.

Макар че килимът заглушаваше стъпките им, тя усети как се приближават по коридора на „Риц“. Коко и нейната животинска интуиция. Знаеше – заради бясното дрънчене на звънеца, заради припряното тракане на токчетата на прислужницата и заради шумното отваряне на вратата. Знаеше.

Угаси цигарата си в пепелника. Изненадващо за самата нея, тялото ѝ потръпна. Тя запали нова цигара и се окопити. Стаята беше топла, белите лъчи на утринното слънце падаха косо през прозорците, а във въздуха се носеше задушлив мирис на цветя; преплитаха се ароматите на „Шанел № 5“, тютюн и розовите рози, поставени в кристални вази върху масите.

До този момент не бе предполагала, че ще бъде арестувана, макар че една от познатите ѝ, актрисата Арлети, бе задържана, защото бе живяла с високопоставен офицер от Луфтвафе. Арлети, която бе толкова известна, че не се нуждаеше от второ име, демонстрираше открито връзката си, посещаваше премиери в киното и операта с любовника си и го придружаваше на банкетите в германското посолство. Коко и нейният любовник предпочитаха усамотението и рядко се осмеляваха да се появяват на места, където можеше да ги разпознаят.

Сега тя се разтревожи, след като надникна през вратата на спалнята и видя войниците – двама млади мъже от Френските вътрешни сили – да стоят насред апартамента ѝ с мрачни лица и оръжия, затъкнати в коланите. Шпац вече бе напуснал Париж заедно с изтеглящите се германци. Коко беше сама, както много пъти през живота си, със славата, парите и тайните си, които държаха всички на разстояние.

Докато ровеше в скрина за чисти чорапи, Коко изреждаше наум доказателствата за своята невинност: бе затворила модната си къща преди идването на германците и бе оставила отворен само бутика, където се продаваше парфюмът ѝ. Никога не бе присъствала на забава или обяд в германското посолство. За разлика от Арлети и приятелите си Жан Кокто и Серж Лифар тя избягваше най-модните нощни заведения и театри, посещавани от окупаторите. За четири години не бе гледала нито едно представление на балета на Парижката опера – въпреки поканите на Лифар, директора на трупата, който по време на едно пътуване до Берлин подари на Хитлер филмов запис на свой танц. Вярно, комендантът ѝ бе позволил да остане в „Риц“. Какво доказваше това? Единствено, че бе по-умна от повечето хора. Знаеше как да получи онова, което искаше. Големият хотел бе неин дом, откакто бе напуснала апартамента си на улица „Фобур Сен Оноре“ през 1933 г. В „Риц“ откри безупречното обслужване, за което копнееше, а също уюта и сигурността на семейния живот, който така и не бе познала.

Мъжете, разбира се, бяха дошли за нея заради Шпац. А това не беше честно, тъй като германският ѝ любовник не бе истински нацист, нито хладнокръвен убиец. Все пак майка му беше англичанка, а той бе прекарал една трета от живота си в Париж. Защо да изпитва угризения заради Шпац? Във всеки случай нямаше да се крие в гардероба или да скача през прозореца. Не беше страхливка.

На вратата на спалнята тихо се почука. Коко я открехна и видя прислужницата.

– Мадмоазел, какво да правя? – прошепна момичето.

– Помоли ги да ми дадат минутка, за да се облека – отвърна Коко. – Ако ме отведат и не се върна до два часа, кажи на управителката на бутика да се обади на Уинстън Чърчил.

– Министър-председателя?

– Да. Личният му номер е в тефтера на бюрото ми.

Коко затвори вратата и се зае да прехвърля закачалките в гардероба си. Избра костюм № 2 от тъмносиньо трико – по-непринуден вариант на модел № 1, който носеше на работа. От кутията за бижута на тоалетката извади три перлени наниза и отворена гривна, инкрустирана със скъпоценни камъни и емайл. Сложи перлите на шията си, а гривната – на китката си. После се замисли върху бижутата. Нямаше нужда да привлича вниманието върху доброто си материално положение, затова напъха перлите и гривната в едно чекмедже.

Коко беше на шейсет и една, но изглеждаше по-млада благодарение на умело боядисаната си тъмнокестенява коса и добрата си костна структура. Въпреки възрастта и множеството любовни връзки в миналото тя не бе напълняла; всъщност бе отслабнала. Все още можеше да облече дрехите, които бе създала след Първата голяма война: тесни поли, сака без яки, вечерни рокли с тънки презрамки и свободни туники без ръкави.

Коко придаде решително изражение на лицето си, приглади полата си и отвори вратата на спалнята. В преддверието стояха двама невзрачни младежи, облечени в кафяви панталони и прости бели ризи. Тя зърна лъскавите пистолети, затъкнати в коланите им. На ръкавите си носеха ленти, избродирани с инициалите „ФВС“ и Лотарингския кръст; това бе символът на Френските вътрешни сили – хаотична група от борци от Съпротивата, войници и цивилни граждани, които бяха грабнали оръжието след изтеглянето на германците.

– Габриел Шанел, елате с нас – каза по-високият момък. Страните му бяха обсипани с младежки пъпки, но хубавата му кестенява коса вече бе започнала да оредява.

– По чия заповед? – попита тя с по-силен глас, отколкото възнамеряваше.

– На народа на Франция и на жертвите на фашизма – отвърна вторият момък. Той беше нисък и набит, имаше гладки розови бузи и къдрава кестенява коса и изглеждаше дори по-млад от партньора си.

Прислужницата хлипаше, захлупила лице в ръцете си.

– Можете ли да се идентифицирате? – настоя Коко. Никога нямаше да видят нея да плаче.

– Трябва да дойдете с нас – повтори по-високият младеж.

– Кой ви даде нареждания?

– Ако не дойдете доброволно, ще ви отведем насила.

Коко сключи ръце, за да прикрие треперенето им.

– В какво ме обвинявате?

Високото момче отговори сурово и решително:

– В държавна измяна.

Коко взе чантата си от масичката в преддверието и излезе от апартамента си с вдигната глава. Стараеше се да изглежда величествено трагична като Жана д’Арк, но бе разтърсена до мозъка на костите си.