Прегърна ме така силно, като че искаше да ме вмести в себе си. Косата му миришеше на йод, а целувките му бяха кратки и твърди, като докосване на печат. Белязваше ме. През решетката блесна слабото зимно слънце. Той като че за пръв път го виждаше. Зарадва му се, посочи го с ръка.

– Виж... и слънцето също...
Рязко ме откъсна от гърдите си, придърпа ме да застана до него – двамата рамо до рамо – като пред съд или пред олтар... Очите му ме огряваха с онази богова светлина, дето съм я виждала да струи само от иконите на Исус. И запя високо и силно като в катедрала...
– Венчается рабиня Божия Евгения рабу Божему Василу... венчается раб Божий Васил рабине Божей Евгении... во имя Отца и Сина, и Святого духа... Амин...

Там, на ръба между живота и смъртта... един миг, в който щях да остана заключена до края на живота си.
– Защо, Василе...
– За да сме заедно Горе, Евгения...
И пак. Притиснати, двамата с общ дъх, с общ пулс... невинни като току-що сътворени... Той прегръщаше живота, аз прегръщах смъртта.

Неда Антонова е автор на повече от двайсет романа, по-голямата част от тях сюжетно свързани със събития от българската история. На особен читателски интерес се радва трилогията „Възкресените“: „Царица Елеонора Българска“, „Неговата любима. Ботев и Венета – баладата на века“, „Съвършената. Преподобна Стойна – неканоничната светица“, а също романът „Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“.
Нейни книги са преведени на френски, руски, чешки и полски. Неда Антонова е единствената жена, удостоена с литературната награда „Златен меч“. Днес писателката живее и работи в Търговище.
 



ЛЮБИМАТА НА АПОСТОЛА – НЕГОВ ДРУГАР ПО ДУХ!
Интервю с Неда Антонова
 
- Госпожо Антонова, през февруари ИК „Хермес“ ще публикува второ издание на книгата ви „Първият след Бога. Любовта и смъртта на Васил Левски“. Вълнението от ново издание на книгата може ли да се сравни с онова при отпечатването й за първи път?

- Вълнение винаги има, но в двата случая неговите причини са различни. Във времето, когато очаква публикуването на първото издание, отговорният към дарбата си писател винаги изпитва известна несигурност, на моменти даже тревога, дали е направил най-доброто, което е могъл. Известно е, че едва след като завърши книгата, авторът разбира как е трябвало да я напише. Някои прозаици оставят текста да отлежи поне толкова време, колкото е необходимо например на гроздовата шира да се превърне в зряло вино. Други направо започват нов вариант. Затова пък второто издание дава достатъчно време на автора да се върне към собствения си текст като към чужд, да го редактира и да бъде безпощаден към себе си. Работата върху текста е процес, който има начало, но няма край: винаги ще се намери някое изречение, което е добре да бъде махнато.
 
- Написването на книга за Васил Левски може да бъде определено като смело начинание. Как решихте да го направите, какво ви вдъхнови за романа? Защо решихте да разкажете историята през призмата на любовта?

- Мисля, че всеки български писател се е изкушавал от личността и делото на Апостола. И ако някои от нас се решават да разкажат за него, то е, защото не са имали достатъчно ясна представа с какво се захващат. И едва след като приключат работата, усещат оня особен страх дали ние, обикновените хора, сме съизмерими с величието и духовната мощ на Дякона и дали сме успели да прегърнем необятното. Тогава възникват терзанията. Избрах за своя гледна точка нещо толкова интимно като любовта, защото вярвам, че какъвто е в любовта си човекът, такъв е той във всичко останало. Влюбеният е като унесен в песента си славей: отвсякъде беззащитен и във всичко истински. Като току-що сътворен: първообраз на човечеството.
 
- Защо избрахте точно тези думи за заглавие – „Първият след Бога“?

Преди години в България бе направена анкета за това кой, според българите, е най-великият наш едноплеменник, чрез когото се припознаваме като нация и който ни олицетворява наравно с лъвовете върху националния ни герб. Народът ни беше единодушен: най-високо в българското съзнание стои образът на Васил Левски. По-високо от него съществуват само небето и Бог.
 
По време на подготовката ви за книгата кое откритие за живота на Левски ви бе най-любопитно?
Първоначалният замисъл предвиждаше съвсем друга посока на разказа, осъществен чрез други герои. Но типично женската ми склонност към ровене в подробностите ми помогна да открия и струпам на едно място няколко дребни детайла, които, разположени във времето и в контекста на историческите събития, ми дадоха възможност да открия, че Левски не е убиец, за какъвто го смятат много специалисти, и че ние като народ нямаме никакво основание да го клеймим, а още по-малко да му оказваме нашето великодушие и историческо снизхождение, прощавайки му този грях, защото „такива били тогавашните времена“. Изпитах дълбока и светла радост. И няма да престана да повтарям: Апостола ни не е убиец!
 
- Много от героите ви са вдъхновени от исторически личности. Евгения има ли прототип в живота на Апостола, или е изцяло измислен образ? Кое надделява при вас – фикцията или фактите?

- Левски е бил магнетична личност – не само с физическата си привлекателност, с човешката си жизнерадост и с битието си, още приживе обвито в легенди. Той е бил харесван и заради онова, което никой друг не е можел да внуши на народа: че българите са в състояние сами и без чужда помощ да се освободят от робството. Много жени от различни съсловия са участвали в делото и са го правели от уважение и любов към Дякона – почтени, решителни жени, някои от тях богати и образовани, други – неуки и на почтена възраст. Известно е името на девойката Йова от карловското село Войнягово, за която Апостола е бил сгоден. В художествен текст не е възможно, нито необходимо да се изброяват поименно храбрите съратнички на Дякона. Затова избрах Евгения – събирателен образ и символ на любимата жена, сподвижничка и единомишленик в делото. Тя е най-великото, което една жена може да бъде за своя любим: негов другар по дух.
 
- Първата ви книга под знака на ИК „Хермес“ – „Безмълвие“ – е посветена на Паисий Хилендарски. Може ли да сравним образите на Паисий и Левски?

- В моите виждания двамата са две последователни нива на едно и също развиващо се историческо явление. А според легендата, Паисий – както после и Апостола – е бил „рус, синеок и изхъртен“. По думите на други летописци, Отецът е бил отличен от съдбата с енергичен и пламенен характер. По мнението на историците още като монах Паисий е преживял в съзнанието си цялото предстоящо Възраждане, което после Левски и другите възрожденци осъществяват като своя участ. И ако има въпрос, на който днес се опитваме да предусетим отговора, той би трябвало да звучи така: „Имат ли Хилендареца и Апостола на свободата следовници днес? Или тяхното време още не е дошло?“.