Румен Малчев събира в картините си: Брьогел, Бош, Шагал, Ван Гог, Климт и Златю Бояджиев – твърдяха критиците. Наричаха го неповторим, самобитен, наивен, прекрасно луд... И заключаваха, че ако не живееше в ямболското село Окоп, а някъде по Европа, щеше да бъде световноизвестен...

През 1997 година, когато отриваше първата си изложба в Ямбол, неговият известен колега, вечна му памет, Георги Зайков-Зайо написа:  „Сюреалистично ти желая да живееш в облаци, бели и щастливи.“

Сюреалистично или не, Румен вече е в облаците. Да вярваме, че са наистина бели и щастливи.

Той не беше от шумните артисти-бохеми, които много обичат да говорят за изкуство. Румен просто го правеше. Нямаше брада, нито ексентрично художническо таке. Външният му вид бе съвсем обикновен, дори малко скучен. Мълчалив, притеснителен и по селски скромен. Такъв беше. Докато вземе четката. Тогава наистина полудяваше. Прекрасно.

Редовете по долу са разказ за едно момче, което до последния си дъх остана верен на мисията, с която Господ го бе изпратил на този свят: да рисува не само с ръце, четка и бои, а с душата си.

---

Двама художници са твърде много в една селска къща, в която утрото започва достатъчно рано с грижите из двора, а денят продължава до късно - на полето. Но понякога и това се случва. От дете Румен обича да се любува на натюрмортите на майка си. После ляга на пода и започва своите цветни фигурки.

Веднъж седмично пътува от село Окоп до Ямбол при учителя си Йордан Гинев. После продължава в школата на Тодор Ялъмов - безспореният корифей, педагог и творец, който дори и днес, почти на деветдесет години, се вълнува най-вече от това как ще изглежда  поредната му, в случая юбилейна, изложба. В архива му са събрани десетки, изпълнени с благодарност, писма от цял свят. Изпращат ги бившите му ученици, вече успешни архитекти и художници. Румен е един от тях. Макар и още момче, той вече е определил бъдещето си -  ще рисува. Цял живот.

На приемния изпит в Софийската художествена гимназия нещата изглеждат страховити. 3500 кандидати се борят за 45 места. Румен е в контингента на децата от село. Само 5-6 от тях ще имат шанса да влязат. На масата са поставени кубове, гърнета, топки. Той вече ги е виждал и рисувал при учителя си Ялъмов.

Имате шест часа да покажете какво можете, казват им.

Висок побелял мъж със синя дочена престилка се върти между децата и се взира в рисунките им. Този е прислужникът, преценява го малкият Малчев, подразнен от любопитството му. Възрастният мъж обаче, придължава да се увърта около него. Пита го откъде е и при кого се е учил да рисува. Накрая го потупва по рамото: Добре.

На петия час Румен е готов, а привечер напрегнато чака резултатите и тогава неочаквано се появява същият човек с дочената престилка, но вече облечен в костюм и с елегантна вратовръзка - директорът на гимназията Петър Бунарджиев. Момчето от Окоп е прието сред първите. Отредена му е стипендия за особено дарование. Подобна чест имат само още двама негови съученици. В девети клас учителите му преценяват, че е вече завършен художник. Отличник. Рисува фигурални композиции, а в свободното време - портрети на гарата. Петнадесет минути и скицата е готова. Продава ги по за десетина лева. Понякога за по-малко.

В края на 1989 година България е на улицата. Митингува. Преходът не е много мил за хората на изкуството. Особено даровитият ученик от гимназията. След два несполучливи опита остава извън богопомазаната художествена академия. Мисли за трети, но благородно го съветват, повече да не си губи времето: Местата вече са заети за пет години напред.

Изкуството е божествено нещо, но земния животът налага своето. Румен започва работа в някакъв склад. Денем прехвърля кашони, а вечер рисува и трупа картините си. Минава време, докато събере кураж и се реши да ги покаже. За негова изненада един мексиканец веднага купува две. Разказва му, че има родители индианци и че някога и той мечтал да стане художник. Парите, спечелени от двете картини, отиват за платна и бои. Сега те са му по-ценни и нужни от хляба.

Във време, когато всички бягат към големите градове, и най-вече към София, младият художник прави тъкмо обратното, завръща се на село. Бащината му къща се оказва най-страхотното ателие. Затваря се и продължава да рисува със същия хъс. Картина след картина. Но и това не може да продължава вечно. Дошло е времето да излезе на светло. Да се покаже там, където никой не го познава.

Първата му самостоятелна изложба в ямболската галерия "Кирил Кръстев" пълни залата с любопитни капацитети. Изненадани от видяното, те се  питат: Кое е това момче? Живее в чужбина, отвръщат "информираните". Как ли са го накарали да дойде чак тук, чудят се зяпачите, а в това време под рамките на поне пет - шест платна, се появява червена точка - продадено. Ямбол, градът, в който се е родил големият Жорж Папазов, е видял още един свой талант, опознал го е и го е признал.

В един жарък юлски следобед, преди няколко години, от галерия "Арте" позвънили спешно на един от важните си клиенти. Къде сте - попитали го? В Ямболско, при един художник. Следва солидно разузнаване и Румен най-после е намерен. Мигом го канят за изложба. Той обаче, мисли четири месеца, докато каже "да".

"Труден съм", откровен е. Иска да бъде сигурен в себе си. И в тях. Въпрос на доверие. Притеснява се винаги, когато прави изложба.

"Предната вечер не мога да спя, независимо дали показвам картините си на софийската улица "Раковска" или в читалището в Окоп. Защо на село ли? Вярно, че тук никой нищо няма да купи, но се чувствам длъжен. Нека хората да видят какво правя. И те идват, гледат, интересуват се, а вълнението ми е същото, както, като че ме оценят най-компетентните критици" - казваше приживе.

Картините на Румен Малчев не могат да бъдат причислени към нито един стил или школа. Определят ги като магически реализъм. Странно, след като авторът им не е чел нито Маркес, нито който и да е друг представител на жанра. Изкуството затова е интересно, защото е загадка. Не може да се обясни. Както Румен не можа  да каже защо удря в края на всяка картина една кадмиева жълта четка. Това е нещо продиктувано отгоре. Като сънищата, които го въртят в леглото и карат да ги рисува.

Приживе той беше доволен, че това, което е създавал в малката селска къща, стига толкова далеч: Германия, Америка, Франция, Англия, Австрия, Швейцария. Знаеше със сигурност, че негови картини в частни колекции съжителстват с шедьоври на Густав Климт, Пабло Пикасо, Златю Бояджиев, Майстора... Затова преди хляба продължаваше да купува бои. Това му стана навик. Не можеше без тях. Галерия „Арте“ си присвои правото да се нарича негов откривател.

Престижното място, обитавано от платна на Светлин Русев, Вежди Рашидов, Лъчезар Ошавков, с охота подреждаше картините на онзи скромен рисувач, който нямаше висше и дори не искаше да напусне любимото си село. Нещо повече, присъствието му те считаха за свой голям успех.

Талантът от Окоп си отиде твърде млад, но доживя да чуе това, за което мечтае всеки художник: Притежаването на картина на Румен Малчев е истинска инвестиция. Това казва всичко!

Да е светъл пътя му! И дано и в небесните галерии платната му да бъдат редом с тези на Пикасо!

Исак ГОЗЕС

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук