Да вярваме ли на очите си или защо мозъкът ни вижда лица навсякъде?
Миналия август един канадец засне на видео облаци по време на буря, разразила се над гр. Гранд Фолс. В средата на записа за броени секунди облаците извайват няколко ясно очертани човешки лица. Над 3,5 млн. души са видели клипа на Денис Фармър в YouTube, пише obekti.bg.
Съвсем неотдавна пък в силистренското село Кайнарджа пенсионерката Мария Прахова намери човешки лик върху пън. Докато взимала дърва за огрев, видяла в един от трупите физиономия. Снимката се прочу в цяла България, а местните хора разпознаха в нея царица Десислава, съпруга на българския владетел севастократор Калоян – така, както е изографисана в Боянската църква.
Защо става така? Защо виждаме лица навсякъде около нас? Изглежда, е много важно да можем да го правим, след като
в мозъка си имаме специално място,
което отговаря за осъществяването на това разпознаване.
Една от възможните хипотези е, че това е от голямо еволюционно значение. Установено е, че новородените бебета предпочитат да наблюдават и реагират на майчиното лице. И не само това - те са по-спокойни, когато гледат каквито и да било форми, наподобяващи формата на човешкото лице. Това означава, че разпознаването на лица е "програмирано" в мозъка, дори в образи, които слабо приличат на лица. Вероятно е по-добре да се възприемат лица, когато няма такива, отколкото да се пропускат, когато ги има. Предимство е от адаптивна гледна точка.
Как се справят тогава хората, страдащи от прозопагнозия - селективна загуба на способност за разпознаване на лица вследствие на мозъчна травма? Удивителното при тази болест е, че пациентите разпознават обикновени предмети, но не и лица, и са неспособни да разпознават лицата на близки приятели, роднини и дори своите собствени.
Преди да възприемаме каквото и да било, ние трябва да го усетим като външен дразнител. Това става по различни начини - визуално, слухово или чрез допир.
Зрителната система е една от най-сложните в нашето тяло.
Тя е не само най-точна, но е и изключително бърза (разпознаваме по осем предмета на секунда).
Интересното е, че въпреки че съществуват множество белези, по които да разпознаваме визуално обектите - цвят, движение, материя, - за най-важен от всички се смята формата. Местоположението, светлосенките и дълбочината на различните предмети може да се променят, но ние все пак сме в състояние да ги разпознаваме и определяме. Кифлата е кифла, но повече прилича на Майка Тереза – дали защото съвсем неотдавна сме видели лика й по телевизията?
"Входящият файл", който вкарваме като изображение през очите си, се свързва по някакъв начин с вече складирано визуално описание в дълготрайната ни памет. За момента този начин на свързване е все още неизвестен. След това се осъществява достъп до намиращата се като библиотека смислова информация за въпросния обект.
От всичко това следва, че зрителното възприемане е поетапен процес. Но разпознаването на предметите може и да ни обърка, например в зависимост от позицията и ъгъла, от които ги гледаме.
И точно тук се намесват... илюзиите.
Визуалните илюзии са резултат от няколко различни процеса на възприемането. Например, ако гледаме едно кубче, ние имаме склонността да му припишем наименованието и смисъла на "кубче", макар че осъзнаваме, че виждаме само три от страните му. Следователно все пак съществува вероятност да сме сгрешили и в действителност да гледаме нещо съвсем различно. Така че придаването на значение на видяното идва почти веднага заедно с визуалното му отчитане, но двата процеса са същностно различни.
Погледнете лицето в облака. Или пък
капака на колата, на който се вижда Майкъл Джексън.
Обикновено вярваме на очите си, без да оспорваме истинността и реалността на онова, което виждаме, и не прекарваме време в премисляне на ситуацията. Ами илюзиите? Те представляват разстройване на реалните възприятия (за разлика от халюцинациите, които възникват без външен стимул). Дразнителят е реален обект, а илюзията се формира от „изкривената” трансформация на възприемането му. С други думи, ние възприемаме облака като лице, защото правим такива логически връзки в мозъка си, които възникват на базата на неща от реалния живот, неща, които вече сме преживели - просто свързваме информацията с базата данни, с която разполагаме.
Често илюзиите изчезват, когато изгубим концентрация или когато някой ни каже: това не е реално. Например, когато нощем вземаме люлеещите се от пролетния вятър клони за пристъпващ нападател.
А съществува и още един често случващ се феномен - т.нар. парейдолия. Това са възприятия, които възникват вследствие на грешно интерпретиране и грешно впечатление.
Най-известният пример за парейдолия е лицето на Марс
в областта Кидония, което е заснето за пръв път от космическия апарат „Викинг 1“ през 1976 г. И макар че тази снимка става причина за множество спорове сред научните и паранормалните среди, съществуват и по-изненадващи примери. Хиляди хора по света например твърдят, че Исус Христос и Дева Мария са им се явявали лично. Но не чрез физически въплъщения, а под формата на онази препечена филийка например или пък в полуразтопена свещ, шамфъстък, рентгенова снимка, замръзнала висулка. Ако и вие имате свой собствен Христос в свещника или разполагате с усмихната микровълнова печка и плачещ тостер, значи всеки ден преживявате парейдолия. Но не се стряскайте, в повечето случаи тя просто е признак на развито въображение и рядко – на болестно състояние.
Трябва да бъдете внимателни все пак -
както всяка друга човешка слабост, така и прекаленото въображение може да бъде атакувано. Става дума за рекламния пазар. Известно е например, че по-голямата част от почитателите на автомобилите предпочитат по-мъжествено изглеждащи коли. Така комбинацията от леко издължени фарове и здрава броня могат да създадат илюзията за неукротим звяр, препускащ по пътищата, което привлича повече клиенти и съответно води до повече продажби и приходи. А забелязали ли сте, че на повечето реклами стрелките на часовниците са на 10 ч. и 10 мин.? Така наподобяват усмихнато лице. Как да не те спечели?
Много компании за бърза закуска използват същия подход, сервирайки ни усмихнати салати и плезещи се сандвичи. И понеже живеем забързан, труден и студен живот, ще се връщаме отново и отново в същата закусвалня само защото картофките в хамбургера са извити като в усмивка.
Въпреки многото информация все още не можем да отговорим категорично на въпроса защо хората имат склонност да виждат несъществуващи в дадените момент и пространство неща. Може би в крайна сметка човек просто вижда онова, което има нужда да види.
Последвайте ни
0 Коментара: