Доньо Донев казваше, че обича народа. И тази обич струи от филмите и карикатурите му. Създаде персонажи, любими на няколко поколения. И намери начин и в най-трудните години на ограничения на свободата на словото да показва и кривиците на системата, и слабостите на държавните велможи, и креативността на съвременните Андрешковци.

Доньо се шегуваше със слабостите на другите, осмиваше недомислиците в държавата, но и за собствената си персона разказваше с невероятно чувство за хумор. За всяко интервю се готвеше старателно, обръщаше историите с хастара навън, за да звучат все по-забавно. Какъв по-ярък пример за това от саморъчно написаната от хумориста „автобиография“? Със сигурност ще ви е любопитно да прочетете това своеобразно резюме на един живот в търсене на собствено място под слънцето.

Доньо Донев – България. Зодия Рак

„Зодията, която има най-много разновидности – прав рак, крив рак, черен рак, бял рак, рак отшелник, омар и ако отвориш енциклопедията, можеш да откриеш още. Съдбата в кой ли вид щеше да ме хвърли? В онези хубави младежки години мечтата ми беше да стана моряк. Представяте ли си – морета, емоции, екзотика, ужаси и какво ли не.

Случайността, а може би и дарбата, ме „хвърлиха“ в Художествената академия – София. Щастливата случайност пък бе попадането ми при професор Илия Бешков. Той имаше практиката да наказва, като те кара допълнително да рисуваш.

Винаги с усмивка си спомням подобни наказания

Бях палав, непослушен, свирех на акордеон, а това отнемаше много от времето ми за рисуване. Професорът веднъж ме извика и ми каза: „Тази седмица те освобождавам от лекции, ще рисуваш животните в зоологическата градина“.

Така и стана. Ха при клетката на лъва, а той крачи насам-натам. При маймуните заставам, и те – ту нагоре, ту надолу. Сърните само подтичват. Обикалям из цялата градина, за да търся някой да ми позира. Спирам при патиците. Рисувам една, тя се завърта, плувайки, но виждам в същата поза, в която рисувам първата, друга патица. Така мина ден, два, три в рисуването на патиците.

В деня, определен от професора да му покажа рисунките, поставям пред него папката със скиците. Той поглежда първата рисунка – патица, взема втората рисунка – патица, третата също е патица. Бяха около стотина. „Абе, момче, в тази зоологическа градина други животни няма ли?!“ – ме пита той. „Има“! – отговарям аз. – Но непрекъснато мърдат!“. Всичко свърши с много смях.“

Момчето с акордеона

В началото на следването в Академията Доньо е неизменно с акордеона. Събота и неделя свири по сватби, а в понеделник отива в Академията пак с инструмента. Свири на циганчетата - модели на студентите, а те въртят кючеци. Един ден проф. Бешков взема нещата в свои ръце: „Момче, решавай! Или акордеонът, или четката!“. Доньо на мига зарязва акордеона и започва да се занимава по-сериозно с рисуване. И е благодарен на Илия Бешков за това, че го изправя пред тежкия избор.

„Професорът беше голям художник. Един от нашите най-добри карикатуристи с великолепно чувство за хумор, изобретателен и остроумен. Ето един човек за подражание! Но съдбата след завършването на Академията ме „хвърли“ в Студията за анимационни филми. Чакаха ме 40 години египетски труд. Карикатурата и анимационният филм като че ли бяха за мен.

Около стотина анимационни филма, които донесоха около 50 международни награди. Само на два международни фестивала съм присъствал на награждаването. Обикновено други присъстваха на форумите, а аз, когато някой мой филм отиваше на кинофестивал, се скривах за няколко дни в някоя библиотека, където от албуми и каталози се информирах за държавата и града, където се провеждаше фестивалът.

След това, сякаш се завръщах, разказвах, разказвах, а те ми вярваха. Така опознах достатъчно държави и градове. Хубаво беше и подобно пътешествие, независимо че то е само до библиотеката. Сега съм удовлетворен и само разказвам!“

Главният глупак на републиката,

както го наричаха със симпатия, като майстор на краткия разказ в рисунки, доста е съкратил житието-битието си. Пропуснал е да напише нещо за романтичните си приключения. Добре че в различни интервюта и участия в телевизията се е отпускал да сподели и нещо по-лично.

„Първото влюбване? Това съм го разказвал някъде. Обикновено когато се правеха рождени дни, аз ходех с акордеона. Вече съм в гимназията и всички имаха гаджета. Но тогава нямаше касетофони, затова аз свирех през цялото време. И накрая всеки си хванал гаджето и си тръгва, а аз с акордеона на рамо се прибирам. Това доста ме тормозеше. И ето я случката...

Един път в компанията пристигна едно ново момиче, Теменужка, която ми направи веднага впечатление. И понеже не беше ангажирана с никой, аз започнах да се увъртам около нея. Обаче бях един такъв кльощав, с един такъв нос, с хлътнали бузи, рошава коса - никакъв. И тя въобще не ми обръщаше внимание.

Аз все се бутах да бъда някъде в близост до нея и да й привлека вниманието, но все другите й бяха по-интересни. И решаваме да отидем на плаж. Дойде и тази Теменужка. И щом скочи в басейна, аз по нея. Но тя все по другите се лепеше.

Което доста болезнено го изживявах. Тогава ми хрумна и попитах: Как е Теменужка в мъжки род? И на нея й направи впечатление, че нейното име се коментира. И те започнаха. Единият вика - Теменуг, друг - Теменугър, и аз виждам как изведнъж очите й станаха други, обърна се към мен и вика: Моля ти се, кажи как е! Обаче аз инат. Между другото, голям инат съм. И упорито отказвах.

Тя по едно време дойде до мен и вика: Моля ти се бе, кажи как е теменужка в мъжки род. И аз виждам как очите й стават по-топлички. Даже по едно време си сложи ръката на моето рамо. И сърцето ми си каза: Ето, най-после... И решавам, че вече мога да кажа: Теменужка в мъжки род е теменужник. Смях... И тя си взе багажа, облече се и си отиде. Така приключи първото харесване.“

Като гледа човек карикатурите и филмите на Доньо, като чете интервютата му, остава с впечатлението, че животът му е бил безкраен празник, изпълнен със смях и закачки. А това съвсем не е така. Творецът, който отразяваше в творбите си ежедневието на обикновения човек, водеше също такъв обикновен живот. И понасяше същите несгоди като него. Доньо Донев на три пъти става жертва на улични бабаити.

 Нападат го в гръб в градинката пред църквата „Свети Георги“. Счупена му е челюстта. Няколко милиметра - и ударът е щял да бъде в слепоочието и да го прати на оня свят. Задигат куфарчето, но вътре имало само рисунки и едно книжно левче.

До последно Доньо се тюхка само, че тогава му свили скъп и много ефикасен илач, донесен специално от Турция срещу мъчителната екзема на ръцете. Втори път го пребиват в Градската градина. Накрая го пръскат със спрей и по чудо не ослепява, но доста време едното му око остава затворено. На няколко пъти крадци тарашат апартамента му.

Да пребори трудностите му помага житейското верую:

„Когато водата ти дойде до устата – горе главата“

Творецът, който остави незабравима следа в българската култура, до последно запази своя стремеж към върха. Но си тръгна от този свят огорчен, защото след повече от 40 години разбра с голяма болка, че Глупаците не са негова собственост, а на Киноцентъра.

И тъжната констатация за родната действителност звучи като прощално предупреждение. Дано имаме уши да го чуем и сили, за да променим нещо. „У нас вече нямаме критерии за хубаво и лошо, за добро и зло, за морално и аморално в изкуството.

Принизява се вкусът на хората. Появиха се разни „пиратки“, „тигри“ и т. н. Галериите са пълни с еднодневки, екраните – с екшъни и сапунени неща. По телевизията и радиото кудкудякат фалшиви гласове, наречени „вокални състави“. Широко сме отворили вратата на посредствеността и тя си тече като буйна река. Плодовете от нея ще се събират някоя есен…“

Мариана ПИЩАЛОВА