През пролетта на 1839 г. в Москва умира един знаменит човек с огромна заслуга за родното ни Възраждане. Името му е Грегориус Хуца, но руснаците го наричат Гуца. Сам той се отказва от името Грегориус и приема славянското Юрий, а вместо Гуца сменя фамилното си име на Венелин.
От историята знаем за Юрий Венелин. Чували сме го, но кой е все пак той. Грегорий Хуца е роден в село Тибава, днешна Украйна, но през 1802 г. е било в пределите на Унгария. Младежът се чувствал преди всичко славянин. Баща му бил свещеник от руски произход и от Грегориус също се очаквало да стане духовно лице. Той обаче не искал това. По време на следването си в Лвов сменил името си на Венелин Венелович, за да не могат да му хванат дирите, и после избягал в Москва. Там си сменил и първото име - на Юрий. В Москва украинският поданик на унгарското кралство се чувствал славянин и се сприятелил с някои български поданици на турския султан, т.е. емигранти. Общото между тях бил славянският им корен. Венелин, който започнал да учи медицина, в свободното си време се интересувал от история, а 

българската история му била особено любопитна, защото самите наши емигранти не знаели кой знае колко за нея

Преди да навърши 30 г., Венелин станал любител изследовател на славянството. Писал трудове, в които изтъквал достойнствата на славяните и специално на българите. Борил се с теорията за скандинавския корен на русите, тя била много силна по онова време. Ден и нощ писал. Между написаното имало и доста неточности. Венелин бил историк дилетант и понеже не се ровел много в изворите, често съчинявал. Наричал хуните синове на Русия, Атила според него бил славянски цар, франкската династия на Меровингите също станала изведнъж от славяни, Словения била наречена Адриатическа Украйна и ред други такива спорни исторически факти, които му докарали слава на не особено внимателен изследовател в научните среди. 

През 1830-1831 г. Венелин решил да дойде по българските земи и да пише за нас. По онова време нашенци се държали грубо и темерутски с него, но го приели. Командирован в България от Руската академия в Санкт Петербург, той посещава Варна, Каварна, Силистра, записва стари народни песни и умотворения, запознава се с особеностите на българския език, изследва фолклора и етнографията ни. Съдбата го среща с един от водачите на българската емиграция в Одеса - Васил Априлов. И 

тъкмо Венелин убеждава Априлов да събира и съхранява песенния български фолклор 

Още докато е в Кишинев, се свързва с българските преселници там, проучва езика им, интересува се от българския фолклор и етнография. През 1829 г. Юрий Венелин издава своя труд, който някои смятат за положено начало на съвременната българска фолклористика и етнография - “Древните и съвременни българи в тяхното политическо, народностно, историческо и религиозно отношение спрямо русите”. Книгата му печели популярност и почитание в Русия, идва и в българските земи. Тя прави силно впечатление на зараждащата се по онова време българска интелигенция.
Приносът му за нашето Възраждане са историографските му опити в проучването на българската история, опитът му да опише духовния живот и политическата действителност на тогавашните българи, време, за което дотогава малко или почти нищо не се е знаело. Венелин просто обичал славяните и 

съставил първата история на граматиката на нашия език

и още щял да напише, ако не бе умрял от изтощение внезапно на 37 г.

Така Грегориус Хуца не успял да завърши делото на живота си и да стане уважаван историк. Но българските емигранти открили в негово лице верен приятел. Книгата му “Критически изследвания за българската история” е публикувана посмъртно с помощта на българското емигрантство през 1849 г. в Москва по инициатива на Спиридон Палаузов, с парични средства на живеещия в Русия по това време български търговец Иван Денкоглу. Книгата е издадена и в Земун, Сърбия, през 1853 г. в български превод на калоферския учител Ботьо Петков, баща на Христо Ботев. Появата на тази книга играе голяма роля в развитието на българската историография в средата на 19 век. В нея Венелин описва възгледите си за произхода и миналото на българите. Според него русите в началото на IV век падат под влиянието на готите и са освободени от волжаните, т.е. от българите. Намира повод да се обърне към русите и да им напомни с укор за историческите им задължения спрямо българите с думите: 

От ръцете на българите ние сме получили кръщението, 

те са ни научили да четем и пишем, 

на техния език ние сме писали почти до времето на Ломоносова - люлката на българите е неразривно свързана с люлката на руския народ!

И затова книгите, които написва Юрий Венелин, се посрещат с голям ентусиазъм от просветените българи, с някои от които той лично се познавал. Според него българите са свещен народ, от който произлизат важни духовни блага за Русия - дали сме им християнството, дали сме им и славянската азбука.

Юрий Венелин умира в Москва през 1839 г. Погребан е в Даниловия манастир до гроба на Гогол. На 22 май 1988 г. там е поставена паметна плоча с барелеф на Юрий Венелин с надпис на български: “Ю. Венелин 22 април 1802 - 26 март 1839. От признателна България”. Красноречива оценка за стореното от него правят жителите на Габрово. На 1 януари 1885 г. е отслужена тържествена панихида в памет на народните будители Юрий Венелин, Васил Априлов и Никола Палаузов. В летописната книга на смесената гимназия “Васил Априлов” се споменава за галерия от портрети на създателите на Априловската гимназия през 1929-1930 г., сред тях и този на Юрий Венелин. През 1961 г. Градският народен съвет в Габрово решава да постави на подходящи места паметници на Чардафон, Ран Босилек, Райчо Каролев и на Юрий Венелин. За паметника на Венелин през 1968 г. са отпуснати средства. Този паметник и днес е изправен в центъра на Габрово. В близост до паметника, в Националния музей на образованието, са съхранени оригинални екземпляри на неговите трудове. Жителите и на други български градове почитат паметта на Юрий Венелин, като назовават улици на негово име. Такива има в Габрово, в София, Бургас, Русе, Силистра и във Варна. Когато посещава този град, варненци са в особено тежко положение, но му оказват гостоприемство и му помагат да събере материали за изследвания и да напише своите книги. А той държи да бъде настанен в българско семейство, за да научи по-добре езика ни и да запише от своите домакини текстовете на редица български народни песни.

Дона ЛЕКОВА