Преди време гостувах на мои приятели в родопското село Бойково - Петър и Теменужка. С тях бяхме съседи в столичния комплекс “Младост” 2, после те решиха да гледат кози и заживяха в къща, останала от дядото на Нуша в Родопа планина. Стегнаха я и я направиха за чудо и приказ.

Та от тях разбрах, че някога в този край имало 5 легендарни туристически пътеки. Уви, до днес останала само една - жива и лесно достъпна. Тя била между селата Бойково и Дедово, което се намира само на 21 км от Пловдив. Стана ми любопитно кой ли е този заслужил старец, на когото е кръстено селото, и реших да се разровя в историята.

Дядовото село възникнало в средата на 17-и век край вековен бук и извиращ под него живителен ручей “Свети дух”, 

дал името по-късно и на параклис с аязмо. А корените на населението се разпростират 2-3 хиляди години назад във времето, когато тракийското племе беси обитавало Родопите. Та името на родопското село се свързва с първосъздателя му - старейшината на една многочислена българска фамилия, наричан от всички Дядото. Според някои изследователи Дедево произлиза от думата “дедец”. Така богомилите наричали своя старейшина. Популярното и до днес име на селото - Дедево, е било променено на Дедово - с държавен указ през 1966 г.

В началото на 20-и век в Дедево живеели 1000 човека в 500 къщи. Според преброяването през 2022 г. в селото и в прилежащите 10 вилни зони има 814 къщи и вили. За съжаление, само 61 са жителите с постоянен адрес на Дедово/Дедево, а с временен са 21.

Историята разказва, че по време на Априлското въстание местните жители се изтеглят в горите извън селото. Голяма част от Дедово е опожарена. 

Селото се споменава неколкократно в “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов

През 1837 г. в Дедово е създадено първото килийно училище в Родопската яка. През 1884-та в двора на църквата е иззидана една стая за школото. Към 1850-а първият ученик на покойния даскал Ристю Самоковеца - Димо Аргиров, след обучение в Пловдив, превръща килийното училище във взаимно училище (1885 г.).

В началото на март 1876 г. в Дедово пристига Захари Стоянов. В училището 20-ина съзаклятници произнасят “Заклевам се” пред свещеника Иван Тунев и целуват Евангелието и револвера. Братът на даскал Димо - Григор Аргиров (Дядо Горчо), съпровождал Захари Стоянов в обиколката му из родопските села за подготовката на Априлското въстание. То избухнало в Дедово на 25 април, едновременно с Бойково и Сотир (Храбрино).

През 1917-а в селото е открито читалище - по инициатива на Димитър Даскалов - по онова време учител. Назовано е “Даскал Димо”. А през 1921 г. се създава първата в Южна България кооперация “Защита”. 

Първата родопска комуна също е създадена в Дедово, когато местните комунисти печелят изборите през март 1922 г. Георги Николов Гогов е избран за първи кмет. Дедово се включва и в антифашистката съпротива 1923 - 1944 г. Димитър Даскалов е водач на дедевския отряд от 35 човека, участвал в Септемврийското въстание 1923 г. На 22 февруари 1925 г. той е разстрелян на една пловдивска улица - след няколко ареста, без съд и присъда.

Църквата на с. Дедово, “Св. Атанасий”, и някогашното училище в двора й, отдавна разрушено, са построени през 19-и век на земя, дарена от дядо Купчо - Илия Тахчиев. Църквата е един от четирите най-стари храмове в Пловдивската епархия, сочат данните на Светия синод. Тя е построена през 1838 г. През 90-те години на м.в. църковни предмети и част от иконите са откраднати. През 2000 г. Божият храм е възстановен със средства и помощи от добри християни, църковни настоятели, духовни лица и жители на Дедово.

В селото има и два действащи параклиса - над стогодишният “Свети Дух” с аязмо и гробищният параклис “Света Петка”.

А въздухът в района е един от най-чистите не само в България, а и на Балканския полуостров и Европа

В съботата преди Неделя Месопустна се провежда традиционният събор с кукери. Празникът започва с карнавал и звън на чанове, преминава през обща трапеза и приключва с буен огън, около който се извива общоселското хоро.

Духовден - така в Дедово наричат големия християнски празник Свети Дух. Той се отбелязва на 51-вия ден след Възкресение Христово. След тържествената служба с водосвет в едноименния параклис под Стария бук се освещава и раздава курбан за добродетелност и здраве.

Традиционният сбор е продължител на провелата се през 1950 г. “Дедовска вечер”. От тогава до сега всяка първа събота на август, общоселският събор в Дедово, е ден за празнични сбирки на наследниците на старите родове, на приятели и гости.

Дяволският мост в Дядово

Преданията, легендите, устните и писмените преразкази, литературните съчинения, както и немалкото публикации в медиите за Дедово са живи до днес благодарение на архивите, а и на краеведите Ангел Вълчев и Никола Неделчев. 

Както се казва обаче, апетитът идва с яденето. И понеже съм любознателен човек и вероятно професионално обременен, се замислих - нима само един дядо е достоен да стане кръстник. Оказа се, че не са много селата, пък и не са оставили зад себе си толкова богата история като Дедово. И все пак открих още едно, за което да ви разкажа. Уви, то е сред многото запустели селища у нас.

Имало едно време, там някъде из скътаните планински гънки на Родопите, красиво селце. Наричали го Дядовци. В къщите му с основи от камък кипял живот, а от комините над покривите с каменни плочи наместо керемиди се издигал пушек. Само няколко десетилетия по-късно Дядовци вече е напълно обезлюдено. Хората си отишли и оставили след себе си само празнотата и тъжните спомени за съществуването му.

Допреди 40-50 години това чудно красиво родопско селце било изпълнено с живот 

Тук живеели около 400 души. Имало над 60 обитавани къщи, начално училище, кметство, месджид, детска градина, читалищен салон, в който се провеждали младежки забави и се прожектирали филми, хранителен магазин. Селото било електрифицирано и водоснабдено. Тютюнопроизводството и животновъдството били основният поминък на населението. Районът се славел с вкусните си череши, ябълки, круши, жълти сливи, дюли. Местните хора били добри майстори - зидари, шивачи, бръснари, обущари. В селото имало и изявени търговци на хранителни и промишлени стоки. В недалечното минало такива били бай Алятдин и бай Юсеин, които имали магазини в центъра на Ардино. 

Къщите в Дядовци, които са изградени от камък, имат своя специфична архитектура. Накацали по склоновете на Родопа планина, те се отличават една от друга със собствения си стил. 

Все още в близост до селото са запазени т. нар. “варници”, в които местните хора добивали вар от естествените мраморни кариери. Жителите на Дядовци с катъри разнасяли и продавали вар, за да изкарат прехраната на семействата си. Много от административните сгради в Ардино и в Смолянско са построени с тази вар.

През 60-те години на миналия век жителите на Дядовци започват да мигрират в Ардино, Айтос, Асеновград и други населени места във вътрешността на страната. “Дълги години красивата природна среда мотивира местното население да се бори за своето оцеляване и да се отнася с любов и уважение към родния си край. През годините на тоталитарния режим много семейства от Дядовци започнаха да се изселват в Турция или да мигрират в различни градове на страната, за да търсят препитание

Първото голямо преселване от селото в южната ни съседка е през 1950-51 г. Значително следващо изселване става през периода 1968-1978 г.”, спомня си преди години Хасансабри Исмаилов Ахмедов, бивш председател на Изпълнителния комитет на Градския общински народен съвет - Ардино (1966-1974) и зам.-председател от 1974 до 1979 г.

А има ли села, които носят името на баба? Има и още как, дори са много повече от дядовите села.

Едва ли има човек, който да не е чувал за село Баба Тонка. Ако не за него, то поне за прословутата му кръстница. То се намира в община Попово, област Търговище. Разположено е в източната част Дунавската хълмиста равнина.

Ще сгрешите, ако мислите, че това е родното място на Тонка Обретенова, посветила безкористно целия си живот на родината, макар и в повечето случаи това да й е носило страдания. Спорно е къде точно е родена тя - в Русе или в село Червен, както и кога се е случило - през 1812 или 1814 г. Истината е, че селото е кръстено на нея през 1934 г., когато правителството с министерска заповед заменя старите турскоезични имена с български. Тогава е преименувано на името на революционерката Баба Тонка.

Дотогава се казвало Каравеллер, по името на основателя му Кара Вели, живял там най-вероятно през 30-те години на 16-и век. Според предание, най-ранното поселение се намирало в местността “Торсуна”, но жителите му поради незнайни причини били принудени да го изместят.

Преди Освобождението населението на селото било турско. През 60-те години на 19-и век в него са заселени черкези и татари. 

Единственият българин, който живеел тогава в селото, се казвал Цвятко и бил сапунджия

След Освобождението турското население напуснало постепенно селото, продавайки и имотите си, и заминало за Турция. Първите нови заселници българи - балканджии, дошли тук през1879 г., били дядо Стоян Топала от село Тантури, Еленско, и дядо Койо от Щурските колиби, Еленско. След тях дошли и дядо Гено и Стоян Велев от колиби Продановци, Еленско. Масовото заселване на селото станало през 1884 г. отново от Еленския балкан. През 30-те години тук се заселват и няколко семейства от кюстендилските села Ваксево, Трекляно и Габрешевци, както и от село Мусул, Босилеградско. След 1944 г. се заселили и три семейства от Кърджалийско. Така през 1886 г. селото става чисто българско, с население от балканджии, прехранващо се от земеделие и по-малко от животновъдство.

Махала Баба Стана

Днес повечето от жителите на селото са в напреднала пенсионна възраст

Земите му от 2007 г. се обработват от частни арендатори. Единственият поминък, чрез който населението преживява, е събирането на билки, гъби и дребно животновъдство.

Чистият въздух, полупланинското местоположение, спокойствието и липсата на каквато и да е промишленост правят селото много подходящо за почивка сред природата.

Друга легендарна старица дала името си на селище Баба Стана

Това е историческо село в България, присъединено към с. Орешак. Махалата днес е популярна туристическа дестинация заради архитектурата на къщите във възрожденски стил. В нея има около 60 къщи, няколко хотела и механи. 

Селото носи името си от легенда за вдовицата Стана, която през XVI-XVII век, по време на османската власт, бяга в района над село Орешак и се заселва в планината с дванайсетте си деца. 

В началото на XX век населението достига 600 души. От 8 септември 2012 г. село Баба Стана е присъединено към Орешак.

Любопитна е и историята на село Бабово

Легендата разказва, че то се заражда от намиращ се на пътя хан, който бил собственост на една баба - много добра домакиня и готвачка. С годините започват да се заселват хора около хана и от там идва името на селото - Бабово.

То се намира в Северна България, в община Сливо поле, област Русе, само на 2 км от брега на Дунав. За щастие, е разположено на високо плато, което го защитава от пролетното пълноводие на реката.

В землището на селото в природен парк “Калимок-Бръшлен” е разкрита антична гробница, която се състои от четири последователно свързани помещения - преддверие, дромос (коридор), второ преддверие и гробна камера. В северната страна е разположен входът на гробницата, който днес е запечатан, а тя е ограбена още в древността. Счита се за една от най-големите в днешните български земи, като вероятно е принадлежала на някой виден гражданин от тракийски произход и членовете на неговото семейство. По откритите находки след ограбването се предполага, че гробницата е използвана до IV век след Христа. 

Селото е обновено през 50-те години на миналия век по време на индустриализацията на страната. Тогава населението било над хиляда души, но постепенно намалява. Интересът към това място се възражда заради спокойствието и красивата природа. През 2006 г. са предприети ремонтни работи с цел подобряване на инфраструктурата на селото. По това време започва и проект по възстановяване на блатата наоколо. Мястото е обявено за природен парк “Калимок”. В защитената зона може да се открие блатно кокиче, което е в Червената книга на растителните видове. Преди години се е забелязвал и елен лопатар, който също е рядък вид, но няма скорошни сведения за появите му в областта.

В Бабинци не живеят само възрастни

Едно от най-красивите села в Ловешка област се намира в планински район над Тетевен, на около 1000 м надморска височина. Разположено е на едно от най-хубавите места в Предбалкана на Стара планина. Заобиколено е от върховете Трескавец, Острич, Червен и Висок. Местността е карстова и затова в района има много пещери и скални образувания. 

Селото е описано още в турските регистри от XIV век като Бабовяне. Впоследствие възникват легенди, че името Бабинци идва от това, че в един момент населението е било предимно от бабички, нещо, което не е вярно. Селото днес не е голямо, но хората са сърдечни и гостоприемни. Както казва кметът Сергей Манев: “Въпрос на култура и на добро възпитание”. Според него за това допринася и фактът, че в селото няма човек без завършено образование. Жителите са предимно млади хора, които се препитават със земеделие и животновъдство.

Войнишкият паметник в с. Баба Тонка

На новодошлите тук прави впечатление открояващата се сграда на началното училище. Боядисана е в искрящо бяло, а в неголемия двор се вижда добре поддържана градинка. Местните казват, че все още има ученици, но с известна тъга добавят, че не се знае докога.

За траките, римляните, павликяните и богомилите, живели в района на село Бабинци, свидетелстват немалко артефакти, изнамерени от иманяри и археолози, част от които се намират и в музея на Тетевен. 

През ХII век в района се заселват богомили, придошли от Тракия. Оттук през XIV в. те заселили местността “Палтен”, която е между Кирчево и Тетевен. Заселниците били малка група от хора, които изградили махалата Бабовяне, регистрирана през 1483 г. и в османските регистри като част от село Градежниче. Там през 1479 г., пак според османски архивен документ, според К. Гозлер, живеели общо 11 домакинства. През годините 1545 и 1579 в махала Бабинци - част от село Градежница, не са регистрирани местни жители. След ХVII в. започнало заселването им, като заселниците били предимно от с. Галата, където живеят предимно помаци.

След Руско-турската война махала Бабинци е опразнена, като земите й били заграбени от жителите на Тетевен и махалата от градежченска станала тетевенска. През периода от 1880 до 1960 г. Бабинци отново се превърнало в махала, като по-голямата част от жителите се заселили от Глогово. През 1980 г. Бабинци придобива статут на самостоятелно село.

Името на с. Бабек няма нищо общо с арабския корен “бабек...”, 

много разпространен например в Азербайджан. Легендата разказва, че преди векове основателка на селото е една баба, дошла по тези места с порасналите си синове и дала името на селото. 

Село Бабек се намира в подножието на Сърнена Средна гора. Граничи на север със с. Свежен, на изток - с. Розовец, на юг - със с. Зелениково, на запад - с. Златосел.

Населението му е с източноправославна религия. За жалост, в него днес са останали само възрастни хора. 

Едва ли съм била изчерпателна, но за мен беше любопитно да проследя откъде идват имената на тези села. Надявам се и на вас да ви е било интересно.

Валентина ИВАНОВА