Последното десетилетие българският театър се превърна в нещо като “гара разпределителна” - все повече пътници поемат към небесната сцена и все по-малко остават побелелите изпращачи на перона. И всеки се оглежда и си мисли “Кой е следващият”. То май не останаха много...
Познаваме и обичаме всички “пътници”, липсват ни и ни се иска по-често да си спомняме за тях. Комикът Васил Попов е един от тях.
Присъствието му на сцената и в живота не беше от шумните, а от онези, които остават с поглед, с тишина, с човечност. Актьор, когото колегите помнят не само с безупречния му професионализъм, но и с тънкото му чувство за хумор, с грижата към другите, с дълбоката му вярност към сцената и хората около нея. Без суета. Без театралничене извън театъра. А с една тиха елегантност, която трудно се учи - или я имаш, или не.
Васил Попов е роден на 11 юли 1934 г. в София. Баща му е мълчалив и трудолюбив човек. А майка му - кротка, тиха, топла жена, за която той по-късно ще казва, че “помни с очите”. От малък иска да стане актьор. По-късно, заедно с приятеля си Димитър Манчев, се записват в детската театрална школа в профсъюзния дом “Георги Димитров” към Министерството на транспорта.
Миризмата на лепило, с което ни лепяха мустаците или брадите, още от ученическите години ме плени, казва актьорът през 2008 г.
Семейството му не е богато, но живее с чувство за ред, морал и мярка - качества, които ще се окажат устойчиви в характера му. Детството му не е леко, но е наситено с наблюдение - на хората, на тишината, на времето. Още в ранна възраст се отличава с вниманието, с което слуша. Това ще стане негова тиха сила - на сцената и извън нея.
След като завършва гимназия, заедно с Димитър Манчев решават да се пробват за актьори. Най-старият жив по онова време артист, Иван Попов, се опитва да ги подготви за изпитите, но резултатите са разочароващи. Но много често всяко зло е за добро. Вторият опит е повече от успешен - Васил попада в един клас с бъдещите “повелители” на сцената Константин Коцев, Николай Бинев и Домна Ганева
А ръководител на кандидатите за слава е проф. Кръстю Мирски - авторитет и вдъхновител за поколения актьори, една от големите фигури в театралното образование тогава. Още в студентските си години Васил Попов впечатлява със своята сдържаност, дисциплина и способността си да “изпълни сцената, без да вика”. Не се натрапва, но постепенно започва да изпъква с нещо много трудно обяснимо - с присъствие, което не може да се прескочи.
След завършването е изпратен по разпределение в Сливенския театър, където отново “попада на хора” - арт семейството Иван Кондов и Росица Данаилова. От там се прехвърля във Видин, където работи за малко по покана на Хачо Бояджиев
След това и двамата се местят в София - Васил Попов в Сатирата през 1960 г., а режисьорът - в БНТ. Години по-късно Хачо ще вземе Попов в култовата си телевизионна комедия “Криворазбраната цивилизация”, която от десетилетия не спира да се върти на екрана и отдавна е класика.
Васил Попов ще е част от трупата на Сатиричния театър повече от 40 г. и ще изиграе десетки роли - някои култови, други не толкова, но винаги дълбоки и изработени с мярка. Неговата сила е в премерения жест, в паузата, в тишината между думите.
Съдбата е благосклонна към актьора - в Сатирата се събира със стария боен другар Димитър Манчев и с новото попълнение в групата им Хиндо Касимов.
Междувременно е започнал най-дългият “спектакъл” в живота на Васил Попов - любовната му история с неговата Беба. Когато се запознават, той вече е завършил, а тя е в 10-и клас. След години актьорът с умиление се връща към началото. “Няколко хлапетии се бяхме кръстили “Бохемите”. И не признавахме момичетата, само спорта. Изведнъж обаче Беба се появи в живота ми. Озовахме се в една компания и на един пикник на Панчарево се влюбихме - танци бяха, игри. Почнах да я посрещам, да я изпращам от училище. Но чак след три години я целунах за първи път. Не даваше с пръст да я докосна.
Чак като се оженихме, ми позволи нещо повече, 6 години - “в манастира”!
После мен ме разпределиха в Сливенския театър. И там започнах да събирам пари за сватба. Сиромашия голяма. Имах една кутия от обувки под масата и всяка вечер, като се прибера, слагах я по стотинки, я левчета. И за един сезон събрах. През 1959 г. се оженихме.”
Васил и Беба са една от най-известните двойки в софийската бохема от 70-те и 80-те години. Не просто известен актьор от Сатирата и от естрадата, а прославен в арт средите кулинар и невероятен певец, Васил Попов е истинска легенда. Заедно с приятелите му и негови колеги Димитър Манчев и Хиндо Касимов и съпругите им интелектуалки това е славна компания.
Всички твърдят, че Васил се отнася с жена си като с графиня - той пазарува, той готви. И така, до най-черния ден в живота му, когато неговата Беба губи битката с рака.
Колеги разказват, че Васил Попов никога не повишавал тон
Дори когато имало напрежение, го овладявал с няколко тихи думи и поглед, който казвал повече от всяка реплика. Бил е от онези хора, около които ти се иска да стоиш, защото се чувстваш малко по-спокоен. А в свободното си време обичал простите неща - разходки, книги, музика. Не обичал светски събития, избягвал интервюта и телевизионни участия. Казвал, че човек трябва “да оставя работа зад себе си, не следа от обувките си в лъскаво фоайе”.
Освен в театъра и киното, Васил Попов придобива голяма популярност от участието си в много телевизионни програми. До последно се случва побелели набори да подвикват след него “Чичо Пандишпан, чичо Пандишпан” - любим образ от “Магазинчето за приказки”.
Макар и човек на мярката, Васил Попов владее отлично и онзи жанр, в който лесно се преминава границата към пошлото - естрадната сатира, телевизионните скечове, радиотеатърът. И именно в това е силата му - той винаги запазва достойнството на образа, дори когато текстът предразполага към преиграване или евтин ефект. Винаги търси човешкото зад смешката. Хората го обожават не само заради гласа и присъствието, а и заради онази негова способност да бъде смешен, но никога гротесков.
Незабравими са изпълненията на звездния дует Васил Попов - Хиндо Касимов. Двамата са не само партньори на сцената, но и много добри приятели. И когато Хиндо си отива без време, Попов зарязва т.нар. в онези времена “халтура”. В творческата биография на Васил Попов са вписани над 150 театрални роли
Участвал е във филми, сред които “Краят на една ваканция”, “Демонът на Империята”, “Момчето си отива”, “Буна”, “Опасен чар”. А през 2012 г. изпълнява ролята на бай Милчо в сериала “Столичани в повече” - за него това е нещо като връщане към живота.
Животът на актьора се дели на две - с Беба и след Беба. Сам, прикован на легло, комикът дори се опитва да посегне на живота си. Неуспешно, слава Богу. “Примирих се, че животът те изправя пред трудности, които трябва да приемеш, за да продължиш”, споделя в интервю за в. “Труд” Васил Попов. Ако нещо ми тежи, това наистина е самотата. Тя е едно от най-трудните изпитания, които ни изпраща съдбата.
Самотата и старостта са трудни за преодоляване, но иначе какво можем да направим?
През последните години от живота си Васил Попов не се оплаква, не търси внимание. Остава верен на себе си - деликатен, наблюдаващ, пълен с онова мъдро спокойствие, което идва само при хора, които не се съревновават със света.
Любимият комик напуска този свят през 2015 г. Той беше от малкото хора, при които личността не отстъпваше на таланта - а може би дори го превъзхождаше. Остави след себе си спомена за човешка доброта, коректност и една особена светлина, която остава дълго, дълго след като и последният прожектор угасне.
Васил Попов каза:♦ Пенсионерството у нас е несретно, бедно и нещастно. ♦ Управляващите също имат баби, дядовци, бащи, майки и знаят колко са пенсиите им. Никога няма да ги стигнем американците и европейците. ♦ Изглежда, че нещо в нас самите куца. Явно на Господ ръката му е мръднала, когато ни е правил. ♦ Политик стана мръсна дума, ама и те си я заслужават. |
Подготви Мариана ДОБРЕВА
