В най-западните пазви на стария Балкан се гушат още живи малки селца. Едно от друго ги отделят особените възвишения, които хората тук наричат “глами”.

Всички те си приличат като близнаци. Северните им склонове са прегърнати от пищна зеленина на горите, а южните - голи, каменисти и сухи, с оскъдни храсти по чукарите.

Някога освен старите селски пътища селцата имали помежду си много пътеки през тези възвишения. За добро и зло! Сега тези селца кретаха едва, едва с по десетина, двадесет семейства. 

Хората се топяха, селцата също

Все още цивилизацията и урбанизацията не можеха да изтръгнат тези хора, готови на всичко и дълбоко сраснали със земята си. Запустелите къщи и дворове бяха много повече от обитаемите. Някои от тях само през летните месеци.

Но ето че един пролетен ден към планината предпазливо пъплеше странен за тукашните места автомобил. Личеше, че идва отдалеч и е пътувал дълго.

Минавайки през селцата с все по-занемарени дворове, мъжът се смълчаваше, докато жената се радваше на зелената горска прегръдка, щедро избуяла между селцата. А селото им беше високо в планината, току под извисилия снежните си вежди връх.

Вече се мръкваше, когато смутени спряха пред една била бяла някога, а сега посивяла и оронена къща. Двукатна, тя се издигаше над бухналите отдавна неподрязвани клони на овошките в двора.

Малката портичка беше открехната, а пътеката до прага на къщата обрасла с трева. На прага ги очакваше усмихнат старец с живи добродушни очи. Посрещна ги с тукашните позабравени думи:

Айде, за “Добродошлицу” за здраве - поздрави той и им подаде малко павурче с негова ракия. - Ще ви заведа у нас. Там да преспите, пък утре “нов ден - нов късмет”. А сега вуйна ви Нада чака с баницата вкъщи.

След малко тримата крачеха към другия край на селото. Иван се усмихваше, припомнил си от миналото една от тайните на торлаците: топла баница и студена ракия за начало.

Когато на другата сутрин пътниците застанаха пред къщата, разбраха какво ги очаква. Тук човешка ръка не беше пипала повече от десетилетие. Но нали това е техният дом.

В години на странствания и лишения той ги зовеше в дългите зимни нощи. Чуждата земя за тях си остана чужда. А тук всичко си е твое, родно. Дори и планината, извила над селото заснежения си връх, и поточето, бълбукащо наблизо. 

И започнаха една работа, почти денонощна. Спечеленото влагаха в къщата и тя се преобразяваше. Нямаха умора ден след ден в лоното на тая красота, свобода и чистия планински въздух, който опияняваше. 

Иван и Мария бяха пенсионери, но работеха сърцато

А тая пролет в съседния двор дойдоха в старите си гнезда двойка дългоклюнести щъркели. Мария много им се зарадва.

Тя вече имаше много цветя в двора, зеленчукови лехи и даже две козички. Сърцата на тези хора преливаха от обич и спокойствие.

Когато дойдоха, тук навсякъде се търкаляха вретена, кошници, трикраки столчета и какво ли още не. Но всяка стара вещ послужи за нещо красиво.

Дори старите фотографии по стените сякаш се събудиха за живот. Всичко наоколо засия. В един ъгъл на къщата, къде ли не го местеха сетне, бе захлупено старо дървено корито със странна резба. 

Преди много години майката на Иван му казвала, че този странен подарък тя получила от дядото на Иван - нейния свекър. Най-напред го ползвали за месене на хляб. Някога семействата сами си приготвяли хляба в дома. Като се появили хлебарниците, станало вещ за пране и къпане на бебетата.

Дошла в дома пералнята и децата пораснали. Пак станало ненужно.

Катурнали го на двора като поилка на птиците. Сега Мария го превърнала в цветарник. Засадила невенчета, но един ден градушка ги унищожила.

Тогава Мария погледнала щъркелите и извикала: "Иване, ще направя гнездо за новите птици!".

Постлала в коритото сено и клончета, а между тях лавандула и заръчала на Иван да постави това гнездо на покрива. Минали дни, месеци.

Един горещ следобед се задала буря. А буря в планината не е шега работа. Започва със замах отведнъж. Гърми, святка, трещи и носи дъжд.

Руква като стена, пълни дворове, влече камъни и пясък по нанадолнището. Понякога за миг унищожава селския труд. И спира също отведнъж.

Стояли двамата, Мария и Иван, гледали смълчани бурята навън, когато с гръм и трясък от покрива паднало нещо тежко. Най-после дъждът спрял.

Какво било учудването им, когато отворили вратата и погледнали навън. На прага лежало разцепено на две старото дървено корито и от него се посипали шепа златни стари монети.

Дядото на Иван, стар търговец в ония времена, неслучайно дарил на снаха си това скрито имане в невзрачното дървено корито.

А съдбата щедро го изсипала на прага на снахата - внучка. Какво ли не прави с нас съдбата!?

И какво ли не могат да намерят внуци в старата дядова къща... Моите няма да намерят имане, но ще намерят много, ама много истории. И те все за добри хора. В тях е бъдещето!

Ангелина ЙОТОВА, Видин

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук