Една поетеса сподели наскоро, че внукът й я попитал: “Бабо, какво е война?”. Тя изумена си дала сметка в този миг, че сама не знае какво е война. Ние, които сме вече най-старото поколение в държавата ни, не знаем какво е война. 

Какъв късмет за 4 поколения след 1944 г., че не познаваме войната. Че животът ни е минал щастливо именно защото не познаваме войната. Каквото сме чули от родителите си, само това знаем. Как да не си дадеш сметка за този голям късмет?!

- Питам журналистката Ели Юрукова, която дълги години беше военен кореспондент на “Свободна Европа” и на Би Би Си през Юговойната 1991-2003 г., какво е да си военен кореспондент? 

- Не искам да си спомням какво е да си военен кореспондент. Това е агония, постоянни морални дилеми, къде е истината за войната, дали не съм сгрешила нещо?! В бивша Югославия това беше преброяване на убитите и ранените, постоянни скандални обяснения на политиците, изкривяване на истината, риторика, национализъм. А цялата отговорност оставаше на мен, дали съм намерила точните думи за едно безумие, в което загиваха хора и се решаваше съдбата на Балканите

Помня най-трагичния и тежък репортаж. Пристигнахме в един град-призрак, Вуковар. Вцепених се. Не помня как, но се свързах по невероятен начин с Българската национална телевизия, Нели Терзиева водеше предаването. Гласът й трепереше, когато задаваше въпросите си. А аз стоях вцепенена до една от поголовно разрушените къщи, на въже още се вееше прането с детски пелени, надупчени от куршуми. Това никога няма да се изтрие от паметта ми. 

Бях виждала цветущия Вуковар. Нямаше и следа от хубавия град. Вуковар беше минирано поле. Само главната улица бе разминирана. Движехме се с танк. Постоянно ни казваха да не се отклоняваме. Трупове на животни бяха навсякъде по пътя. Вуковар беше сринат със земята.

Трябваше да отидем до един полуоцелял ресторант да говорим със сръбски генерали. Нямаше прозорци, а найлони. Там ядохме заедно с генерали войнишки боб и пихме уиски. Това имаше. Отвсякъде се чуваше тътенът на оръжията. Дано никой да не изпита тази мъка и безпомощност сред оглушалото време! Мога само да кажа:

Няма добра война, това го знаят преживелите

В началото на войната хората се надяваха, че всичко ще свърши за 2-3 месеца. Беше извикан от Щатите Милан Панич, богат индустриалец със сръбски произход. Като стана министър-председател, се смяташе, че ще бъде добра совалка и ще се стигне до споразумение. Докато Панич бе на власт, имаше някаква надежда... Но оставането на Милошевич за президент на Сърбия не бе адмирирано.

Панич беше много разочарован, защото след половин година не можа да постигне мисията, с която бе пристигнал. Ние, журналистите, покрай него ходихме и в Щатите, и в Китай. Панич ни показа вилата си, частния си самолет, беше осъществил за себе си американската мечта. Милошевич, като разбра, че няма да се постигне споразумение, накара Панич да си даде оставката. И войната навлезе в своето всекидневие.

И при сърбите се прояви по същия начин Виетнамският синдром, както при американските войници - затваряне, депресия, психичните травми, не могат да се излекуват. Хората днес не искат да си спомнят войната. Спомнят си я само тези, дето са се напечелили, и звучи много отблъскващо, когато чуеш някой търговец от войната да казва какви пари е напечелил

Хората избягват да разговарят с тях. Да не говорим за болестите и колко хора умряха от рак заради бомбите с обеднен уран. 

Помня онзи страшен ден, когато бях на пресконференция на Ричард Холбрук, специалният американски пратеник за преговорите. Той излезе от кабинета на Милошевич и ние се хвърлихме към него. Всички питаха ще има ли военна интервенция. А той поспря и само каза: Нека Бог е с вас. Това беше в 2 следобед. В 8 почнаха бомбите. 

Като военен кореспондент имах проблеми с полицията. Бяха ми отнели акредитацията, но аз продължих да предавам, понеже истината трябваше да се чуе. Намеси се и Холбрук да постави въпроса за моята акредитация пред Милошевич, а той махнал с ръка: “Нека работи”.

- В някакъв момент не ви ли се искаше да се откажете?

- Не ми е минавало и през ум да се откажа. Казвах си: Какво може да ми се случи повече?! Край мен всеки ден умираха хора. Човек в такива моменти придобива една особена смелост. Осъзнава, че изпълнява дълга си. Имах голяма свобода като кореспондент на “Свободна Европа”. Не съм имала цензура нито ден. Днес дори в социалните мрежи могат да ти премахнат мнението. 

Когато станах кореспондент и на Би Би Си, първото, което научих, бе: сбъркаш ли, пътник си. Тяхната информация трябва да е сто пъти проверена. Направиш ли гаф, нямаш шанс.

- Как върви животът днес в Белград?

- Тук хората след война се оправиха по-бързо, отколкото българите в мирно време. Няма такава немотия като при сънародниците ни. Сърбите са по-дейни, по-непукисти. И категорично по-жизнерадостни. Ние, българите, сме все притеснени. Все песимисти. Ако българинът казва: “това няма да се оправи”, сърбинът ще каже: “ще се оправи, как няма да се оправи!”.

- Как ще коментирате общуването между сърби и българи като комшии?

- Когато хората са поотделно, когато пътуват из Сърбия, седят в кафаните, разговарят помежду си, всичко е хубаво, весело. Разбират се. Но когато се намеси политиката да насъсква хората, става лошо, това всички го знаят

Двама наши професори - Огнянов и Беловеждов, като пишат за взаимоотношенията ни, смятат, че не би трябвало да има нищо по-естествено от приятелство между сърби и българи. 

Езиковата бариера бързо изчезва, развеселяваме се от общи думи с различни нюанси..., но за съжаление историята ни е натоварена с тежки конфликти. И трябва да имаме търпение да дочакаме онзи хубав, но далечен ден, когато ще заживеем като добри съседи.

Самата аз още не съм разбрала доколко сме приятели и доколко не сме. Живея и работя в Белград повече години, отколкото съм живяла в България. Но още не мога да разбера ние обичаме ли сърбите, те обичат ли ни нас?

Днес обаче целият свят е наежен, границите, наместо да изчезват, стават все по-затворени. Политиците - все по-разногласни. 

Срещам обаче и утописти, които се надяват, че в близко време светът ще се отърве от егото на политиците и друг вид хора ще управляват държавите. За мен това е наивно. Светът ще продължи да бъде непредвидим, а в дадени моменти и опасен. Не сме дорасли още до лелеяната мечта за един свят без войни и бедност. Има го обаче в книгите и най-вече в поезията. Ако не бяха книгите и поезията на големите писатели, не знам как бих издържала сблъсъка с жестокостите на войната. 

Щрихи към биографията

По времето на Юговойната журналистката Ели Юрукова предаваше по три пъти дневно новини и репортажи от бивша Югославия, от Белград, Босна, Хърватия и Косово. Има над хиляда и двеста кореспонденции, статии и анализи за нашата преса оттам. Била е очи в очи с бежанската вълна, с хуманитарната катастрофа на границата Косово - Македония. След войната е била директор на Европейския център на ООН за мир и развитие в Косово. Днес е политически консултант с репутация на един от най-добрите познавачи на процесите в региона на Балканите.

Савка ЧОЛАКОВА

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук