Иконописецът Йордан Опиц мина през деветте кръга на Ада и в преносния, и в буквалния смисъл, но оцеля. Точно преди 10 години, на фаталния 5 февруари 2007-а, той простреля с газов пистолет при самозащита 25-годишния Мариян Янчев, за когото впоследствие се оказа, че има богато криминално минало. Не изстрелът обаче е причина за смъртта на момчето, сигурен днес е не само Опиц. В крайна сметка след петгодишни дела творецът бе осъден, излежа три години в затвора, шест месеца бе под домашен арест – без да се чувства престъпник нито за ден. Защото не е! Йордан Опиц е иконописец, не убиец! Талантът му е свързан с рисуване, а иконите му го прославят по целия свят, не само в родната България.
- Данчо, минаха цели 10 години от деня, който буквално преобърна живота ти! Една стрелба, след която и до днес ти виждаш редица метаморфози – и в съдебен, и в държавен, и в приятелски, а и в човешки план…
- Действително е така... нали помниш песента на ФСБ „Пак ще се срещнем след 10 години” – ами ето, срещнахме се. И да, животът ми се промени коренно. Стрелката се завъртя на 180 градуса, но да ти призная – не се чувствам вече пълноценен гражданин на тази държава. Точно преди 50 години дадох клетва за вярност – през ’67-а на кея в Созопол се заклехме. Не съм изневерил на държавата! И като погледнеш реално – това деяние, което съм извършил – някои хора казват, че е противозаконно. За тях – да, за мен – не! Аз съм спазвал законите на държавата, а тях никой, никой не ги спазва! Самите съдии отричат член 12 и 12а от Наказателния кодекс – законът за неизбежна самоотбрана?!

- Как така действащ член от Наказателния кодекс не се взима предвид, след като той може да бъде от решаващо значение?!
- Ами… ето така. Преди повече от 20 години, когато Еди Минасян гръмна един айдук, от БСП казаха – дотук, няма вече да ползваме този закон! Той продължава да съществува, просто никой не го използва.

На 27 октомври 1997 г. шефът на фирма „Интерфорум” Еди Минасян застрелва Явор Илиев, опитал да открадне мерцедеса му. Когато паркирал колата пред дома си и отварял дворната врата, Минасян бил ударен силно в гърба и видял човек с пистолет да бяга от двора му, а друг се качил в мерцедеса и го подкарал. След първия изстрел във въздуха бизнесменът открил стрелба по колата, обадил се в 4-о РПУ, по-късно намерил возилото на 300 м по пътя със застреляния в него Илиев, пише в обвинителния акт. Минасян е съден по обвинение за убийство в състояние на афект, като делото е прекратено заради действието на 3 отменени по-късно поправки в Наказателния кодекс за неизбежната отбрана - бел. ред.

Но хайде да се върнем назад – когато бяха делата по моя случай. Мой противник бе Марин Марковски – оказа се гениален адвокат. Беше против използването на член 12 в моя случай, но една седмица след влизането ми в затвора написа на цяла страница за столичен ежедневник статия, озаглавена „Опиц можеше да бъде оправдан!”. Вътре подробно описва именно този член 12 и 12а. Затова казвам, че е гениален – защото

умее да 
манипулира - но 
не подсъдимите, 
а директно 
съдебните 
състави! 

А те, след като са колеги – гарван гарвану око не вади! Кой е Йордан Опиц? А, един дъртак – хайде в пандиза! Преди две седмици пък съвсем случайно в трамвая срещнах дознателя – откъдето всъщност тръгна всичко. Пълен нещастник в моите очи! В момента, в който си срещнахме погледите, той слезе. Започна да му трепери брадичката… Не, бе, няма да те ударя! Няма да те наплюя дори! За мен този човек е пълен нещастник! Селянин, който е влязъл още като непълнолетен в Академията на МВР със заповед на министър Георги Петканов, Бог да го прости. И завършил отличник! Това е амбициозните селяни да стъпят на жълтите павета! Какво значение има за него кой съм аз?! За него е важно той да расте в йерархията. И така минаха10 години – 5 от тях в дела, 3 – в затвора, 6 месеца домашен арест! Ето, вече съм от две години и нещо навън – работя денонощно, защото, вярвай ми, ще полудея, ако не е работата. Ще полудея! Непрестанно връщам назад лентата, без да искам. Припомням си какво ли не – съдебни дела, детайли, всичко. Да не дава Господ!

- С теб имахме един разговор, проведен непосредствено преди затвора, преди всичките тези години, на които сега правиш ретроспекция. Но тогава ти пушеше цигара от цигара, пиеше литри кафе и бе сринат психически! Сподели ми, че влезеш ли в затвора, ще те изкарат само с краката напред! И какво направи всъщност?! Надделя над себе си! Успя да го направиш въпреки всичко!
- Така беше, да, не го отричам (казва с насълзени очи - бел. ред). Знаеш ли какво е за един човек, който цял живот е работил за благото на тая държава, за доброто на тая държава, 15 години е носил пагон на тая държава, човек, който е спасил артефакти, национални ценности (и не само аз, и моите колеги) на тая държава – в един момент… убиец! Баща ми се обръща в гроба! Като ме вкараха в затвора, веднага ме прие г-жа Василева, която е шеф на всички отряди, зам.-началникът и началникът на затвора. Казаха ми:

“Дръж се, ще 
издържиш!” 
А аз не вярвах!

Но отношението на тия хора към мен беше някак си много човешко. Те разбраха, че всъщност аз не съм Данчо бандита. Изкарах един месец в Централния затвор, после отидох в Казичене, където бях с четири човека в една килия. Всички затворници, началници и надзиратели, които бяха там, се държаха с мен много добре. А когато започнах и работа в параклиса – те видяха, че аз за друго не мисля. Мисля за работата си, защото искам да им оставя нещо. Искам да оставя нещо след себе си. Баща ми, Бог да го прости, казваше така: „Не се занимавай с политика! Политиката е най-голямата курва!”. Не го направих. Не станах и инженер, както той искаше. Но станах художник. Ето – работи и остави нещо след себе си, за да те помнят хората с добро. Не помня да съм направил лошо някому… освен на жена ми, че се ожених за нея.

- Споменаваш на няколко пъти баща си и аз си мисля, че сега, гледайки те Отгоре, той се гордее с теб! Защото ти, дори и докато беше в затвора – приемайки тези обстоятелства като наложени, а не избрани от теб – си изпълнил повелята му – оставил си нещо след себе си!
- Но нали за това сме родени на този свят, а не като циганите или като някои други само да си щракаме с пръсти. Родени сме да работим, не само за себе си, но и за другите около нас – за да може тази държава да просъществува. Ето, погледни сега политиката – толкова изпърдяна работа не съм виждал! Нещо страшно е!

- Преди ситуацията със стрелбата имал ли си предложения да влизаш в политиката – в същата тази политика, която определяш като печална сега?
- Да! Много пъти. Познавах цялото ръководство на БСДП – хора като Петър Дертлиев, Стою Маев, Стефан Радославов, Стефан Златев, които вече не са сред нас. Но и днес никой не ги споменава, а това бяха едни хора, които мислеха за доброто на околните – признавам го, нищо, че не обичам политиката. Остана единствен Данчо Нехризов и сега наскоро чух, че имало и такава партия. Когато ми поръчаха да направя барелефа на Кръстю Пастухов – Данчо донесе от завода на Искър сантиметър и половина бронзова плоча – метър на седемдесет. Направих го, монтирахме го и… мангалите го свиха! В момента пред къщата на Кръстю Пастухов има една плоча – 30х30 метра, някаква там, уж мрамор, издълбан. Никой нищо не прави за паметта на този човек. Да не говорим на тази тема, защото ще стане много грозно… 

- В предварителния ни разговор ми сподели, че си имал неведнъж предложения не само да твориш, но и да живееш извън България…
- Факт, да… ’91-ва година приятел милиардер ми предложи да отида в Швейцария, в Сент Гален, на Боденското езеро. Къща, коли и работа в неговата голяма рекламна агенция! Може би щях да бъде единственият художник, работещ с четка. И сега, като правех в затвора параклиса, тия там цъкаха точно като швейцарски часовници. Не, бе… аз останах в България, не тръгнах, защото вярвах, че тази държава ще се оправи. Демокрация… да, но

демокрацията 
в България 
е зачената 
извънматочно!

А такава заченка плод не дава!

- „Демокрация” май вече стана много замърсена дума у нас…
- Абсолютно да! И много съжалявам за народа, защото него го манипулират жестоко – политолози и всякакви други –лози. Мина Благовещение, но каква блага вест да чуеш. Пускаш телевизора и чуваш

само храчене, 
плюене, псуване, 
мръсотии и 
вадене на 
кирливи ризи!

Някакви богоизбрани… Айде, стига! Избираме 44-ти парламент… но не е септември ’44 година. Те забравиха, че като са слезли от Балкана с цървулите, са заварили интелигенция – но на тях не им трябват такива – нужен им е само лумпен пролетариат! Търпяхме ги толкова години! Учеха ме и мен тия, партизаните – даваха ми тон в живота! После техните деца, а сега и внуците… Не става! Ако има нещо – аз съм повредено торпедо! Имам достатъчно акъл в главата, за да преценя кой какво представлява. Не може по този начин – влизаш в казармата с препоръка от партийния секретар; кандидатстваш за работа с препоръка от партийния секретар; кандидатстваш да учиш висше образование с препоръка от партийния секретар. Е, нашият партиен секретар живееше на ул. „Панайот Волов” 13, кака Евелина, която беше с 8-ми клас образование, баща й милиционер, някъде от Монтанско, а брат й почина в затвора в Бобов дол. А как влизаха във висше учебно заведение дечицата им? По буква „ж”! А ние кандидатстваме по 2, по 3, по 4 години. Ама като не сме партизански чеда. Да не говорим пък за доносниците… Да не говорим за тях!...



- Напомняш ми с тези думи, равнозначни на бръснач, на Краси Райдовски, който също като теб, когато говори, умее да сече с факти!
- О, да, и знаеш ли – преди 10 години аз просто не повярвах на думите на Краси. Като стана тая беля, той ми каза: „Копеле, да знаеш, ще те вкарат в затвора, нарочен си!” А неговите приказки са безценни! Ето! Това е.

- Какво означава нарочен?!
- Ами нарочен… След като излязох от затвора всички – апелативни съдии, приятели, прокурори, висши – такова подредено дело не бяхме виждали. Хубаво! Измих очите на българското правосъдие пред Европейския съюз! Горд съм… Простак на родината! Не знам защо бях нарочен, нямам обяснение. Ровя биографията на баща ми, на майка ми… няма нищо. Но знаеш ли, едно ме е яд на баща ми – че ме научи от малък да обичам държавата България! Казваше така: „Обичай родината, след това майката, след това всичко друго!” Но вече не търся отговор, на мен ми остава много малко. Рисувам икони, мисля за хубавите неща, за другото – майната му! Оправия в тая държава няма – прокиснал боб не се разваля! Толкова е прокиснала държавата, че вече няма какво да се развали!

- В периода, в който трябваше най-много да бъдеш чут, да бъдеш признат, ти се разочарова най-много от медиите, по-конкретно от телевизионните. Това чувство е ярко и досега, нали?
- О, да. Много обиди изтърпях от медиите! Такава простотия не съм и предполагал, че мога да видя. Давам един пример – Надето Обретенова. Прави възстановка за случая – а това са пари – за актьори, за техника, за излъчване, за всичко. Аз го гледах в затвора – ами нямаше нищо общо с това, което е било.

- Не е ли логично ти да подадеш точната хронология на факти за една такава възстановка, бидейки неин главен герой?!
- Логично е, но… Мен никой нищо не ме е питал, а аз го гледах съвсем случайно, даже не знаех, че е правено такова нещо. Каракачанов ме защитава, както и Ангел Джамбазки, и не само... е, да де, но другите не. Всичко се покри. Ами Иван Бакалов – пиян ли беше, какво… наговори такива простотии.

- Какви простотии?
- Че ми било генетично заложено да убивам! Дядо ми по бащина линия е бил главен ветеринарен лекар на Фердинанд – имам негови снимки вкъщи… та оттам може да ми е заложено генетично да убивам, защото дядо ми е правел операции на животни... Това е!...

Дядото на Йордан Опиц е австрийският офицер Целестин Франц фон Опиц, който пристига в България заедно с Цар Фердинанд I и остава да живее и служи в София до края на живота си. Службата му преминава на столичния булевард „Дондуков”, на мястото, на което от десетилетия се помещава филиал на Националната художествена академия. Жени се за българка, с която свиват семейно гнездо в подарената от цар Фердинанд къща на ул. „Чаталджа”. Бащата на Йордан Опиц, Борис, пък е един от първите радиоинженери в България, роден и живял на ул. „Чаталджа”, бел. ред.

Дилов-син пък заяви, че съм бил социопат. Абе, защо не се погледне той?! Ами Рут Колева – като я слушах, си мислех, че сигурно едно врабче има повече акъл в главата. Тогава тя беше в едно предаване на Андрей Слабаков, където каза, че аз съм ненормален, че съм убиец и т.н. Абе, момиченце, подбирай си думите! Измисли си тогава някакви истории, за които не можа да навърже думите по смисъл, да направи дори нормално изречение. Хората й се смеят. И в един момент става с думите: „Аз тръгвам, имам работа, пък някой може и да ме застреля!” Не знам какво да кажа… Питат ме често: „Има ли правосъдие?” О, има, как – затворите са пълни!

- Ако положението в България не се оправи, ще предприемеш драстични мерки! Това ми каза ти, преди да включа диктофона… Но това е едно много тежко решение!
- Да, много е тежко. Казвам ти го с ръка на сърцето – досега не съм правил опити, не съм подавал документи, но аз, като внук на Целестин Франц фон Опиц, който е австрийски поданик, имам право да подам в австрийското посолство молба – и взема ли австрийско гражданство, веднага се махам оттук! И другият ми вариант – Русия! Там един приятел, който е малко по-голям от мен, бивш офицер, няма да казвам от кои служби – ме покани да живея, да работя и да се чувствам добре в кожата си там. Искаше да ми даде всичко. Дори тогава, когато стана белята тук, той реагира – предложи ми да ми изпрати еднопосочен билет. Аз му отказах.

- Защо?
- Защото предпочитам да вляза в затвора и да знам, че не съм виновен, отколкото да избягам и да кажат – ей го, виновен, бяга! Защото съм българин,

клел съм се във 
вярност на тая 
държава, каквото 
и да стане

Но обидата… страхотна е, сърцето ме боли! Жал ми е за целия български народ! Онзи ден щях да счупя телевизора, като се появи Корнелия Нинова! Когато нас ни бяха вдигнали – ’68-а година, най-напред беше Международният младежки фестивал, веднага след него започнаха чешките събития, служих във флота. Вдигнаха ни действителна бойна тревога. Няма да говоря повече. Но като свършиха тези неща, казах на едно събрание, че България не е нужно да се бърка във вътрешните работи на чужди държави. И знаеш ли какво стана? Изключиха ме от Комсомола! Уплашиха ме. Гледам оная вечер лидерката на БСП, която е зачената ’68-а година и родена година по-късно. Изкуствената, злобната й усмивка! Плюенето! Храченето! Вие какво направихте от ’44-та година досега?! Затрихте държавата! Затрихте интелигенцията! Децата ви учат в чужбина благодарение на нас – не забравяйте как влизахте във висши учебни заведения, как завършвахте, как работехте и къде! Не ги е срам! ГЕРБ правят страхотни грешки, но поне показаха, че могат да направят нещо! Къде са най-големите милионери? В БСП! Не ми се говори, защото ще ме застрелят…

- Това време не отмина ли?! Сега се случва друг тип репресия – икономически, психологически обусловена…
- Уви, не е приключило… Внуците им разсъждават по същия начин – така, както са разсъждавали бабите и дядовците им, слезли от Балкана. Не бе, не може овчар, който не може да се подпише, да стане шеф на милиция някъде. Ама е било истина. Не можеш да утрепеш свещеници! Че тая вяра 500 години е запазила българщината – а ти ще го утрепеш! Едно време три пъти ме караха да ставам член на БКП! Не, бе, не мога, не съм дорасъл за вашата партия!

- За финал искам да ти подам една мисъл с продължение – всички тези неща, които описваш, преживяваш отново и отново и излъчваш с цялото си същество, опиши ги в книга, капсулирай изводите от тях за поколенията!
- Аз да пиша… как така. Нали съм прост човек. Не знам… караш ме да се замисля, но дали има наистина смисъл. Нали оставям икони. Но ще помисля над думите ти, обещавам. Знаеш ли, мръсотията и мръсният парцал, с който ме удариха, това няма да ме достигне – защото същите тези съдии, които ме осъдиха, пуснаха много хора на свобода, без да споменавам имена. Това е истината!

Интервю на Анелия ПОПОВА