Паметният „Ноември 1942 г.“, когато настъпва повратната точка във Втората световна война, оживява през очите на съвременниците в мащабното историческо изследване на един от най-изявените шведски историци Петер Енглунд, което вече е в книжарниците в превод от Любомир Гиздов (ИК „Сиела“). 

Сред страниците му Енглунд се доближава до истинското лице на войната и насочва фокуса си към събитията от „Ноември 1942 г.“, но не през призмата на бойните полета, политическите тактики и военните лидери, а през историите на 40 личности от целия свят. 

Оставили богат документален материал за своите преживявания, мисли и чувства в този период, разказите на тези личности изкарват на преден план всички онези детайли, които обикновено може да откриете само в бележка под линия. По този начин пред читателя се разгръща богата плетеница от биографии и съдби, запечатала какво наистина е представлявала войната за отделния индивид. 

Експериментално в подхода си, изследването на Петер Енглунд ни представя своите dramatis personaes – сред тях има както популярни личности като Албер Камю, Василий Гросман, Лидия Гинзбург, Ернст Юнгер, Вера Бритън, така и със съвсем обикновени хора, изправили се срещу немислими предизвикателства. 

Базирана изцяло на често непознати досега лични дневници и спомени, „Ноември 1942 г.“ ни среща с  пехотинци в Сталинград, американски пилоти в Тихия океан, младо момиче в Шанхай, студентка в Париж, домакиня от Лонг Айлънд, китайски корабокрушенец, затворник в концлагера „Треблинка“, корейска пленница на японците, германски подводничари, създателите на първия атомен реактор в Чикаго, а също и с тези, които снимат един филм, обречен да стане класика: „Казабланка“. 

В тази изключително новаторска и вълнуваща книга шведският учен успява да сведе епохалното събитие до неговия основен компонент – индивидуалното преживяване. А то е от критична важност в месец като  „Ноември 1942 г.“, когато войната рязко сменя посоката си и след него е само въпрос на време силите на Оста да загубят. 

Давайки глас на истинските потърпевши от тази глобална катастрофа, Петер Енглунд има за цел да представи необхватния ѝ ужас в най-големия му мащаб – без да превръща жертвите в историческа формалност или просто част от една обща цифра. 

Впечатляваща по мащаба си и изпълнена с истинско уважение към паметта на всички загинали, тази смела историческа панорама пресъздава с поразителни детайли преживяванията на обикновения човек, изправен срещу необикновени предизвикателства. 

Преводът на тази книга е осъществен с финансовото съдействие на Шведския съвет за култура.

 

Из „Ноември 1942 г.“ от Петер Енглунд

1–8 НОЕМВРИ
ПЛАНОВЕ, ГОЛЕМИ И МАЛКИ

„Противно на всяка логика един и същи човек в един и същи момент може да прояви едновременно съчувствие и бруталност; а самото съчувствие така или иначе не следва никаква логика.“

„Смъртта може да бъде успешно потисната именно защото е невъзможно да бъде преживяна.“

„Седмица по-рано унищожаването на един батальон би отнело половин ден. Сега цели полкове биваха заличени за четиридесет и пет минути.“

Силни ветрове нахлуват от Източнокитайско море и река Хуанпу, минават покрай джонките, параходите и платноходките в пристанището, покрай шумотевицата от хора, животни и превозни средства по широката пристанищна алея, продължават покрай рикши, колички, колоездачи, купища колоездачи, препълнени трамваи, автобуси на дървесен газ и военни камиони, покрай редиците високи, внушителни сгради в западен стил по булевард „Бунд“ – The Million Dollar Mile5, – покрай техните колони, куполи, корнизи, балюстради и кули и покрай неоредяващите тълпи от просяци под тях, минават по „Пудун Пойнт“ и навлизат в тесните улички и ниски къщи на квартал „Хункоу“, немалко от които от пет години насам още са в руини, продължават към „Джабей“, проправят си път през стените и множеството назъбени дървени покриви на стария град, над празната писта за конни надбягвания с десететажната ѝ кула и тихите, изоставени трибуни, нататък към международната част от града, поемат по правите улици и оградените с дървета пътища („Гордън Роуд“, „Бъблинг Уел Роуд“, „Авеню Фош“, „Авеню Жофър“, „Авеню Петен“ и т.н.) и техните човешки навалици, покрай храмове и катедрали, болници и гимназии, универсални магазини и театри, пътни блокади и бариери от бодлива тел, кафенета, барове и бардаци, нагоре през паркове, в които дърветата лъсват все по-черни и голи, докато хладните пориви помитат оцветените в топли багри листа, и накрая изчезват на изток към река Усун, към околните селскостопански райони с техните малки градове, села и оризови полета, към далечните Дзянсу, Анхуей и Хънан. В Шанхай е късна есен.

Под сивите есенни небеса в южната част на френската концесия откриваме момиче на име Урсула Бломберг. Тъкмо е навършила дванайсет години и живее с родителите си на първия етаж на къща с ограда до малкия площад „Плас дьо фльор“, току до „Рю дьо Кауфман“. Семейството са бежанци от Германия и наемат стая с кухня от една рускиня. На горния етаж живеят още няколко бежанци, от Лайпциг, а в една стая, която гледа към двора, живеят двама мъже от Берлин, но те рядко са си вкъщи.

Момичето и родителите ѝ се смятат за късметлии: районът е безопасен, улицата е спокойна, стаята е светла и прос-торна, а кухнята чиста и оборудвана с два котлона и леден шкаф. Имат дори достъп до баня, облицована със сини плочки, където могат да си вземат гореща вана само срещу няколко медни монети. (Това е далеч по-добре от бежанските центрове в „Хункоу“, където много от хората, пристигнали със същия кораб като тях, продължават да живеят сред воня, хаос и мръсотия, нагъчкани и свити зад окачени завеси върху грубия бетонен под.)

Като милиони други семейството следи хода на войната върху няколко карти. Техните са откъснати от вестници, залепени върху парче бял памучен плат и окачени в антрето. Урсула е направила малки, разноцветни хартиени флагове, закрепени за карфици, с които отбелязват настъплението или отстъплението на различните държави – червено за Великобритания, синьо за САЩ, зелено за Нидерландия, жълто за Япония и така нататък. (В мемоара, който ще напише много години по-късно, не споменава кой цвят е отреден на Германия, така че нека да предположим: черно?)

През последната година флаговете не спират да се местят, а новините са devastating, съкрушителни, както пише тя в дневника си. (Отново и отново използва именно това прилагателно, за да опише ефекта, които оказват върху нея разказите за случващото се.) Налага ѝ се да търси острови, които не е знаела, че съществуват, и имена на места, чието произношение не ѝ е известно. Корехидор. Рабаул. Кокода. Алам Халфа. Майкоп. Сталин-град. Гуа-дал-канал. Зелените флагове вече са изчезнали.

Линиите, оформени от малките дупки по картите, показват как завладените от Оста територии неспирно се разрастват. Бежанците обсъждат дали Австралия няма да е следващата нападната държава. Три групички флагове са особено плашещи: тази в Северна Африка, която сочи на изток към Египет, тази в Кавказ, която сочи надолу към Иран и благосклонния към силите на Оста Ирак[1], както и тази в Бирма, която сочи на запад към Индия. Ако успехите на Оста продължат, тези флагове в даден момент ще се слеят. Къде ли? В Афганистан? Западна Индия?[2]

„Страхувахме се. Възможно ли беше една нищо и никаква страна като Япония, заедно с Германия и надутото ѝ его […] да спечелят вой-на срещу целия свят? Включително Америка?“

Изгледите не са добри. За Урсула животът в чуждия Шанхай е „съновидно преживяване“. Живеят в потискаща изолация, откъснати от света, сякаш се намират на тъмната страна на луната, и знаят само каквото им съобщават старателно цензурираните вестници и японското радио, така че преобладават слуховете. Ето защо дълго време са успявали да намерят утеха в мисълта, че ужасяващите новини са пропагандни: просто преувеличения и дезинформация. Но приятел на приятел има скрито радио и понякога, през стената от пращене, пукане и изкривени, виещи звуци, успява да улови новини от Би Би Си. „Вече не ставаше дума само за слухове, много от съкрушителните новини от войната бяха верни и бъдещето тегнеше над всички ни.“[3]

*

Влагата е навсякъде. Панталоните и палтото му са също толкова мокри, колкото и хлябът му, и също толкова заплашени от мухлясване. На всяка крачка ботушите му затъват в лепкавия кален изкоп, през който той и останалите вървят, поклащайки се „като въжеиграчи“. Името му е Вили Петер Реезе и той разказва:

Окопите бяха заблатени и често се наводняваха. В импровизираните бункери с примитивни амбразури течеше вода, а конете се строполяваха по пътищата. Един кон беше по-ценен от един войник, но приемахме съдбата си, живеехме в спомени и мечтаехме да се приберем у дома. Не след дълго наново свикнахме със ситуацията, сякаш от миналогодишния дъждовен сезон насам нищо не се беше променило.

Реезе живее с останалите от групата си в разширена землянка, с част от палатка вместо врата и под пропускащ покрив от дървени греди и пръст. Топлят се с чугунена печка и получават храна от полевата кухня, скрита далеч в едно дере, до която разносвачите трябва да тичат под прикритието на падащия мрак.

Нямат възможност да се мият, а Реезе дори не може да смени подгизналите си чорапи и ботуши. Слънчевите проблясъци неизменно биват последвани от поредния порой. Гористият пейзаж става все по-пуст, гол и мокър, а цветовете му избледняват до приглушен акварел. По меките стени се стича дъждовна вода. Високата трева се е превила, сякаш в очакване на слана и сняг.

Денем Реезе и останалите копаят в напоения с вода окоп и почис-тват личните си оръжия или мунициите, или някоя от картечниците, или противотанковото оръдие, което трябва да обслужват. Нощем Реезе стои на пост за около час, после почива около три. Това е основното му занимание. Стои на пост, „капнал, премръзнал, жадуващ, безсилен“.

Нощите са накъсани и липсата на сън добавя още един слой към безчувствеността, която вцепенява тялото и душата му. Неща, които допреди година са го плашели до смърт, днес не му правят впечатление. Вместо това го е обзело блажено равнодушие. Реезе не знае дали състоянието произтича от „фатализъм или уповаване в Бог“. Опаснос-тите за живота са ежедневие. Смъртта също.

Вили Петер Реезе е на 21 години, редник в 95-а пехотна дивизия, 279-и полк, 14-а рота от немската армия. Той е слаб и носи очила без рамка, което подсилва и без това леко плахия му вид. (Освен това много чете или пък пише, а тъй като и двете занимания изискват светлина, това често води до оплаквания от другарите му, които настояват да изгаси лампата, за да могат да спят.

Случва се да чете или пише на светлина от цигара.) Каската и униформата му оставят впечатлението, че са може би твърде големи за тънкото му тяло. Вили все още има младежко акне. Погледът му обаче е твърд и бдителен, значително по-зрял от лицето му.

На триста метра оттам, от другата страна на широка долина, сред смърчове и голи храсталаци отвъд плетеница от бодлива тел, се мяркат съветските линии. Мястото се нарича Табаково, на името на разрушеното село малко зад тях, от което не е останало много, освен покрити със сажди и увенчани с комини купчини дървения, както и градини с измръзнали, увехнали зеленчуци.

[1] Предната година в Ирак е извършен националистичен преврат, вдъхновен от нацизма и получил пряка военна подкрепа от Италия и Германия. (Извършени са дори кланета над еврейското население в Багдад.) Британските сили обаче, след кратка война, чийто изход в никакъв случай не е сигурен, успяват да възстановят стария пробритански режим.

[2] По това време съществува уговорка между Япония и Германия да си поделят Азия и Съветския съюз, като за граница да послужи 70-ия меридиан. Германците дори имат военен план, Fall Orient, според който именно след победите в Египет и Кавказ и подсигуряването на петролните ресурси в Близкия изток ще продължат на изток и ще се срещнат с японската армия в Афганистан.

[3] Ако човек има достъп единствено до контролирани медии, лесно може да стигне до зак-лючението, че Япония се радва на голяма подкрепа в Азия.

В началото на годината Тайланд е сключил съюз с Япония, в Китай има две сравнително големи марионетни държави, Манджоугуо – която към този момент съществува от десет години, и Мънгугуо, във Филипините и Бирма са на път да се образуват и други марионетни държави, а индийското движение за независимост е по-силно от всякога.

(По това време както бирмански, така и индийски войски се сражават на страната на Япония, за да спечелят независимост от британците.) Освен това във всички окупирани страни има опортюнисти, готови да си сътрудничат с наглед непобедимата империя.