Лъчезар Еленков на 83: Не мрем ние, социалистическите старци, за ужас на коронавируса

Носител на ордените “Стара планина” I ст., “Кирил и Методий” I ст., “Маяковски” и на званието “Народен деятел на културата” - нищо, че е забравено, казва поетът, за мен си съществува. 

- Ваша е знаменитата фраза: Не мрем ние, социалистическите старци, за ужас на НОИ” - и днес ли важи?

- Да, днес мога да добавя: Не мрем ние, социалистическите старци, за ужас на коронавируса. Живяхме в спокойствие, храната беше вкусна, естествена все още.

- Имате ли щастливи дни през това извънредно положение, което изтърпяваме?

- Колкото и да е чудно, имам! Един от тези дни е 10 април. На този ден пред 41 г., в 1979-а, в Космоса излетя първият български космонавт Георги Иванов на “Союз -33”, пилотиран от Николай Рукавишников. Подготвеният предварително за събитието вестник “Народна младеж” публикува над заглавието си първото изречение от мое стихотворение, посветено на голямото събитие. “България до СССР лети”. Въпреки вируса аз съм един щастлив човек в този априлски ден, а слънцето се усмихва и България е с цялата си светлина в душата ми. И тъй като всичко това преди толкова години е станало извън атмосферата, никакъв вирус не е в състояние да стигне там и да помрачи и днешната ми радост. 

- За един писател сигурно сега е отлично време за писане?

- Аз мога да се изолирам винаги, когато пиша. Писателството е самотно занимание. Цикълът на вируса ще се окаже един много ползотворен период за мен. Завърших поемата си “Писмо до Дориан”.

- А кой е Дориан?

- Дориан е вече на пет месеца и е син на моята внучка Александра Еленкова и нейния съпруг холандеца Роел Оутц, когото аз често поздравявам с модифицираното “Здравей, ОРЕЛЕ!” Дориан е моят правнук, на когото разказвам в поемата си за България, за Космоса, живота ни, прераждането. Има я и Холандия с нейните лалета и с Рембранд. Има я нашата Розова долина, има го Левски. А ако Дориан трябва да се защити от злото, ще му се яви “Нощната стража” на Рембранд, за да го пази. Като порасне, ще може да я прочете, а мен може и да ме няма, но поемата ще му разкаже всичко за втората му родина. 


- Къде се запознаха внучката ви и зет ви? 

- Зет ми работи в България и двамата се срещат по време на работа, като преводачи. 

- Какво от вашето минало и днес остава със своята категоричност?

- От нищо, което съм написал, не се отказвам. Времето на вируса ме кара често да мисля, че след няколко епохи сигурно ще се появя прероден в Москва и ще работя като художник до Рубльов. Шест години съм учил в Русия и още няколко години съм бил пълномощен министър там като директор на нашия Културен център. Руската интелигенция е несравнима, няма равна в света.

Никога няма да се променят за мен и двете понятия - държава и родина. Сега държавата е мащеха. А по време на соца държава и родина бяха едно цяло. Имаше грижа за човека, каквато сега няма. Хората са оставени сами на себе си.

Днес тъгувам за Международните писателски срещи, които засягат и днешния проблем - мирът. С настъплението и страховете на световния капитал натискът върху хората нараства, не оставят хората да поживеят спокойно. Хората искат малко - да живеят спокойно и да могат да си плащат сметките, да си гледат семействата. В момента става точно обратното. Международните писателски срещи имаха обръщение за един достоен човешки живот. И оттам, от липсата на един достоен човешки живот идва драмата

Колко бомби, взривове, смърт се изсипаха върху бедната ни Земя!!! Върху нейното автентично поле, създадено за хората да сеят и орат, да живеят в съгласие и радост, което се е превърнало в поле за експерименти и всички те са срещу обикновения човек. Не е нормално един процент от хората на Земята да се взимат за единствено ценни, управляващи и разпореждащи се с човечеството. Един процент иска хората да са послушна тълпа, да нямат глас, свобода, мислене. Впрегнали са цялата технология и умове, за да осъществят пъклени неща. А е казано в Библията - всички се раждаме равни. Те ни затвориха сега - целият свят, обикновените хора. Ние да не знаем какво правят с нас. Човекът е хвърлен на лъвовете. 

Не съм пророк, но усещам тази драма вече години наред. Няма да излязат сметките им на този един процент. Няма да покорят хората, да ги направят болтчета. Може би ще настъпи друга ера в човечеството, която ще реши социалния проблем. Днес виждам наоколо голяма тъга. Дори по това, че навсякъде хората са облечени в черно, в тъмни дрехи. Един тъжен народ е днешният ни народ. Тъжен български народ


Човекът е предопределен да пази Планетата. А не други да я “пазят” за своите интереси, цели и богатства. Няма да има световно господство. Няма да го позволят хората. Те днес са по-умни отпреди. Може да не стане бързо и веднага, но няма да излязат сметките на единия процент от човечеството, колкото и пари да имат. Днешните управляващи не обичат човека. Тях могат да ги купят, а надолу какво е, не интересува тези, които им диктуват. Опасявам се, че скоро ще настъпи глад. Това ще повлече нататък други събития...

- Какво друго успяхте да осъществите в писателската си дейност?

- Направих три книги, готови са, но няма кой да ги издаде. 
“Птицата удариха в сърцето” е написана за 110-годишнината на Вапцаров, велик поет. Обича човека. Нищо че постоянно някой се пробва да пише срещу Вапцаров. Идиоти. Няма как да го отрекат, светът го е признал, защото е хуманист и брани човека.

“Талантът, наречен Родина” е за български писатели и творци от различни времена, хора, възвеличили Родината ни.
“Другата духовна вселена” - това е книгата ми за Русия, руската интелигенция, руския народ.
Що се отнася до стиховете ми, новите са в книга, наречена “Амфора като метафора, 2020”.
Важното е, че съм ги написал. Пък когато излязат, тогава.

И което е най-важно, сърцето ми остана честно!

Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55"/