Световноизвестният писател и драматург Ерик-Еманюел Шмит идва у нас специално за 70-годишния юбилей на Мариус Донкин. Директорът на Народния театър “Иван Вазов” ще изиграе на Голяма сцена хитовия си моноспектакъл “Господин Ибрахим и цветята на Корана” навръх рождения си ден на 13 февруари. Самият автор - Ерик-Еманюел Шмит, ще се качи на сцената заедно с Донкин, за да изиграят заедно един от най-забележителните моменти от спектакъла.
Спектакълът, режисиран от преподавателя по актьорско майсторство в НАТФИЗ проф. Снежина Танковска, има редица престижни награди от родни и международни форуми, а билетите за него свършват с месеци напред. Той се играе на Сцена “Апостол Карамитев” вече 16 години.

“Господин Ибрахим и цветята на Корана” е незабравим разказ от първо лице на еврейското момче Моисей за страданието и просветлението и за най-важните уроци за живота и смъртта, които научаваме, когато най-малко очакваме.

“Дълго търсих текст, който да ми отговори на въпроса защо живеем лошо в този свят и да мога чрез него да го кажа на хората. 

Минах през всички притчи в Библията, като синтезирани послания 



После през много пиеси на известни драматурзи, които не успяха да задоволят изискванията и представата ми за такъв текст. След десет години блъскане Господ ме дари с произведението на един от любимите ми съвременни автори - ,,Господин Ибрахим и цветята на Корана” от Ерик-Еманюел Шмит.

Мисля, че именно синтезираните, прекарани през искрената емоция и основани на истинска човешка история послания в пиесата, са причините това представление вече толкова години да пълни театралната зала и мои приятели и близки да остават без билети. За голямо мое съжаление днес темите в този текст стават все по-актуални. Като че ли човечеството не помъдрява през годините”, казва самият Мариус Донкин за спектакъла.

Роден е на 13 февруари 1950 г. във Варна. Завършва ВИТИЗ през 1971 г. Работил е в ДТ в Пловдив, Театър “София”. Сред театралните му роли са: Орфей в “Садал и Орфей” от Иван Радоев, Ромео в “Ромео и Жулиета” от Шекспир, Куцар в “Албена” от Йордан Йовков, Леонт в “Зимна приказка” от Шекспир, Бобеков в “Да отвориш рана” от Боян Папазов.

От 1979 г. е в трупата на Народния театър “Иван Вазов”, където е изиграл десетки роли. Носител е на много наши и международни награди.

Нашата професия е кауза, вярва той. И личният пример е от значение - иначе как ще ти вярват или ще ти подражават. Всеки момент трябва да си на ниво - каквото и да се случва в живота ти. Ти си надарен и отличен от Създателя - той те е избрал, затова не можеш да отстъпваш. Дарованието е дадено, за да го даваш.

Няма случайности. Нито кой ти е таткото, нито коя ти е майката - те също вдъхват възможността да възпитаваш у себе си възпитаемите неща: физика, глас, дисциплина, организация. Онова, другото - което или го има, или го няма - ти се дава от Него. 

Татко искаше да бъда друг, и майка искаше да бъда друг. Той - да го наследя като свещеник. Тя - да стана лекар, това беше идеалът й. Но нито един от двамата не ме спря, когато стана ясно, че ще кандидатствам в Академията. 



Баща ми беше свещеник и той естествено че искаше и аз да стана като него. Нормално, но за негово съжаление нито един от двамата му синове не го последва.

Моят брат е музикант, цигулар, а аз още десетгодишен поех може би несъзнателно към театъра. Много активно се включих в драмсъстава на училището. Но като син на свещеник съм вярващ, дано това е било някаква утеха за баща ми, Бог да го прости. Ходех от съвсем малък на църква, едно богослужение за мен обаче беше театрален спектакъл, така съм го възприемал. Създава се тържествена мистична обстановка. 

Свещеникът облича специална одежда, подготвя се предварително за своята проповед, всичко това много аподобява театър

А като ме приеха в Театралната академия в София, баща ми ме изпрати при дядо Йосиф, тогавашният варненски владика, да ме благослови. А той ми каза: няма да те питам защо с този глас не стана свещеник, а ще ти кажа, че просто църквата те научи на театър. В най-добрия смисъл.

Бях категоричен. Още от 5-и клас. В 9-и клас дебютирах на сцената на варненския театър - момче с колело в “Майка земя”. Венета Славчева, изключителна актриса, играеше главната роля, а постановката беше на Любен Гройс. Вероятно тя ме беше препоръчала, защото в продължение на 2 години ми беше ръководител на драмсъстава в Пионерския дом.

Първото ми излизане беше голямо преживяване - коленете ми омекнаха, краката ми се подгънаха.
Щастлив си, когато потъваш в мечтата си. Връщането в действителността обаче е ужасна плесница. А от теб зависи как и до колко публиката ще прекрачи в драматургията. Най-важното - и ти, и зрителите сте разбрали, че животът може да бъде и по-добър. Само трябва да открием пътя.

Причината, заради която не живеем толкова прекрасно, колкото бихме могли, винаги е една и съща - лошотията. И трябва да бъде изкоренена, за да властва добротията. Понякога лошотията е убийствена - накърнява, обижда, обезсилва, обезсърчава. Въпреки че все по-често хората се отместват от пътя, за да минат другите, все по-често си казват “Благодаря” и “Извинявайте”.

Човек не бива да се поддава на личните си страсти под изключително ужасяващата енергия на егото. Особено драматично е, когато започне да подчинява хора и институции. Никой няма право. Така, както няма право да съди. А е толкова благо и красиво, когато направиш добро - чувстваш се прекрасно. Изключително състояние на духа. Само трябва за малко да спреш и да погледнеш пред себе си.

Мариус Донкин е щастлив, че има подкрепата на двете любими жени - дъщерята и приятелката си. Благодарен им е, че го изтърпяват, защото не всички моменти в живота на артиста са красиви. Те успяват да го издържат и да му помагат в такива периоди.