Моята приятелка Стела Петрова бе удивителна жена. Пълна с идеи, повечето от които според мен са чиста загуба на енергия, но добре че тя само споделяше, не ме питаше. Защото успяваше да ги осъществи до една. Напоследък обаче започнах много да се притеснявам за нея.

Правила го е и друг път. Животът й не е лесен, но с лекия си жизнерадостен характер тя балансира нещата и отстоява важното. Когато бяхме по-млади и й се случеше болка или неприятност, изплакваше се пред мен, след това ставаше, измиваше лицето си и след пет минути беше в състояние да хукне да спасява някого, да се смее, да изслушва чужди болки и дори да му дава съвети.

Промяната започна от година, веднага щом навърши 60-те. Моята приятелка вече не плаче. Дори когато много я боли. Ако не я познавах, щях да си помисля, че е най-безгрижният човек на земята. Но всъщност сега изживяваше най-проблематичния период от живота си. Последният удар от най-близкия й човек дойде в момента, когато влизаше за операция в болницата. Съпругът й я напусна, събрал се с 18 години по-млада от него жена

Притесних се, но тя стоя миг неподвижно, после стана и влезе в операционната зала все едно нищо не се е случило. Изходът беше окуражаващ.

Започнах да се безпокоя все повече за нея - откакто задържа всичко в себе си, тя много отслабна. През последните месеци все по-видимо. Възхищавах й се на самообладанието, но се боях да не се влоши още повече. Мисля, че тя не искаше да признае пред себе си каквато и да била слабост и страх от болестта, за която научих не от нея, а от лекарите, и също изпаднах в ужас - бяха й открили злокачествен тумор. Как ли не я убеждавах, че не е от желязо и е по-здравословно да дава воля на човешките си реакции 

Да говори много повече с мен, да споделя какво преживява през различните етапи на болестта. Исках винаги да съм до нея в критичните моменти, да мога да я подкрепям и окуражавам, да й давам сили и надежда, че ще преодолее всичко лошо и ще си бъде пак онази същата, лъчезарната, каквато я познавах от години. Но тя съвсем не е глупава и знаеше изхода от болестта си. Така минаха няколко месеца. Веднъж се видяхме за пореден път в нашето квартално кафене. Тя ми спомена, че в следващите дни ще замине за няколко седмици в чужбина, имала работа там. Това бе естествено. Тя и друг път бе отсъствала за седмица, две от града ни. Разбрахме се да се видим след три седмици на същото място по същото време. 

Когато след три седмици нетърпелива се запътих към мястото на нашата уговорена срещна, изведнъж нещо силно прикова вниманието ми. Отсреща на стената ме гледаха усмихнатите очи на моята мила приятелка. Това беше тя, нейната прекрасна усмивка, слънчевото й излъчване! 

Гледаше ме от некролога, залепен на стената

Но защо, как?... Не разбирам!... Значи затова се отдалечи от мен през последните три седмици! Забрани да я търся по телефона или по скайпа. И защо никой от близките й не ми се обади! Некрологът бе от няколко дни... Като размислих, разбрах, че така е искала... По нейния начин - да не ме безпокои. Отиде си, без да се сбогува с мен, сякаш отлагахме срещата ни за друг път, неопределено за кога. Бях смазана от това, което разбрах. Но приех нейното решение. До следващия живот... Надявам се. Когато отново ще се срещнем и ще споделим приятелството ни!

Дора НИКОЛОВА