Бета Наур е псевдоним на авторката Елизабета Джамбазова, която пише както за деца, така и за възрастни хора. Бета идва от Елизабета, а Наур от първите букви на града, в който е живял и творил нейният дядо. Това е Наурская (малко градче, което се намира в Русия). Самата Бета е родена, расте и учи в България. Завършва СУ със специалност педагогика. Дълги години работи като учителка в софийско училище, а сега следва непреклонното си желание да твори.
Творческият път на Бета е изпъстрен с творби за малки и големи. Книгите й за деца съдържат стихове, разкази, приказки и любимите на децата гатанки. За малките палавници Бета е издала книгите “С вълшебните очила на дядо Хети” (първа и втора част), “Шареното котле”, “С файтонче без конче”, “Време не губи - 101 гатанки”, “Познай и оцвети - ти азбуката научи”, “Космически загадки”, ”Криеница” и “Пъструшка”. За възрастни Бета е издала няколко стихосбирки.

Бета Наур е член на СНБП и е единствената българка, която от дълги години е член на клуба на Международните писатели в Брюксел, където има постоянно местожителство.

- Откога живеете в Белгия? Харесва ли ви там? Как живеят пенсионерите? 
- В Белгия, Брюксел, живея от 21 години. Дали ми харесва да живея тук? Често Белгия е наричана “сърцето на Европа”. Причина за това е не само географското й положение, но и множеството европейски и международни институции със седалище Брюксел. Но на мен ми харесва да живея тук не за това, че съм в сърцето на Европа, не само заради красивата гледка, която се открива пред погледа ми, когато минавам през педантично подредените чисти села и градове на страната, не заради това, че е дала на света художници като Паул Рубенс, Ян ван Ейк, Пол Делво или заради великолепната й архитектура, дело на Виктор Орта, който е сред създателите на нов архитектурен стил с голямо влияние през 20 век. Харесва ми да живея не заради това, че мнозина гастрономи смятат белгийската кухня за най-добрата в Европа или заради бирения тръбопровод, който бе открит наскоро. Не е и заради шоколада или вафлените им изделия. Това, което толкова години ме задържа тук, е преди всичко уважението на личността. Зачитането на човешката особа. Убедена съм, че и в други цивилизовани страни има подобно отношение, но аз съм тук. Където и да отидеш - било то в някакво административно учреждение, било то на кино или театър, в магазин или на пазар, при личен лекар или в здравно заведение, към която и институция да се обърнеш, срещаш приветливи лица и отзивчиви хора. Качваш се в автобуса, а шофьорът те поздравява. Влизаш в кварталното или някакво друго кафене на чашка и веднага срещаш лъчезарния поглед на човека зад бара, като поздравът е неделима част от учтивостта. За тези 21 години живот тук не видях едно бездомно животинче или пък възрастен човек (пенсионер) да рови по кофите. Няма хора, които гладуват, за да си платят сметките, или се чудят как да свържат двата края, защото всеки гражданин трябва да има минимума, за да живее нормално и без стрес. Пример: Ако на един пенсионер не му достига стаж и пенсията му не е достатъчна за месеца, то има специална служба към пенсионното, която веднага отпуска необходимата сума до този минимум, който е 1100 евро на месец. Така се живее леко и се чувстваш човек на света, който е ценен само заради това, че е човек. Не бих искала с тези редове да предизвикам влага в очите на някого, но това е истината. 

- Разкажете нещо типично за Брюксел...
- Откакто съм тук, живея в този град. Той е седалище на много международни организации и щабквартирите на НАТО и на ЕС. Официалните езици за града са нидерландски и френски, а в Белгия за официален език се признава и немският, независимо от това, че тя е жертва на агресивната политика на Германия и в двете световни войни. Архитектурата и улиците на Брюксел до 60-те години на XX век и отчасти в наши дни остават такива, каквито са били по време на основаването на града, а за негов основател се смята свети Гаудерик (Сен-Жери), живял през VI век. Една от забележителностите на града е Атомиумът, конструкция, изобразяваща атома на желязото, построен през 1958 г. за Експо’58. Символ на белгийската столица е Манекен Пис (Пикаещото момче), което белгийците наричат Жулиен. Представлява малък фонтан с бронзова статуя на голо малко момче, което “пишка” в басейна на фонтана. Тази малка статуя има многобройни тоалети, подарени от делегации от различни страни. Има и българска носия и е удоволствие да го видиш с калпаче на главата. По празници вместо вода пускат вино или бира. За появата на тази бронзова статуя, разбира се, има няколко легенди. Едната от тях е, че е издигната в чест на малко момче, изгасило боеприпасите, с които враговете смятали да разрушат Брюксел, като се изпишкало върху тях. Брюксел е туристически град и по всяко време на годината туристите кръстосват Гран Плас (Големия площад), като не пропускат да посетят музея на бирата или този на шоколада. 

- Изпитвате ли носталгия по България? Искате ли да се върнете да живеете отново тук?
- Преди всичко съм българка. Не мога да кажа, че пътувам често до България - веднъж годишно, но го правя, защото съм родена там и имам близки, познати и все още жива майка. Свързано е и с творчеството ми, тъй като издавам книгите си в България, а после се срещам с малки и големи, на които представям творбите си. Тогава изпитвам истинско удоволствие, наслада от тези срещи и най-вече това, че мога да бъда полезна с нещо на малките ученици, защото книжките ми за тях са с учебна цел. Обичам да пътувам за България, но не изпитвам носталгия. Може би защото децата ми са до мен. Тук създадоха семейства, поколение. Дали бих се върнала? Не мисля, че бих постъпила така. Откровена съм. Дълбоко в себе си таях надеждата, че за тези толкова години от живота ми, прекарани далече от България, когато един ден се върна, ще я намеря различна, а не такава, каквато я оставих в далечната 1995 г. Надежда, но напразна. 

- Какво ви мотивира да пишете? Какви са темите на вашите произведения? 
- Следвам непреклонното си желание чрез думи да изразявам негодуванието си към външния свят и към всички онези, които оскверняват думата живот. Пиша за всичко, свързано с живота: за личния избор и правото да отстояваме принципите си, за нравствените качества, които са израз на убедителността на човека, на неговите чувства, станали двигател на поведението му, за превратностите в живота, за ценностната система, за вътрешната борба, но не като израз на каприз, а като истинска борба с действителността в този умопобъркан свят, за разкаянието. Понякога все повече губя кураж, че добродетелите у хората ще триумфират така, както от сътворяването на света.

- Как минава един ваш ден?
- Понякога много натоварено. Като при всеки един от нас. Започнала съм нов роман, но кога ще се появи на бял свят, не мога да предвидя, защото съм и баба. Имам две внучки, деца на дъщеря ми, и се налага да помагам. Чисто по български. Малката ми внучка е едва на годинка и един месец, а дъщеря ми следва... Така минават дните ми. Засега.

- В какво вярвате?
- Безрезервно вярвам в доброто. Не бива да допускаме човечеството да загине от липсата на малки добрини. Вярвам, че животът е като картина, нашата картина. Ние избираме цветовете, четките, платното и рисуваме така, както сърцето ни подсказва. Но нека, все пак, рисуваме така, че когато един ден се разделим с творбата си, всички да искат да могат да рисуват като нас. Ето, в това вярвам - че няма да е далечен този ден, в който всички ще рисуваме само картини със свежи, пъстри цветове. Затова мечтая за един по-добър свят. Свят, изпълнен с лъчезарни усмивки, светли и безоблачни дни.

- Какво бихте пожелали на читателите на вестника?
- Бих искала да кажа на читателите на вестника да не губят кураж и да бъдат добри. Нека надеждата за едно по-различно общество и за един по-достоен начин на живот не ги напуска. 

Сърдечно им желая крепко здраве, много щастливи дни и дълголетие!

Мирослава ПАНАЙОТОВА