Народният певец Георги Лушнарев е с корени от Беломорска Тракия. Роден е в село Стражец, Ивайловградско. Детството му минава в село Книжовник, Хасковско, сред родственици - бежанци.
Днес домът на певеца на столичната улица “Сирак Скитник” е музей на фолклора. В мазето си е обзавел дърводелско ателие, където съхранява ценни реликви. Тук Георги Лушнарев прекарва по-голямата част от деня си. Всеки посетител може да разгледа колоритните помещения. От стените греят лицата на Борис Машалов, Павел Сираков, Иван Кирев, Магда Пушкарова, проф. Манол Тодоров и легендарния босненски певец Сафет Исович. Георги Лушнарев боготвори босненския си колега. Съхранява негови плочи. Пропътувал е хиляди километри, за да го слуша на живо.
- Кому сте най-благодарен, господин Лушнарев?
- На предците ми, на родителите ми, които още като деца са пристигнали от Беломорска Тракия. Баба Кера Лушнарева тръгва на път с трите си рожби - Стоян, Иван и Георги. Установява се в ивайловградското село Чукурите. Дядо Георги Лушнарев, съпругът й, вече го няма, убит е в Беломорска Тракия.
Милата ми баба, сама си е гледала децата!
Не й е било лесно! Децата растат здрави, учат, а после създават семейства. Най-големият син, Стоян Георгиев Лушнарев, е моят баща. Жени се за хубава млада жена - Мария. Мама и татко, вечна им памет, бяха природно интелигентни хора, стъпили здраво на земята. Първата им рожба е Иван, моят по-голям брат, после идвам аз на белия свят, трета е сестра ни, Елена. Родното ми място е село Чукурите, сега Стражица. Район без хора вече, а това ме натъжава.
- Къде получихте образованието си?
- До седми клас учих на село. Усещах, че нося някаква дарба. Кавалче, лъкове с тел да ми попаднат в ръцете - и тия инструменти зазвучават! После ме изпратиха да уча в Момчилград. Там имаше магазин за музикални инструменти. И днес са пред очите ми черните акордеони, подредени в него. Мечтаех за такъв инструмент, но мама и татко нямаха финансова възможност да ми го купят. Давам си сметка, че ако по онова време разполагах с акордеон, щях веднага да се посветя на музиката, да започна работа като музикант и народен певец!
- Песента е голямата ви любов. Какво слушахте като младеж?
- По радиото чух “Заблеяло ми агънце” в изпълнение на Борис Машалов. Трепна ми нещо в сърцето. Пред себе си обещах, че ще запея тая песен. “Заблеяло ми агънце в Тодорови кошари”! Колко много поезия има в този текст!
Борис Машалов се превърна в мой идол, започнах да изучавам неговите песни
От 1965-а вече се установих в София. Работех, както всички мои връстници, безработни тогава нямаше. В същото време започнах задочно да следвам. Непрекъснато издирвах и заучавах песни от Беломорска Тракия, запознавах се и с репертоара на Борис Машалов. Много ми допаднаха и песните на Босна и Херцеговина, а певецът Сафет Исович също стана мой кумир. Струва си да се говори за този певец от бивша Югославия, който беше на върха в продължение на три десетилетия.
- Как инженер Лушнарев стана концертиращ народен певец?
- Явих се пред държавна комисия с председател професор Сава Димитров. Това се случи през 1970-а. Представих се повече от успешно, дадоха ми книжка за естраден изпълнител първа категория. Ех, че радост, когато секретарката на комисията ми връчи книжката!
Пълен с енергия и радост, тръгнах към Главна дирекция “Българска музика”, която се намираше на улица “Алабин” номер 56. Оглавяваше я генералният директор професор Богомил Стършенов. Става дума за голяма фигура в нашия музикален живот, пианист и музикален педагог. Всъщност той сложи началото на организирания концертен живот в България. Възпитаник на професор Андрей Стоянов в Българската държавна консерватория.
Качих се на втория етаж на дирекцията, където ме насочиха към отдел “Народна музика”. Любезно ме прие шефът на отдела, Константин Стойков. Поздрави ме за високата категория, която ми бяха дали. Дори спомена, че завършилите консерваторията не могат да вземат тази категория. Така получих назначение към група “Шарен гердан”, ръководена от Павел Сираков.
- Колко време останахте с групата?
- Около десет години. С Павел Сираков бе удоволствие да се работи. Отприщи ми се гласът, изпълнявах песните на моя кумир Борис Машалов. Публиката ме приемаше, обикаляхме България. Хората навсякъде ни посрещаха с обич, бисираха концертите. Случваше се така, че в едно и също село гостувахме всяка година. Това ми донесе голяма популярност. Павел Сираков бе майстор на граовския фолклор. Помнят се неговите бисери “Кацнал бръмбар на трънка”, “С кол е баба врата запиняла”. Негов син е Румен Сираков - един от най-изтъкнатите изпълнители на тамбура в България.
- А как се роди вашата група “Иглика”?
- Павел прекрати дейността си, създадох група “Иглика”. Към нея се присъедини Верка Сидерова, певицата, която неотдавна загубихме, вечна й памет. Вълкана Стоянова, Йорданка Илиева, Никола Колев също бяха с нас. Мое дело е и група “Музикален колорит”, също с големи имена в народната музика. Към нея се присъедини и естрадната певица Мария Нейкова, Бог да прости и нея. С “Иглика” и “Музикален колорит” работихме успешно до 1991-ва. Усилно време беше. Финансов отговорник на групите бях аз, знаех добре какви данъци сме плащали, какво сме внасяли в държавния бюджет
Личната ми равносметка е, че от 1970-а до 1990-а съм изнесъл над 10 хиляди концерти в България. По бройката им ме надвишава само народният певец Каньо Бедров.
- Какво се случи с вашите състави след 10 ноември 1989-а?
- Дойде демокрацията. Главна дирекция “Българска музика” бе заличена като институция. Страшно стана, защото към отдел “Народна музика” работеха 18 групи. С дирекцията работеха и много естрадни изпълнители. Тоест всички влизахме и излизахме от една врата. Над 200 изпълнители разпространяваха народната песен, а репертоарът бе одобрен от специалисти. И се оказаха без препитание.
- Какво е важно за един народен певец?
- Емоцията. Пее ли с душа, стига до сърцата на хората.
Над половин век нося в мен тъгите и възторзите на Беломорска Тракия
И ги влагам в песните ми. Имам много песни за капитан Петко войвода и другите войводи от Беломорска Тракия.
- Всяко лято сте в село Книжовник, какво ви води натам?
- През 1959-а родителите ми се изселват от родното ми село и отиват в Книжовник. Едно от най-големите в Хасковско. Там имам имот, за който се грижа. Какво ли не се ражда там - берем грозде, ябълки, праскови, произвеждаме вино и ракия. Помага ми синът ми Иван Лушнарев. Трудът ме крепи. А и гласът ме слуша. Неотдавна ме поканиха да пея в едно посолство, посланикът остана изумен.
- А откъде идва любовта ви към дърворезбата?
- Павел Сираков бе надарен дърводелец. Покрай него и аз усвоих дърворезбата. Изкупих неговите машини и започнах сам да майсторя красиви неща от дърво. С радост посрещам всеки у дома да види музея ми, да сподели хубавите спомени.
Щрихи към биографията♦ Съдбата отвежда Георги Лушнарев в София, където през 1973 г. завършва висшето си образование - машинен инженер. Обича песента и още от младежките си години се изявява в самодейността. Според законите при социализма се явява на прослушване и е одобрен от Концертна дирекция. По покана на Павел Сираков започва активна певческа дейност. Работи с група “Шарен гердан”. В края на 70-те и началото на 80-те години със същата група концертират Вълкана Стоянова, Кайчо Каменов, Верка Сидерова и други големи имена във фолклора ни. После Георги Лушнарев създава групите “Музикален колорит” и “Иглика”. |
Мария НИКОЛОВА
